Лулу Тейлър
Златна клетка (8)

8.

Шанел знаеше, че майка й се е постарала за Коледа. В навечерието на празника беше отишла в супермаркета и беше купила последната пуешка кълка, останала на щанда, замразени зеленчуци и коледен пудинг. Имаше дори кутийка евтини шоколадови бонбони.

„Тях поне няма да ги готвя“ — помисли си Шанел.

Майка й никога не забравяше алкохола, разбира се. Той се появяваше всяка година, дори когато храната липсваше. Тази година имаше огромни бутилки водка и уиски, десетки кутии бира и пластмасови шишета със сайдер. Понеже беше Коледа, беше донесла и бутилка вино.

„Старае се“ — помисли си Шанел, но въпреки това знаеше, че другаде хората празнуват по-добре. Майка й беше още в леглото, макар да минаваше пладне, защото с Бил не бяха устояли на изобилието от алкохол вкъщи и го бяха наченали още щом Мишел се прибра с покупките от супермаркета. По-късно се отбиха приятели и веселбата, песните и крясъците продължиха до зори. Когато Шанел се събуди от неспокойния си сън и сънена слезе долу, къщата беше сива, студена и миришеше на вкиснато.

Върху кухненския плот имаше подарък — опакован с прокъсана хартия, но очевидно предназначен за нея. Тя смъкна измачканата хартия и видя розово плюшено мече с огромно сърце, нарисувано върху гърдите му. Взира се дълго в него. Рядко получаваше подаръци от майка си и затова й стана приятно, но беше помолила за друго. Искаше дискмен или нови розови маратонки „Найк“, или джинси с мъниста по джобовете. Или обувките за танци, които беше видяла на витрината на магазинчето, където продаваха трика и лъскави сребристи обувки за степ.

Не искаше плюшено мече.

Остави го върху масата и въздъхна, отвори хладилника и извади опаковката със замразеното пуешко, обърна я и прочете указанията. Стори й се лесно. Единственият проблем беше кога майка й ще се свести достатъчно, за да седне на коледната им трапеза. Шанел нададе ухо и се заслуша. Отгоре не долиташе нито звук.

„Безсмислено е да се мотая“ — помисли си тя. Включи фурната. Взе си палтото и излезе навън, затваряйки плътно вратата на миниатюрната къща.

Днес не изпита обичайния страх, когато прекрачи прага. Паркът изглеждаше безлюден. Всички си бяха вкъщи, ядяха коледния обяд или гледаха телевизия. По къщите блещукаха цветни лампички, по прозорците бяха изрисувани снежинки и дядоколедовци.

Гирляндите от лъскави звездички около рамките на вратите или по хилавите клони на дърветата придаваха на голия, сив квартал необичайна празничност и ведрост. Шанел пъхна брадичка в яката на палтото и се втренчи упорито в земята. Не искаше да мисли за семействата, където за децата се грижеха, майките готвеха всеки ден, перяха и бдяха всичко да е наред. Семействата, в които имаше бащи…

Тя сви край редица къщи и стигна площада с детския кът. Седна на една люлка, залюля се леко, питайки се кога трябва да се върне у дома. Понечи да стане и да тръгне обратно, но чу глас:

— Хей! Малката!

Шанел се обърна и видя високото чернокожо момче, което често висеше тук с бандата си. Побиха я тръпки, когато забеляза, че върви към нея, въпреки че е сам. Трябваше да е смела. Вирна брадичка и каза:

— Да? Какво искаш?

Той приближи до нея. Имаше мека, чиста кожа и кафяви очи; черната му коса беше обръсната почти до голо. Белег прорязваше едната му вежда. Момчето се ухили:

— К’во прайш тука? Коледа е.

— А ти какво правиш тук? — отвърна Шанел.

Момчето седна на люлката до нея. Сви рамене, бръкна в джоба на коженото си яке и извади пакет цигари.

— Вкъщи е претъпкано. Дойдох да подишам чист въздух. Така де… Чичовци, лели, братовчеди, не знам какви си… замая ми се чутурата. — Той предложи цигара на Шанел: — Искаш ли?

— Не. — Тя поклати глава. Разбра, че по-голямото момче не възнамерява да се държи грубо, и страхът й премина.

— Хей! Съжалявам за това, дето ти го каза едно от момчетата ми онзи ден. За чукането. Не биваше да ти говори така, казах му. — Той запали бавно цигарата, огледа я и добави: — В „Сейнт Стивънс“ си, нали? Видях те на игрището. Момичетата те дразнеха.

Шанел сви рамене и отмести очи. Училището не беше като излет в планината, вярно. Тормозеха я, вероятно защото беше дребничка, бледа и хилава, или защото другите усещаха самотата и гнева й, който кипеше във вените й като вулканична лава в очакване да изригне. Площадката се беше превърнала в място за изтезания, където момичешките банди й поднасяха все нови и нови изпитания. Неведнъж я избутваха зад тоалетните, ритаха я, щипеха я, плюеха я и я обиждаха, а тя не успяваше да сдържи сълзите от болка и ярост, стичащи се по лицето й. Това им харесваше.

— Защо им позволяваш? — поклати глава момчето. — Кучки са и не им стиска.

— Не им стиска пред теб — отвърна Шанел и се изчерви, че е наблюдавал как я тормозят. — Повечето са по-едри от мен.

Момчето се засмя.

— Да… май си права. Слушай! Следващия път, когато ти се нахвърлят, ела при мен. Ще се погрижа повече да не те закачат. Как се казваш?

— Шанел.

Той кимна одобрително.

— Да… Хубаво. Аз съм Джамал. Потрябва ли ти помощ, обръщай се към мен. Ясно?

Тя му се усмихна. Вече не се страхуваше от него.

— Да. Благодаря, Джамал.

— Няма проблем. — Той стъпка угарката и стана. — Ще се връщам. Идваш ли? Ще те изпратя, ако искаш.

— Да. Мама сигурно се е събудила.

Спомни си пуешкото, което чакаше да го пъхнат във фурната.

Стана и двамата прекосиха бавно площадката.

 

 

След като изядоха коледната вечеря, сготвена от Шанел, накичени със смачкани хартиени коронки от евтините солени бисквити, Мишел обяви, че ще излизат.

— Отиваме при Гас — заяви гръмогласно тя, когато ситият Бил се облегна и запали цигара.

Шанел се усмихна.

— Наистина ли?

Не ходеше често у Гас, но винаги й харесваше. Не знаеше как майка й е успяла да се сприятели с него, той не приличаше на другите им познати, но винаги беше край тях, приятелско присъствие в живота им. Имаше къща в покрайнините на квартала — не модерна, а викторианска, порутена и олющена и пълна с необикновени вещи — пиано, стъклени шкафове с препарирани животни, стари скелети, странни скулптури от кост и восък. Навсякъде имаше книги и картини. Гас беше боядисал стените с пасторални пейзажи от някаква гореща страна, където имаше лозя, замъци и хълмове с мека зеленина, преливащи в пастелносиньо небе. Изглеждаха чудновати, но бяха интересни.

Вече се смрачаваше, когато стигнаха къщата. Тя беше осветена и гостите се веселяха. От древното стерео се носеше джаз, навсякъде беше пълно с хора, които пушеха цигари и стискаха чаши с вино или уиски.

— А, Мишел, влизайте! — извика Гас, когато ги видя да си проправят път през тълпата в преддверието. — Добре дошли, добре дошли! Весела Коледа!

Шанел се радваше на топлината и светлината. Тръгна след майка си и Бил по коридора. Влязоха в кухнята в дъното, където Гас стоеше пред печката и разбъркваше тенджера с претоплено вино, от която се носеше ухание на портокали и канела. Гас беше възрастен. Шанел не знаеше на колко години е, но беше стар — с побеляла коса и гъсти бели вежди. Тъмнокафявите му очи се губеха сред сбръчканата, подпухнала кожа. Носът му беше подут и зачервен от дългогодишното пиянство. По брадичката и по скулите му беше набола бяла брадичка и приличаше на подпийнал Дядо Коледа.

— Ето я и прекрасната Шанел! — Очите му й се сториха почти черни, когато се приведе и я потупа приятелски по рамото. — Как си, скъпа?

Той не говореше като другите й познати, освен може би неколцина учители. Произнасяше думите съвършено правилно и отчетливо.

— Добре — промърмори тя смутена.

— Добре ли прекара Коледа?

— Да — усмихна се тя.

Коледата беше отвратителна, но нямаше смисъл да обяснява. И без друго никой не се интересуваше. Гас се разсея за малко, сочейки на Бил чашите и бутилката с уиски, после се обърна отново към нея.

— А сега… — каза топло — някой ми подшушна, че искаш нещо много специално за Коледа.

Шанел сбърчи объркано чело и стрелна с очи майка си, която се усмихваше и палеше цигара.

Гас продължи:

— Някой ми каза, че искаш да посещаваш уроци по танци. Така ли е?

— Да… да — кимна тя, останала без дъх, — така е…

— Е… Странно, но снощи Дядо Коледа се отби при мен — потупа се той с показалец по носа.

„Мисли ме за глупаво дете“ — рече си Шанел, но се престори на доволна и се усмихна възторжено.

— Дядо Коледа ме помоли да ти предам това…

Гас взе пакет, увит в ярка хартия, и й го подаде.

Тя го взе развълнувано и го отвори. Вътре имаше две розови балетни пантофки от сатен с меки панделки, овързани около тях. До тях лежеше картичка с надпис: „Уроци по танци за една година“.

Сълзи напираха в очите й и буца заседна в гърлото й.

— Благодаря… благодаря ти, Гас — отрони тя, притиснала пантофките до гърдите си. Беше щастлива, но недоумяваше. Той никога не й беше правил подаръци. Защо сега?

— Благодаря… нямам думи…

Той я потупа отново по рамото.

— За мен е чест. Малък подарък от чичо Гас, нищо особено.

— Доволна ли си? — попита Мишел, издухвайки цигарен дим.

Дъщеря й кимна, все още не можеше да повярва, че най-съкровената й мечта се е сбъднала.

— Надявам се сега да спреш да хленчиш — додаде Мишел.