Лулу Тейлър
Златна клетка (43)

43.

Училището не допадаше много на Коко и сега си спомняше за него — без шума, хаоса и напрежението, че не чува какво казва учителят. Всъщност, ако училището приличаше повече на това, вероятно щеше да го харесва. Уроците бяха много, разбира се, но центърът на всичко беше тя.

Маргарет — както Коко я наричаше сега — определяше кога да учи и кога да излиза следобед, кога да посещава фризьорите и стилистите.

— Все едно съм директор на училище само с един ученик — отбеляза сухо тя. — Но някак си е забавно. За да те приемат в определени социални кръгове, трябва да знаеш как да се държиш.

Коко ту се въодушевяваше, ту се ядосваше. Не разбираше на кого е необходимо това. Етикетът за хранене я вбесяваше. Три сутрини седмично една префърцунена жена, която се наричаше лейди Артър Рюшъм, идваше да я обучава и обноските на маса бяха първият й урок. Лейди Артър изглеждаше безупречно — с къса руса коса и розово червило. Носеше три реда перли в тон с обиците, едноцветни или раирани ризи, тъмносини поли и елегантни обувки с ниски токчета, съчетани неотменно със семпла кашмирена жилетка и бял чорапогащник.

Днес си бе донесла кутия със сребърни прибори, чинии, салфетки и чаши. Подреди ги внимателно като изложба на снаряжение и започна да обяснява на Коко как да различава и как да използва различните ножове, лъжици и вилици. Указанията й сякаш нямаха край. Коко веднага обърка най-лесното — как се държат ножът и вилицата.

— Не! — изпищя ужасено лейди Артър. — Това е най-очевидната грешка! Не бива да държиш ножа като химикалка, а така…

Коко недоумяваше какво значение има, но жената не се отказа, докато не я видя да хваща правилно приборите. Правилата продължаваха до втръсване.

За различните ястия се използваха различни прибори, за всяко вино имаше различни чаши, платнената салфетка се разстилаше в скута в точно определен момент и се сгъваше също в точно определен момент на точно определено място. По време на еди-кое си ястие се разговаряше със сътрапезника отляво, а на друго — със сътрапезника отдясно.

На Коко всичко това й се струваше глупава загуба на време, но лейди Артър упорстваше и не след дълго възпитаничката й хващаше ножа и вилицата правилно дори без да се замисли. Когато не бяха пред масата, седяха на канапето и се учеха да сядат и да стават елегантно. Понякога ходеха из стаята, за да шлифоват стойката и походката на Коко. Друг път пиеха следобеден чай, учеха как е правилно да се налива в порцелановите чаши, как се долива мляко и как се седи и отпива.

— Ако можеш, винаги хапвай, преди да излезеш — наставляваше я лейди Артър. — По-елегантно е да ядеш малко на чаено или коктейлно парти, отколкото да поглъщаш каквото видиш. Освен това с канапетата винаги стават инциденти — трудно е да отхапваш, докато държиш чаша и дамска чанта.

Коко се засмя. Колкото повече опознаваше лейди Артър, толкова повече я харесваше. Учителката й повтаряше строго, че дамите никога, абсолютно никога, не се напиват на коктейлно парти. Или където и да било.

— Една чаша джин фис, или две чаши шампанско или една чаша бяло вино — обясняваше строго лейди Артър. — Повече от това е забранено. Пияните жени са тревожно често явление.

„Нищо чудно, че лъскавите кучки са толкова обсебени от вилиците и ножовете си — помисли си Коко. — Не им позволяват да се поотпуснат и да си пийнат.“

Етикетът беше отегчителен и еднообразен. Тя предпочиташе другите уроци. Например с Лиан, стилистка в магазина на „Ноубълс“, натоварена със задачата да промени начина, по който Коко се облича.

— Честно казано — заяви Маргарет, когато я въведе в луксозния магазин, — не трябва да се обличаш като проститутка, а като стилна жена.

Коко харесваше следобедите в салона за специални клиенти, където имаше собствена пробна с кадифени фотьойли и огледални стени. Лиан й носеше купища дрехи, обувки и чанти и я инструктираше как да изглежда модерна. Отначало не намираше разлика между дизайнерските джинси и джинсите, които си купуваше от базара в Уайтчапъл — освен неколкостотин лири — но скоро започна да забелязва фината разлика в кройката и качеството.

Всяка седмица купуваха по нещо — Коко нямаше представа как плащаха покупките, те просто пристигаха увити в хартия, опаковани в кашони или прибрани в пликове — и всяка седмица тя се преобразяваше и все повече се отдалечаваше от жената, пристигнала в малкия апартамент в Саут Кен преди Коледа. Косата й беше по-дълга и Маргарет настоя да промени цвета й. Прекара часове на стола във фризьорския салон, но сега косата й беше с топъл карамелено рус оттенък. В козметичните салони дълги процедури заличаваха ефекта от дългогодишното недоспиване, алкохола и цигарите.

Предписаха й хранителни добавки и я снабдиха с шишенца и тубички и стриктни указания как да ги взема и кога. Заведоха я на стоматолог; прегледаха и почистиха зъбите й и поставиха невидими скоби, за да се подредят съвършено и после да ги избелят.

Когато не шлифоваха външността й, я обучаваха. Имаше частен учител — свенлив младеж на име Чарлс, който я водеше в галерии и на изложби и я запознаваше с експонатите. Отначало смяташе, че ще се отегчава, но всъщност се заинтригува.

Чарлс я водеше и на театър и тя се изненада, че представленията й харесват — Оскар Уайлд, Чехов, Шекспир, пиесите им й допадаха, дори когато някои сцени й се струваха непонятни.

Той й даде списък с четива и купчина книги. Тук не пожънаха особен успех. Четенето й струваше огромни усилия и не й харесваше. В крайна сметка й доскуча Чарлс да я разпитва какво е прочела и му изкрещя, че мрази проклетото четене. Тогава той я снабди с аудио книги и тя слушаше романи и поезия на айпода си, докато тренираше в гимнастическия салон. Така беше по-добре и по-лесно вникваше в сюжета. Хареса произведенията на Чарлс Дикенс, въпреки че историите му се разплитаха до безкрайност. Допаднаха й и някои модерни автори. За изненада на Чарлс обаче П. Г. Удхаус я развълнува най-много, защото я караше да се смее.

Последната й наставница беше едра жена на име Пени — дама, която говореше с дълбок глас и чиято задача беше да се справи с кварталния й лондонски жаргон и лошата й граматика.

Тези уроци определено допадаха най-малко на Коко. Затрудняваше се да промени интонацията си и начина, по който разговаря. Отвореше ли уста, Пени я прекъсваше или й напомняше правилната дума.

Усилието да се преобрази я влудяваше. Неведнъж избухваше и изскачаше яростно на балкона или на улицата, пушейки и тупайки ядосано с крак. Постепенно обаче преодоля старите навици и започна да се изразява по-изискано. Никога нямаше да заговори като момиче от висшите кръгове или с едва доловимата интонация, издаваща хората от привилегированите съсловия. Но вече не звучеше като Коко от бедните квартали.

Един ден, шест месеца след началото на експеримента, Коко застана пред огледалото. Блондинката с нездрав вид, прилепнали дрехи и евтини обувки беше изчезнала безследно. На нейно място се бе появила жизнена млада жена с изкусен и деликатен грим, подчертаващ цвета на очите й и придаващ блясък на скулите, клепките и устните. Тази жена беше с лъскава, карамелено руса коса, носеше панталони „Хлое“, блуза „Прада“, пристегната с кожен колан, обувки „Баленсиага“ и се държеше уравновесено и самоуверено. В ушите й още звучаха трелите от „Вълшебната флейта“, която снощи бе гледала в Кралската опера, а днес следобед Маргарет щеше да я заведе на чай в един от хотелите на Дейнджърфийлд, а после и на вечеря в „Гаврош“, за да изпита новите й умения.

— Мамка му! — възкликна тя. — Виж ти! Преобразиха ме като Пепеляшка!

Разбираше, че вече е подготвена за плана, в който искаха да участва. Реши да не мисли какво й предстои, когато часовникът удари полунощ.