Лулу Тейлър
Златна клетка (31)

31

Коко седна върху препълнения куфар, за да затвори капака. Не можеше да повярва, че има толкова неща. Бяха предимно дрехи, обувки, тонове грим и балсам за коса. Още пазеше плюшеното мече, което майка й бе подарила за Коледа преди години. На двайсет и една години притежаваше само толкова.

„Това ще се промени. Късметът ще ми се усмихне. Знам го.“

Успя да затвори куфара и да го закопчае. Стана, огледа празната стая и се зарече: „Заклевам се, че няма да се върна. Кракът ми няма да стъпи повече тук. Предпочитам да умра, отколкото да се върна.“

После повлече куфара към таксито, което я чакаше, и си тръгна.

Първо се отби в клуба. Помоли шофьора да я почака отпред и влезе. Мястото винаги изглеждаше мрачно през деня, преди да включат лампите.

— Привет, Сам — изчурулика Коко.

— О, ти ли си — изсумтя той, излизайки от вратата зад бара. — Какво искаш?

— Дойдох за последната си заплата.

— Нищо няма да ти дам, проклета неблагодарна кучко — изръмжа й той.

— О, хайде. Използва най-добрите ми години. Бях дисциплинирана, спечелих ти доста пачки. Остави ме на мира и се радвай за мен. И побързай, таксито ме чака.

Сам замърмори и се върна в тъмния офис. Роберто слезе от сцената, забеляза Коко пред бара и извика възторжено:

— Бебче! Дошла си да се сбогуваме?

— Да — усмихна му се тя. — Днес се местя на Запад.

— О, скъпа! — прегърна я той. — Ще се пазиш, нали? Ще ми липсваш!

— И ти на мен. — Тя го прегърна още веднъж, натъжена при мисълта, че може да не го види отново.

— Но ти се справи наистина чудесно! — Той поклати глава. — Трябваше да се разсърдя, когато заключи Хейли и зае мястото й, но ти беше великолепна, по дяволите! И очевидно не само аз смятам така, нали? Браво, бебче!

— Благодаря.

— Е… — Той я улови за ръката. — Кога заминаваш?

— Сега. След като Сам ми даде парите.

— Сега? — изненада се. — Няма ли да останеш, за да се сбогуваш с Бланш? Скоро ще дойде. Ами майка ти? Ходи ли при нея?

Коко се напрегна.

— Не — отсече.

Не я биваше в разделите. Когато нещо приключеше, просто приключваше. Тръгваше сама и толкова.

— Добре де… Но ще ми се обаждаш, нали? Ще ми разказваш как е. Идвай да ни видиш тук.

— Непременно — усмихна му се тя. — Когато стана примадона, ще направим нещо, нали? Помниш ли мечтата?

Двамата обичаха да си представят приказно бъдеще, където притежават верига танцувални школи.

— Разбира се, бебче! — разсмя се Роберто.

В този момент Сам се върна и й подаде кафяв плик.

Коко изгаряше от нетърпение да тръгне. Сякаш бъдещият й живот я чакаше пред прага на клуба. Тя взе плика и каза:

— Благодаря. Довиждане.

Сложи си слънчевите очила и забърза към вратата.

— Довиждане! — извика й Роберто.

Тя не погледна назад. Само вдигна ръка за сбогом и излезе.