Лулу Тейлър
Златна клетка (50)

50.

— Хей! Има и по-лоша работа от тази, нали? — каза Ксандър бодро, докато си закопчаваше колана в салона за първа класа.

— Предполагам — отвърна Коко.

Чувстваше се много зле. Никога не беше пътувала със самолет и Маргарет беше забравила да включи този аспект от цивилизования живот в обучението си.

— Срамота е, че старият Дейнджърфийлд не ни изпрати с частния си самолет — бърбореше Ксандър. — Обичам частните самолети! — Взря се в Коко: — Хей! Добре ли си?

— Да, да. Добре съм.

— Да се престорим, че сме на меден месец — прошепна й той и сините му очи заблестяха палаво. — Така ще ни обслужват още по-любезно.

— В никакъв случай! — отвърна Коко и се облегна назад.

Ксандър се засмя. Тя затвори очи и се опита да си представи, че е някъде другаде. След малко заспа.

Когато се събуди, оставаха още само час-два, докато се приземят. Ксандър беше пребледнял и изглеждаше замаян.

— През цялото време ли пи и гледа филми? — възкликна Коко.

Той й харесваше, но понякога имаше чувството, че е безполезен прахосник. Беше чаровен обаче и никога не съдеше другите. През последните няколко седмици се беше сближила с него и дори му бе доверила истината за стриптийз клуба, а той изобщо не се шокира. Отношението му към нея не се промени ни най-малко.

Приземиха се в топлия, уханен следобед. Коко стискаше очи и се държеше за седалката, докато самолетът се спускаше към летището, и пое облекчено дъх, когато се приземиха. Преминаха митницата без инциденти. Лимузината ги чакаше и скоро се понесоха по широките улици на Бевърли Хилс към хотела.

— Божичко! Като по филмите е! — възкликна Коко, загледана в именията в испански стил.

Обикновените минувачи по улиците изглеждаха по-елегантни от лондончаните.

— Ако идваш за пръв път, сигурно си впечатлена — подхвърли небрежно Ксандър и отпусна глава на облегалката. — Господи! Аз се чувствам ужасно.

В „Риц-Карлтън“ ги настаниха в апартамент с две спални — удобен, модерен и луксозен. От прозорците се разкриваше забележителна гледка към града и към Южна Калифорния. Колко време щяха да останат зависеше от следващите няколко дни, но Ксандър беше убеден, че няма да се задържат дълго. Още щом влязоха в апартамента, той изчезна в спалнята си да поспи. Коко остана сама. Това беше голямо приключение, разбира се, и тя още не можеше да повярва, че е действителност, но се бе зарекла да му се наслади пълноценно. През цялото време, прекарано с Маргарет, не бе и помисляла какво ще поискат от нея в замяна на онова, което й дават. Безкрайните уроци, скъпия гардероб, преобразяването от главата до петите… Знаеше, че само за зъбите са платили четири хиляди. Дрехите и обувките й сигурно струваха няколко пъти по толкова. Утре щеше да удари часът на истината. Трябваше да успее. Плашеше я мисълта какво я чака, ако се провали.

Взе папката, която беше донесла, и седна да я прегледа отново. Вече беше научила всичко наизуст, но искаше да се увери, че не е пропуснала нищо. Прелисти страниците, побрали всичко — историята на Уил Дейнджърфийлд във факти и снимки.

„Хубаво тяло — помисли си тя. — Но май не си падам по червенокоси.“

Снимките бяха придружени от текст, описващ етапите от живота на Уил. Явно дори след като бе напуснал къщата на баща си, го бяха следили изкъсо. Бяха приложили изчерпателен списък с адреси; кариерата също беше описана педантично. Как момчето с невинен поглед се бе превърнало в милионер? Отговорът беше прост — компютърни игри. След като навършил двайсет, Уил се преместил в Лос Анджелис и основал компания за компютърни игри, наемайки най-блестящите таланти в тази сфера, фирмата му яхнала гребена на вълната от самото начало на манията по стратегическите игри, създавайки игра в реално време, наречена „Утопия“. „Утопия“ се продавала по цял свят, както и продълженията й. Всяка година компанията пускала на пазара нещо ново, което се посрещало възторжено в света на компютърните игри, и тя оставала в авангарда на бранша. Винаги изненадвали клиентите си с новаторски подход или с усъвършенствана графика, за да не спират да купуват и да играят и да поддържат компанията на Уил „Де Вижън“ в цветущо състояние.

Сега той очевидно береше плодовете на успеха си. Снимка от хеликоптер показваше къщата, която Коко щеше да посети утре, ако планът им се осъществеше, и тя изглеждаше като дом на филмова звезда.

„Защо се интересува тогава какво прави баща му със семейните пари? Не са му притрябвали. — Коко присви очи. — Любопитно ми е да разбера.“

Същата вечер, когато Ксандър се събуди изтрезнял и се изкъпа, двамата взеха такси до „Матсухиса“ в Бевърли Хилс, където хапнаха апетитно суши на баснословна цена, но Ксандър плати нехайно с кредитната си карта и тя предположи, че са му предоставили средства за разходи. Градът изглеждаше смайващо — ярко осветените небостъргачи озаряваха кадифеното нощно небе, под което се нижеше безкрайна върволица коли.

Когато се върнаха в хотела, той се обади по телефона. Коко седеше на канапето, свила крака, и слушаше напрегнато.

— Здрасти, Уил, познай кой е!… Да, Ксандър! Не сме се виждали от цяла вечност, как си, приятелю?… Да, и аз съм тип-топ. И знаеш ли? В Лос Анджелис съм за известно време и си рекох да намина да те видя, ако искаш… Утре? Да. Разбира се. Кажи ми адреса… Да, да… ясно. — Започна да записва бързо в бележника. — Слушай, тук съм с приятелка. Може ли да я доведа?… Страхотно. До утре тогава.

Той погледна Коко и се усмихна тържествуващо:

— Ето! Готово! В играта сме!