Доналд Уестлейк
Роден богат (2)

2

Преди около две години съпругът на Ан Мари Карпино, Хауард, реши да я зареже насред пътешествието от дома им в Ланкастър, Канзас, до Ню Йорк Сити, предприето през лятната ваканция. Докато давеше по-скоро объркването, отколкото сълзите си в един хотелски бар, тя срещна Андрю Октавиан Келп. От този миг животът й стана по-странен и по-интересен в сравнение с периода „Хауард“ в Ланкастър и дори в сравнение с Вашингтон, където израсна, докато покойният й баща бе конгресмен. Времето й сега почти винаги минаваше приятно и житейският път изглеждаше смислен. От време на време животът в орбитата на Анди Келп ставаше обаче прекалено интересен, и настоящият момент спокойно можеше да се причисли към тази категория.

Мъжът в хола не бе точно заплашителен, но от друга страна, мълчеше като пън и точно това притесняваше Ан Мари. Когато на вратата се звънна и тя отвори, на прага стоеше той — нисък, петдесетинагодишен, кривокрак, със слаби ръце, но с огромен гръден кош, досущ подобен на паяк от карикатура. Оплешивяваше, кожата му бе ужасно бледа, сякаш никога не е докосвана от слънчеви лъчи, а воднистите сини очи и настойчивото му до нахалство държане му придаваха вид на човек, когото мъчно можеш да изненадаш или зарадваш. В поведението му имаше нещо, което й напомняше на Джон Дортмундър, само дето Джон никога не си изпускаше нервите, а този приличаше на буре с барут, което отчаяно се търкаля към най-близката искра.

В първия миг мъжът изглеждаше весел, делови и напълно безразличен към външния й вид.

— Здрасти — каза той и й се ухили. — Анди тук ли е?

— В момента не. Аз съм…

— Ще го изчакам — заяви непознатият и се напъха покрай нея.

— Но…

Беше прекалено късно. Натрапникът вече бе влязъл в апартамента. Усмихна се безразлично през рамо и я осведоми:

— Ще седна ей тук, в хола, докато се прибере.

— Но… — Ан Мари безпомощно изгледа как навлекът обходи с очи наличната мебелировка и се насочи право към креслото, което й принадлежеше по право. — Аз не ви познавам — довърши тя.

Той се настани в креслото й и отвърна:

— Приятел съм на Анди. — Огледа още веднъж хола и додаде: — Много приятно. Личи си, че има жена.

— Той очаква ли ви?

— Преди двадесет години може и да ме е очаквал. — Мъжът се изхили. — Не се грижи за мен — посъветва я след това. — Върши си работата.

— Не съм много сигурна колко ще се забави Анди.

— Време имам колкото щеш — отвърна непознатият и внезапно придоби огорчен вид, сякаш се е сетил за нещо неприятно. Нещо, което може да го вбеси.

— Ами… — Ан Мари си помисли, че може би не е зле някак си да го успокои. Макар и да не се държеше заплашително, човекът изглеждаше така, сякаш всеки момент може да побеснее, макар и не заради нея. В интерес на истината, като че ли почти не забелязваше присъствието й. Тя знаеше, че е привлекателна дама, но мъжът в хола й не даваше вид да е отчел това обстоятелство. Което, само по себе си, също бе притеснително.

И така, без всъщност да го иска, но с пълното съзнание, че трябва да го направи, Ан Мари попита:

— Да ви направя кафе? Или да ви донеса вода?

— Не, добре съм — отвърна той и измъкна от джоба си един брой на „Дейли Нюз“, сгънат като оригами. Разгърна оригамито и добави: — Ще поседя тук, ще си прочета вестника и ще изчакам Анди.

Тогава Ан Мари го заряза, отиде в кухнята и звънна на Мей и Джон, защото Анди бе споменал, че днес мислел да се види с Джон. Може пък още да беше там. Вдигна Мей и се оказа, че Анди е при тях.

— Не искам да говоря с него — обясни Ан Мари. — Просто му кажи какво е положението тук.

— И какво е положението там? — попита Мей.

Ан Мари й обясни и Мей отбеляза:

— Ооо. На мен това въобще няма да ми хареса.

— На мен също не ми харесва.

— В такъв случай веднага ти пращам Анди.

Така Ан Мари прекара следващите петнадесет минути в кухнята. Обикновено не се задържаше особено в тази част от апартамента. Първо, помещението бе малко, пък и какво можеше да прави тук, освен да готви и яде?

Това, което прави през следващия четвърт час, бе да нервничи. Този тип наистина ли беше приятел на Анди? Дали не беше бесен точно на Анди? Дали не бе постъпила глупаво, като бе пуснала в апартамента цял милион проблеми? Понякога й беше страшно трудно да се ориентира как точно да постъпи в света на Анди.

Най-сетне чу как входната врата се отваря и изтича в хола, тъй като й се искаше да присъства на развоя на събитията. Понеже нали все пак носеше някаква отговорност за развоя на събитията. Нахълта в хола останала без дъх, макар че разстоянието от кухнята бе само няколко крачки. Видя, че Анди вече е влязъл, че Джон също е дошъл и тъкмо затваря вратата на апартамента, че непознатият се изправя и сгъва вестника на оригами.

Непознатият се усмихна.

Анди също! Ан Мари изпита огромно облекчение от усмивката на Анди, както и от думите му:

— Честър! Какви ги вършиш навън?

— Ако щеш вярвай — отвърна Честър, — но съм навън вече четири години.

— Дяволите да ме вземат — отвърна Анди. Изглеждаше искрено зарадван да види непознатия. Ан Мари знаеше, че това не трябва да я учудва, но не успя да скрие изненадата си. Анди раздруса ръката на Честър и продължи: — Гледам, че си се запознал с Ан Мари.

— Не исках да се натрапвам прекалено — отвърна Честър, извърна се, пусна една усмивка и каза: — Приятно ми е?

— Ан Мари Карпино — запозна ги Анди. — Честър Фалън.

— Здравейте — отвърна тя и добави наум: „Не си искал да се натрапваш, а? А защо тогава ми нахълта в апартамента?“

От друга страна, вече бе ясно, че Честър Фалън не е заплаха или проблем, а някакъв приятел. И след като вече имаше име, й се стори по-малко заплашителен.

Междувременно Анди продължи със запознанствата:

— С Джон май не се познавате, нали?

Ан Мари забеляза, че Джон, също като нея, не е особено въодушевен от Честър. Протегна му ръка, изгледа го право в очите и се задоволи с едно неутрално:

— Как е?

— Не е много добре — осведоми го Честър и се обърна към Анди. — Значи си живееш с Ан Мари, а Джон е от нашите.

— Да не би да си намислил нещо? — попита Анди. — Нещо поверително? Хайде, довери ни се. Сядай. Всички ли искат бира? Ей сега ги нося.

Анди излезе от хола, а останалите седнаха.

— Трябваше да ми кажеш — обърна се Ан Мари към Честър.

Той я изгледа учудено.

— Какво да кажа? Че съм приятел на Анди ли? Нали казах?

— Да, но… не завърза никакъв разговор.

— Виж, Ан Мари… Мога да те наричам Ан Мари, нали?

— Разбира се.

— Виждам те за пръв път, нали така? Може да си жената на Анди, може да си данъчна, може да си призовкарка, откъде да знам? Не се обиждай, но съм срещал и ченгета, които изглеждат като теб.

— Не са чак толкова много — отбеляза Джон.

— Много правилно — съгласи се Честър. — Ти беше Джон, нали? Което си е право, право си е. Повечето ченгета изглеждат така, както ще изглеждаш ти, ако цял живот се тъпчеш единствено с хамбургери.

Анди се върна, раздаде бирите и зае стола си.

— Честър — каза той, — не съм те виждал от години. Повече от години.

— Нали знаеш, че ме окошариха — отвърна Честър.

— Да, но не по твоя вина — увери го Анди.

— Разбира се, че не по моя вина — потвърди Честър. — Но въпреки това полежах доста време. — Приобщи Ан Мари и Джон към обяснението си и додаде: — Аз съм шофьор, така че мога да съм виновен единствено ако обърна колата и подкарам обратно към банката. В интерес на истината, първата ми работа бе като автомобилен каскадьор.

— Наистина ли? — попита учудено Ан Мари.

— Може и да сте го гледали онзи филм — заобяснява Честър, — в който нашият човек бяга с кола, а те го гонят. Улицата постепенно се стеснява и в един момент става препалено тясна за колата. Той върти волана рязко вдясно, качва десните колелета на тротоара, после рязко вляво, колата се вдига на две колелета, минава по тясното, пада си пак на четири и изчезва. Буф!

— Лелее — възкликна Ан Мари.

— Да, такъв съм си аз — увери я Честър. — Трябва да стане от първия дубъл, защото ако не стане от първия, отивам в болница. Онзи живот ми харесваше.

— И в останалата част от филма ли участваш? — поинтересува се Джон.

— Не — отвърна Честър. — Там си участваше онзи, филмовата звезда. Взеха му дубльор дори когато трябваше да плува. Както и да е, в един момент този бизнес умря. Момчета като мен вече не им трябват, защото си имат компютри за каскадите. — Повдигна безразлично рамене, но изглеждаше искрено отвратен. — Хората искат да гледат анимация. Искат да гледат кола, която се движи на две гуми по улицата, но зад волана няма никой и ничий живот не е застрашен. Според мен проблемът не е в лошите филми, а в лошата публика. Стига съм разправял за това, то е бял кахър или поне щеше да е, ако сега нямах друг бял кахър на главата. — Извърна се към Анди и добави: — Честно казано, точно затова дойдох.

— И аз така подозирах — призна Анди. — Казваш, че си навън вече от четири години, а досега не съм чул нищо за теб, така че сигурно вече си се отказал от шофьорския бизнес.

— Със сигурност не карам коли, пълни с пари от ограбени банки — обясни Честър. — Не че съм станал друг човек. Просто никога не ми е било по сърце да возя банкови обирджии. Това, което ме влече, е киното, малко телевизия, дори циркът, ако нещата се закучат, научнопопулярни филми, такива работи. Добре си живеех. После обаче тъпите компютри ме изритаха от бизнеса и изведнъж се оказах на улицата, а пък не ми се щеше да понижавам жизнения стандарт.

— Значи — установи Анди, — като са те пуснали от панделата, не си се върнал към банките, защото си намерил нещо друго.

— Съкратих присъдата си до минимум — обясни Честър. — Кротувах, не си пъхах носа, където не ми е работа, надзирателите се изказваха ласкаво за мен и ме пуснаха предсрочно. Пратиха ме в бюро за социална интеграция, което реши поне веднъж да свърши някаква работа и ме интегрира. Има един баровец, казва се Мънро Дол…

— Чувал съм го — прекъсна го Анди, а Ан Мари също си помисли, че е чувала името, макар и да не успя да се сети къде.

— Да, напоследък го спрягат по новините — съгласи се Честър и отново прозвуча омерзено. — Ще стигнем и дотам.

— Не бързаме за никъде — увери го Анди.

— Мънро Хол — продължи Честър — е притежател на една от най-големите колекции от ретро автомобили на света. Държи ги в имението си в Пенсилвания. Сигурно има поне два милиона долара на колела. Наредил ги е в аклиматизирани гаражи, понякога ги вади на изложби, въобще — грижи се за тях като за деца. Самият той не е голям карач, така че наема човек, примерно шофьор, който да кара колите и да ги поддържа във форма. Ако оставиш колата да седи на едно място, частите клеясват и постепенно всичко се скапва. И така, долу-горе по времето, когато ме пуснаха, предишният шофьор на Хол умира от старост и на него му трябва нов човек. Аз имам някои провинения, но съм си платил дълга към обществото, освен това съм играл в киното. Хол просто не може да си мечтае за по-добър шофьор — филми, затвор, банкови обири — пълна програма. И така, бюрото за социална интеграция ме свързва с Хол, получавам работата и местя семейството в Пенсилвания.

— Семейство ли? — учуди се Анди.

Честър бе не по-малко учуден от него.

— Не знаеше ли? Е, предполагам, че съм отделил тази част от частта, с която съм те запознал. Да, имам жена и три деца. Вече пораснаха. И трите са на по двадесет и няколко и не живеят с нас. И така значи, двамата с жената се местим, аз получавам цял куп коли, с които да се занимавам, и ставам служител на „Сомнитех“.

— Чакай малко — намеси се отново Анди. — И това съм го чувал.

— Разбира се, че си го чувал — потвърди Честър. — Това е една от най-големите корпорации — занимават се с нефт, с производство, с комуникации, с каквото се сетиш. На това му викат „хоризонтална диверсификация“, което ми звучи като бардак, който предлага по нещо за всеки вкус, но щом така са си решили да му казват, тяхна си работа. Както и да е, Мънро Хол е един от големите шефове там. Каквото и да направи, за всичко плаща „Сомнитех“. Заплатата ми идва от „Сомнитех“. Здравните ми осигуровки, пенсията, всичко е „Сомнитех“. Поддръжката на басейна му минава за разход и я плаща „Сомнитех“. Плащат даже зъболекаря на децата му.

— Нещо обаче се е прецакало — сети се Анди. — Четох някъде за това.

— Прецакало се е, че е товарил фирмените сметки с всичките си лични разходи — обясни Честър. — Оказва се, че така не може.

— Мамил е данъчните, нали? — предположи Анди.

— Да, това също — съгласи се Честър. — Главното обаче е, че е крал от фирмата. Вземал е парите на акционерите, които е трябвало да бъдат печалба и дивиденти. Така че му биха шута. На него и на останалите четирима директори на върха на пирамидата.

— Това си го спомням! — възкликна Ан Мари. — Не става ли въпрос за един побелял човек, който даваше показания пред конгреса?

— Ан Мари — обади се Анди. — Всеки побелял човек в Америка, който носи костюм, е давал показания пред конгреса.

— Но ти си права — увери я Честър. — Мънро Хол е един от хората, които даваха показания по разследването за нарушаване на бизнес етиката.

— И какво стана? — полюбопитства Анди. — Този Хол се нанесе в старата ти килия ли?

— Мечтай си — отвърна Честър. — Такива не можеш и с пръст да ги пипнеш. Всеки от тях е опасан с ров, пълен с адвокати канибали. Продължава да си е все така щастлив и дебел в Пенсилвания. Ето обаче къде е номерът, — продължи той и Ан Мари забеляза, че сега наистина е бесен. — Сключил е с прокуратурата сделка — обясни Честър, — според която трябва да върне кинтите. Част от кинтите. Причината, че връща само част, е, че вече е беден. А щом като е беден, не може да е колекционер на ретро автомобили за милиони долари. Ето защо ги дарява на фондация — откъдето идват и данъчни облекчения за дарението, моля ти се! И познай кой е собственик на фондацията. Искам да кажа, като се поразровиш малко де.

— И къде точно е твоят проблем в цялата тази история? — попита Анди.

— Фондацията поема поддръжката на колите — каза Честър, — но част от финансирането идва от федералния бюджет. Ето защо фондацията не може да наеме човек като мен, нали съм лежал в затвора.

— Значи сега си без работа — установи Анди.

— Без нищо съм. Без работа, без здравни осигуровки от „Сомнитех“, без пенсионен план, без нищо. Помолих Хол да ми намери някакво местенце като отплата за вярната служба и изведнъж се оказа, че нямам право дори да припаря в имението. Не искат да говорят с мен и по телефона даже.

— Леле! — възкликна Анди.

Честър поклати глава.

— Първото ми амплоа продължава да е мъртво, второто крие определени рискове. На тези години някак си не ми се ще да се хващам на работа в сервиз в Манхатън и да ходя по летищата с бяла шапка и табелка с надпис „Пембрук“ в ръцете примерно.

— Имаш ли някакви идеи? — полюбопитства Анди.

— Имам.

— Аз част ли съм от тях? — продължи да любопитства Анди.

— Надявам се.

— Какво искаш да откраднеш? — попита направо Джон.

— Шибаните му коли — отвърна Честър и кимна към Ан Мари. — Да ме прощава дамата.