Лулу Тейлър
Златна клетка (88)

88.

Дневната беше по-скоро уютна, отколкото елегантна. Канапетата си подхождаха съвършено и възглавничките и завесите бяха от еднаква материя и с еднакъв десен.

Дейзи седна на ръба на фотьойла срещу непретенциозната, но спретната жена. Беше дошла в тази приятна къща с надеждата да открие липсващите парченца от мозайката. Уил и Сара дипломатично ги бяха оставили сами.

— Значи ти си Дейзи — каза мило жената. — Винаги съм се питала как изглеждаш и сега несъмнено виждам майка ти в теб.

— Благодаря, че ме приехте, госпожо Дейнджърфийлд — отвърна тихо тя.

— Наричай ме Елизабет. — Лешниково зелените очи, които бяха наследили децата й, заискриха топло. — Децата ми казаха, че ще дойдеш, разбира се. И знам защо си тук. Търсиш отговори.

Дейзи кимна.

— Много съм ти признателна, че се съгласи да се срещнеш с мен. След случилото се много жени на твое място биха отказали.

— О! Не се безпокой. Спокойно мога да кажа, че животът ми стана далеч по-приятен след развода. Бившият ми съпруг имаше труден характер, както сигурно знаеш. Исках да предупредя клетата ти майка, но нямаше начин. — Тя се усмихна с лъчезарната си усмивка. — Нямаше да ми повярва. Исках да й кажа, че има сериозна причина съпругът ми да я намира за толкова привлекателна. Причината беше, че брат му е влюбен в нея.

— Брат му? — ахна Дейзи.

— Да. Густав. Той беше мил особняк, не приличаше изобщо на съпруга ми. Не се интересуваше от бизнес; беше бохем и изкуството и поезията бяха единствената му страст. Обичаше крайните квартали и общуваше с местните хора, но имаше, разбира се, и приятели от своята класа. Милият Гас. Всички го обичахме. Освен бившият ми съпруг, разбира се. Гас беше незаконно дете и това влудяваше баща ти. Той беше законният син, а Гас му беше полубрат, но баща им, старият Йозеф, настояваше Гас да му бъде пълноправен наследник. — Елизабет поклати глава. — Това пося семето на раздора. Когато бившият ми съпруг пое юздите в свои ръце, той изолира Густав. Срещу голяма сума убеди горкия наивник да се откаже от участие в семейните фондове.

— Как тогава Гас се е запознал с мама?

— О, на младини Джулия работеше като секретарка в издателство, което публикува малка книга с поеми на Гас. Така се срещнали. Той се влюбил в нея дълго преди бившият ми съпруг да реши, че тя трябва да е негова. Сигурна съм, че отчасти любовта на Гас е разпалила амбицията му. Както, разбира се, и аристократичното й потекло. Горката Джулия. Мисля, че не осъзнаваше какво загърбва, докато не стана твърде късно. Лиши се от топлотата и веселието на Гас и избра тиранията. Нищо чудно, че продължи да се среща с Гас при всяка възможност.

— Ти си знаела? — удиви се Дейзи.

Елизабет кимна.

— Навремето бях приятелка на Гас, но отдавна изгубихме връзка. Той ми разказваше за Джулия. Аз мълчах. Защо да създавам неприятности? В крайна сметка Джулия и Гас щяха да страдат. Така ставаше с всички, осмелили се да разгневят баща ти. Той смяташе, че Джулия е забременяла от него. — Тя сви леко рамене. — Не е моя работа, но ако Джулия носеше детето на Гас… беше… беше по-добре да си мълчим, освен ако тя самата не реши да проговори.

— И това бях аз? — отрони Дейзи.

Елизабет се усмихна отново.

— Така мисля. Приличаш и на двамата. И несъмнено много малко на бившия ми съпруг.

— Значи… все пак съм Дейнджърфийлд?

Елизабет се засмя.

— Да. Дейнджърфийлд си. Готова съм да си заложа живота, че си Дейнджърфийлд.