Лулу Тейлър
Златна клетка (69)

69.

Когато Дейзи осъзна, че наистина се взира в лицето на Кристоф, тя откри, че от изумление е изгубила ума и дума и краката й сякаш са залепнали за пода. Стоеше, впила очи в него, и се питаше дали не е мираж. Виеше й се свят, но някак си успя да отрони:

— Кристоф… ти ли си наистина?

— Дафни…

Тази едничка дума, изречена от познатия глас, я обгърна като топъл повей.

Двамата се гледаха, забравили за всички. Тя виждаше само тъмните кадифени очи и познатите черти на лицето му.

Груб глас я изтръгна от унеса. Беше Сергей.

— Ще ви оставя — каза той. — Чака ме работа, а вие очевидно трябва да си поговорите. Ще се върна утре сутринта да ви откарам в града.

В следващия миг вратата на хижата се захлопна и тя остана сама с Кристоф.

— Сънувам ли? — попита тихо.

Той се усмихна нежно и поклати глава.

— Аз съм. Наистина.

— О…

Тя пристъпи несигурно и се хвърли в обятията му.

— Всичко е наред — прошепна й той, притиснал устни в косите й. — Всичко е наред, не бой се.

Прииска й се да се разплаче и сълзите да отмият напрежението от последните дни, но същевременно беше толкова преизпълнена с щастие, че й идеше да се смее и да подскача от радост. Отдръпна се и го погледна със светнали очи.

— Но как се озова тук, за бога?

— Дойдох да те намеря — отвърна той. — Беше в беда и се нуждаеше от мен.

— Не разбирам! — Тя поклати удивено глава. — Как?

— Знам. Странно е. Но първо си свали палтото и пийни нещо топло, и после ще ти обясня всичко.

От самотния мрак до златната, утешителна светлина — контрастът беше изумителен, но Дейзи се приспособи бързо. Не след дълго й се струваше най-естественото нещо на света да седи с Кристоф на дивана в сибирска ловна хижа и да пие черен чай.

— Как ме откри? — попита тя.

— Дойдох да те потърся — повтори той. — Нуждаеше се от мен. Усещах го.

— Но защо?

Кристоф помълча малко, после бръкна в джоба си и извади нещо. Разтвори длан и отначало тя не разбра какво държи, но след секунда осъзна, че сияйният предмет е брошката от „Ван Клийф & Арпълс“, която баща й беше подарил преди толкова много години.

— Брошката ми!

Той кимна.

— Забрави я в Нант-и-Прен. Сигурно си я изпуснала и тя се е търкулнала под скрина. Когато го преместих, я забелязах отдолу.

— Не знаех, че съм я изгубила. Мислех, че е в кутийката ми за бижута.

— Реших да не я изпращам по пощата, защото ми се стори прекалено ценна. Канех се да ти се обадя, за да се уговорим как да ти я върна, но ми беше трудно. Чувствах се наскърбен от раздялата ни. — Очите му потъмняха за миг. — После прочетох във вестника за смъртта на Дейзи Дейнджърфийлд. Имаше снимка отпреди години, на която тя носеше твоята брошка. Разпознах я веднага. И щом я разпознах, разбрах, че ти си тя. Или си била. — Присви устни. — Преживях истински шок. Помислих, че наистина си мъртва.

— Но… сега изглеждам другояче — заекна Дейзи.

Той се усмихна.

— Много добре си дегизирана, но когато познаваш някого така, както ние се познавахме… Мислиш ли, че не бих разпознал овала на лицето ти, очите ти? — Той се взря в нея. — Не беше ли с кафяви очи?

— Лещи — прошепна тя. — Сега не ги нося.

— Истинският цвят ми харесва — каза тихо той. — Сиво-синьото ти отива повече.

— О, Кристоф! — възкликна тя. — Не можех да ти кажа! Не биваше… Исках, но…

— Не се безпокой. — Лицето му омекна. — Едва не полудях, когато те помислих за мъртва. Но знаех, че се наричаш Дафни Фрейзър и че още работиш в „Крейвън“. Успокоих се и се обадих на Джон. Той ми разказа, че са те повишили. Обадих се в „Дейнджърфийлд“ и се престорих, че все още съм изпълнителен директор, за да ми дадат новия ти телефонен номер. Обясниха ми, че си в чужбина. Обаждах ти се няколко пъти, но ти не отговаряше. Накрая оставих съобщение, че знам коя си. — Той я погледна гузно. — Веднага разбрах, че съм сгрешил, но беше късно. Естествено, веднага ми се обадиха. Не беше ти, а този руски здравеняк.

— Сергей — уточни Дейзи.

— Да… Каза ми, че си заета, но аз настоях да те чуя веднага. Заплаших го, че иначе ще се обадя в полицията, в Интерпол и прочее. Тогава той ми обясни, че негов конкурент те е похитил и го изнудва. Не звучеше особено загрижен. Трябвало да почакаме няколко дни, докато конкурентът му се вразуми! Казах му, че намирам положението за по-сериозно и тръгвам да те прибера лично.

— О… — Дейзи стисна по-силно ръката му. — През цялото време, докато бях заложничка, си мислех, че никой не знае къде съм. Че на всички им е все едно. А през цялото време…

Кристоф се усмихна и ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите му.

— Не можех да те оставя сама в такава беда. Освен това той вече знаеше коя си и се страхувах да не реши да го използва в своя изгода.

— Не се ли обади в полицията?

Погледна я сериозно.

— Бях готов да го направя. Но се страхувах за теб. Законът е на второ място в този случай. Исках да дойда и да ти помогна. Наех малък самолет. Когато пристигнах, Сергей, слава богу, беше открил къде си и беше уговорил да те освободят.

— Пилотирал си? — Дейзи се просълзи. Знаеше какво означава това за него. — Заради мен?

Той се усмихна.

— Беше безразсъдно и рисковано, но нямах избор.

— Напротив — прошепна Дейзи. — Имал си — да ме оставиш. Както аз те изоставих.

— Понякога се случват неща, които омаловажават разногласията.

Той я прегърна и я притисна до себе си. Тя погледна възхитителното му лице и меките кафяви очи и се учуди как е живяла толкова дълго без него. Да бъде с него беше толкова истинско, толкова правилно, че всяка минута без него сега й се струваше ужасно прахосничество.

— Дафни…

— Наричай ме Дейзи — усмихна му се тя. — Така се казвам.

— Дейзи, да. Името също ти отива повече.

Внезапно я обзе отчаяние.

— Ако ще ме целуваш, побързай!

— Ще те целуна, разбира се, ако искаш.

— Млъкни, за бога!

Тя не издържа и го целуна, потъвайки в блаженството на познатия вкус и досег.

По-късно, когато огънят догаряше и те лежаха прегърнати на канапето и не смееха да помръднат, за да не нарушат безметежното удоволствие да са толкова близо един до друг, тя каза:

— Предполагам, че те измъчват много въпроси.

— Например защо официално се водиш умряла? Или защо се влюбих в Дейзи Дейнджърфийлд? — Кристоф потърка буза в нейната и я прегърна по-силно. — Да, искам да ти задам някои въпроси.

— Обещавам да ти разкажа всичко — отрони тя. — Преди не можех, повярвай ми.

— Подозирам, че всичко е далеч по-сложно, отколкото си мисля. Но не се налага да ми го обясняваш още сега. Най-добре е първо да поспиш.

Тя се намръщи, отърсвайки се от приятния унес.

— Да… но къде сме?

— В ловната вила на Сергей. Реши, че тук сме в безопасност. Утре сутринта ще го видим отново. — Той й се усмихна. — Е, ще си лягаме ли?

— О, да — възкликна Дейзи толкова въодушевено, че го разсмя. — Да!

— Радвам се, че споделяш желанието ми — каза й нежно. — Толкова ми липсваше! Опитах се да те забравя, но не успях. Когато мислех, че си мъртва, болката беше непоносима. Радвам се, че получаваме втора възможност.

Той стана от канапето, лишавайки я само за миг от топлината на тялото си. В следващия момент я вдигна на ръце и я понесе към спалнята, отвори вратата с крак и я остави в подканящото легло, обгърнато от нощния мрак.