Доналд Уестлейк
Роден богат (7)

7

Алисия не забеляза веднага липсата на форда. Толкова бе свикнала с изображението му в огледалото, с дискретното присъствие на почетно разстояние зад нея, подобно на дворцов прислужник, че вече не му обръщаше внимание. Ето защо мина известно време, преди да установи, че не го вижда. Фордът се бе изпарил като призрак.

Дали най-накрая не се бяха отказали? Не й се вярваше. Бяха страстно отдадени на заниманието си и я следваха навсякъде, освен в дните, в които ги водеше до някое отдалечено кътче, за да настъпи газта и да ги остави сами в нищото, просто за удоволствие. През останалото време бяха неотлъчно зад нея като старото куче Трей.

Всъщност в нейните очи те бяха Тримата глупаци — трима яки мъже, натъпкани в малък кафяв форд. В началото на обсадата — макар и доста несполучливо, заниманието вероятно трябваше да бъде окачествено като „обсада“ — всичките носеха колосани ризи като сватбари, но със затоплянето на времето минаха на тениски с надписи. Така и не й се удаде възможност да огледа добре надписите, но подозираше, че са посветени предимно на бирата.

Сигурно ги бе изгубила на кръстовището. Там трябваше да е. Наложи се да изчака, докато мине цистерната, но после успя да се шмугне през пресечката преди безвкусната дълга лимузина. Какво ли търсеше пък това нещо тук из пустошта?

Сигурно я бяха изпуснали заради лимузината. Един Господ знае колко време трябва на подобна кола да мине през кръстовище и когато Тримата глупаци най-сетне бяха пресекли, хийлито бе изчезнало. Колко жалко.

Е, така или иначе разходката за днес май й стигаше, така че защо да не се върне по същия път и да не провери какво става на кръстовището? Нямаше ли да е забавно, ако Глупаците бяха още там и се оглеждаха безпомощно, все едно са се изгубили и не знаят накъде да поемат? Можеше да мине бавно покрай тях и да се престори, че не ги забелязва, но да им даде достатъчно време да обърнат и пак да й се лепнат. Разбира се, че нямаше да са там, но й бе забавно да си мисли за това, пък и защо да не се върне по същия път, просто за всеки случай?

Алисия вече познаваше всички пътища в околността като петте си пръста, както навремето знаеше Медисън Авеню, така че не й се наложи да прави обратен завой. Вляво тук, после още един ляв завой и така нататък. Докато се усети, отново ще е на кръстовището, а после, пак докато се усети, ще си е у дома, у дома, тра-ла-ла.

У дома. Сега там не бе чак толкова забавно. Ако не бяха проклетите забрани за пътуване, наложени на Мънро, имаше толкова приятни местенца, на които можеха да идат. Е, разбира се, нямаше как да се срещат със старите приятели, но все пак щяха да си изкарат чудесно. Мънро можеше да си пусне брада и да си измисли друго име. Каквото и да е. В края на краищата Мънро Хол бездруго си беше тъпо име. Алисия винаги бе смятала, че е по-подходящо за студентско общежитие.

Тя, разбира се, можеше да тръгне на пътешествие и да иде където си поиска. Можеше дори, да навести старите им приятели, които щяха да й съчувстват, да я врънкат да им разказва клюки, да я засипват с лицемерното си съпричастие и да я възхваляват, че е зарязала „чудовището“, но тя не искаше да тръгва сама. Не искаше да напуска Мънро.

Да, това бе причината. За нещастие, обичаше Мънро. Освен това той я бе прикрил, което бе много мило от негова страна. В щастливите дни, през които източваха „Сомнитех“, Алисия бе доброволен, дори ревностен съучастник в заговора. Благодарение на опита си в рекламния бизнес помогна да излъскат имиджа, да отклонят вниманието, да пратят всички за зелен хайвер. Фирмените доклади, поне най-лъжливите от тях, бяха писани предимно от нея.

И въпреки това Мънро нито веднъж не я посочи с пръст, въпреки родилните мъки, през които мина. Да, вярно, че обвиняването й нямаше да му донесе абсолютно никаква полза, но това очевидно бе един от случаите, в които бедата няма нужда от компания, и Мънро стоически понесе тежестта на бремето сам.

Заслужаваше подкрепата й дори само за това. Но дори и без нея Алисия го обичаше и това бе факт. Знаеше всичките му недостатъци. Знаеше, че е егоист, инфантилен и безсърдечно чудовище, просто защото той с безгранична искреност й позволи да надникне до дъното на черното му сърце. Знаеше също обаче, че тя е единственото цветно петно в околния свят, което Мънро е в състояние да забележи.

Мънро й бе дал цялата любов, на която бе способен. Беше я направил богата и щастлива. Все още бяха богати и тя се надяваше, че някой ден отново ще са щастливи. И ще излязат от имението. О, Боже, само веднъж да излязат…

Кръстовището. Алисия наближи от другата страна и намали, за да се огледа, но с изненада установи, че фордът е паркиран край пътя, ей там, оттатък пресечката. Божичко милостиви, нима бяха чак толкова смотани?

Зад форда се виждаше друго возило — черен линкълн „Навигейтър“. Приличаше на голяма риба, приближила изотзад с раззината паст малко рибе. Тази кола я виждаше за пръв път.

Нямаше желаещи да минат по главния път. Алисия бавно мина през кръстовището и откровено се вторачи във форда. Фактът, че вътре няма никой, я озадачи още повече. Прозорецът на шофьора зееше отворен.

Линкълнът бе зает от униформен шофьор, който четеше „Харпърс“. Не откъсна вниманието си от списанието, за да я огледа.

В цялата тази работа имаше нещо странно. Алисия даде газ, изгледа намръщено в огледалото смаляващите се форд и линкълн и изчезна зад следващия завой.

Какво ли ставаше?