Доналд Уестлейк
Роден богат (10)

10

От всички свои клиенти Флип Морисконе мразеше най-много Мънро Хол.

Мразеше ги до един, разбира се, всичките дебели разплути създания без капчица самодисциплина, които очакват той да се поти вместо тях, очакват да наваксат целия си пропилян живот благодарение на магическия му час веднъж дневно или дори веднъж седмично.

Мънро Хол обаче бе най-ужасният. Голямо самовлюбено бебе, за което никое хвалебствие не е достатъчно. И виж само каква охрана си е сложил около грандоманското имение, сякаш тук живее най-малко холивудска звезда. На кого, по дяволите, му се иска да се доближи до Мънро Хол? Според Флип хората биха платили доста добри пари за удоволствието никога да не припарват до него. Но не. Ето че той самият идваше доброволно.

Караше зеленото си субару „Форестър“ по окъпания от лъчите на следобедното слънце селски път. Идваше точно навреме за сеанса си с Хол Ужасния в три. Спря пред металния портал и караулната в средата точно както го правеше три пъти седмично.

Точно както ставаше три пъти седмично, всяка божа седмица от тридесет и няколко насам, начумереният охранител излезе от караулната, сякаш вижда Флип за пръв път в живота си, свери името му в папката с твърда подвързия, която държеше пред гърдите си като щит, и му поиска лична карта. В един момент, някъде на седмата-осмата седмица от връзката им, Флип се опита да се пошегува с думите:

— Помните ме, нали? Идвах преди два дни.

Мрачният охранител отряза всякакви намеци за близост и се задоволи да отвърне:

— Не мога да ви пусна, без да съм видял лична карта.

Оттогава Флип просто размахваше личната си карта пред физиономията на неандерталеца и получаваше достъп.

Е, не беше чак толкова лесно. Първо папката, после личната карта, после обаждане до началника, който да потвърди, че, да, Флип Морисконе наистина ще бъде допуснат до Големия шеф. Всичко това се вършеше с огромна тържественост, без да се пестят време и усилия, като религиозна церемония или нещо подобно.

Но най-сетне, също както обикновено, охранителят отвори металната врата и Флип се промуши през нея на път към Голямата къща, както сам наричаше малкия дворец, възцарил се над околността. Караше само напред, докато не хване десния ръкав, водещ към алеята за паркиране пред къщата. После вземаше платнения си сак от колата и го понасяше към входната врата. Сакът бе тежък и Флип го носеше на рамо.

През първите две седмици от работата му тук на алеята го чакаше намръщен мъж, облечен с униформа на пощенски служител, и поемаше субаруто от Флип, за да го паркира. На третата седмица от пощаджията не остана и следа. Вместо него икономът се провикваше отвътре:

— Паркирайте я ей там встрани, ако обичате. Сърдечно благодаря.

Сърдечно благодарният иконом на свой ред се изпари след около два месеца и сега лично Мънро Хол отваряше дверите на Голямата къща и посрещаше Флип на прага три пъти седмично. Явно Голямата къща не се котираше особено добре в средите на наемните работници.

Да не би пък Хол да бе изтънял откъм пари? Звучеше невероятно, тъй като доказателствата за богатство те пресрещаха буквално на всяка крачка. От друга страна, Флип не бе чак такъв експерт по богаташите, но най-малкото, което можеше да каже, беше, че винаги получава парите си от Хол навреме. Освен това в брой. Защо да намесват и данъчните в личните си дела?

Днес Хол отново го чакаше в рамката на отворената врата и му се усмихваше лъчезарно. На Флип му се струваше абсурдно, че клиентите винаги го посрещат преливащи от щастие, сякаш е в състояние наистина да внесе някаква промяна в охолния им живот. Единственото обяснение за подобно поведение бе, че искат да изглеждат като него. Идиотските им усмивки вероятно бяха предизвикани от факта, че си представят самите себе си в тялото на Флип.

Действителността бе доста по-мрачна. Хол например бе сравнително едър мъж, на младини вероятно се бе занимавал с вдигане на тежести, но сега бе покрит с пухкав слой мазнина като патица, приготвена за фурната. За да направи срещите им още по-непоносими, Хол винаги се обличаше в един и същи цвят от главата до петите — днес бе избрал електриковосин анорак със златни кантове на ръкавите и крачолите. Флип така и не разбра защо клиентът му държи да изглежда като уличен бандит от Ню Джързи.

— Добър ден, господин Хол — поздрави жизнерадостно той, докато се приближаваше.

— Денят е просто прекрасен, Флип — увери го Хол и на лицето му изгря блажена усмивка. — Направо си е престъпление да се затвориш вкъщи.

— Да, но е време да поработим.

— Знам, знам.

Хол затвори вратата, усмивката му за миг посърна, но съжалението се оказа мимолетно и щастието се върна на лицето му.

— Знаеш ли, Флип — каза той, — някой ден с теб трябва да идем да пояздим. Страхотно упражнение. При това сред природата.

Стигнаха огромното стълбище и се заизкачваха по него.

— Да яздим ли? — попита Флип. — Какво ще яздим, господин Хол?

— Коне, разбира се! — ухили се Хол, сякаш току-що се връщаше от езда до Тексас и обратно.

— Сериозно? — отвърна Флип изненадано. Мразеше клиентите му да го изненадват. — Не знаех, че яздите, господин Хол.

— По-скоро се уча — отвърна клиентът. Стигнаха втория етаж и поеха по широк коридор. — Имам две доста кротички кобилки в конюшнята. — Хол махна някъде вдясно. — Пригодих една от пристройките за конюшня.

Флип се дръпна встрани и позволи на домакина си да влезе в салона преди него. Отнякъде се чу кукувица, изкука три пъти „ку-ку, ку-ку, ку-ку“.

— Този е назад — отбеляза Флип и последва Хол в салона.

Вътре раздразнението, което почти никога не изчезваше напълно от физиономията на Хол, усмивката отново се възцари на лицето му.

— Още едно нещо, което не мога да поправя — каза той, докато гледаше как Флип оставя сака на масата и почва да измъква оттам кърпи, наколенки и малки дъмбели. — Не се ли предполага майсторите да искат да поправят разни неща? Стигнах дотам да пратя един от охранителите в цивилни дрехи да го отнесе за поправка. Трябваше да каже, че е негов. Но не. Познали го. Сетили се, че е мой. — Хол махна отвратено. — И сега изостава. Просто изостава — и това си е.

— Но ние не изоставаме, господин Хол — напомни му Флип и посочи едната от двете успоредни пътечки. — Да започнем с малко джогинг, а?

— Да, вероятно си прав — каза Хол с мъчителна въздишка, до болка позната на Флип.

— Ей сега Ще се присъединя към вас — обеща инструкторът и набързо се съблече по шорти и тениска.

Знаеш ли, Флип, исках да те питам — поде Хол, без да се качва на пътечката за бягане.

— За какво да ме питате? — отвърна Флип, който вече бе готов и пристъпи към своята пътечка. — Да не се разсейваме, господин Хол.

— Да, разбира се, разбира се. — Хол се приближи към уреда, но отново не се качи на него. — Преди вземах уроци по езда — обясни той, — но учителят ми не е… Вече не може да ми преподава. Чудех се дали случайно не познаваш някой за езда?

— Ооо, не, господин Хол — отвърна Флип. — Приятелите ми са предимно хора.

Хол се изсмя тихичко, по-скоро изцвили, сякаш самият той се превръща в кон.

— Просто ми хрумна — каза той.

— Хайде, господин Хол, да се качваме на пътечката и да се поразтъпчем.

Подскачаха известно време сред останалото оборудване. Фитнесът на Хол бе оборудван не по-зле от професионалните салони — с пътечки за бягане, гладиатори, дъмбели, щанги и всичко, което може да пожелае сърцето на фитнес маниака. Уредите бяха по на няколко години, но когато Флип ги зърна за пръв път, не забеляза по тях и най-малки признаци на износване. Приличаха просто на една от многобройните колекции на Хол. Флип не се интересуваше, нито пък му пукаше защо точно сега клиентът му е решил да използва придобивките си. Той просто си вършеше работата. Оборудването бе добро, но Флип се съмняваше, че в негово отсъствие някой прибягва към услугите му.

Хол не успяваше да изкара повече от десет минути на пътечката, дори и да е настроена просто за лека разходка в парка. През това време Флип се оглеждаше старателно в огледалото и от време на време хвърляше по едно око на клиента си.

Никой от клиентите му не искаше да слага огледало във фитнеса си, но Флип настояваше. „Трябва постоянно да се гледате — съветваше всички той. — Трябва да виждате напредъка. Трябва да преценявате коя част от тялото ви се нуждае от още упражнения“. Всичко това бе самата истина, но Флип имаше и други причини да настоява за огледалата, макар да не възнамеряваше да ги споделя с никого. Първо на първо, си бе живо наказание да кара мързелите постоянно да наблюдават безплодните си усилия. Наказание, което те в пълна степен заслужаваха. Второ, огледалата даваха възможност на Флип да наблюдава собственото си тяло.

Единственият човек на цялата земя, бил той от мъжки или женски пол, когото Флип Морисконе наистина искаше да гледа, бе самият той. Той бе абсолютният връх на фитнеса — стоманени бицепси, стегнато като балон дупе, крака на кентавър и твърд като скала врат. Това, което всъщност правеше на пътечката, на гладиатора и на останалото оборудване, не бе да тренира дебелаците. Работата му бе да наблюдава себе си и да прибира добри пари за това. В сънищата си често се виждаше да се разхожда хванат ръка за ръка с Флип Морисконе.

След пътечката Флип позволи на задъхания разтреперан Хол да направи малко упражнения за крака, което му даде възможност поне да седне. Клиентът му пъшкаше под тежестта, макар и да работеше само за прасци. По лицето му потекоха същински реки от пот.

— Флип — успя да промълви Хол, — това е ужасно мъчително, но знаеш ли, че въпреки това едва дочаквам да дойде часът за следващата тренировка?

— Разбира се, че е така, господин Хол. Тренировките вдигат тонуса ви.

— Напротив, от тях се чувствам отвратително, Флип. — Хол изпъшка мъчително, но разкривеното му лице все пак успя да наподоби усмивка. — Знаеш ли от какво се чувствам по-добре, Флип?

— Не, господин Хол, от какво?

— От твоето присъствие.

— Точно за това говоря и аз, господин Хол.

— Не, нямам предвид мъченията, Флип. Имам предвид теб. Присъствието ти тук.

„Божичко — помисли си Флип, — да не би пък да ме сваля?“ Това му се случваше от време на време (нищо чудно, с подобна идеална фигура) и бе отблъскващо. Обикновено след подобни изпълнения Флип просто се сбогуваше, без да дава и пет пари за обяснения от сорта на „няма как да не си се досетил“. Дали пък поредният клиент не беше на път да се лиши от услугите му?

— Нещо не разбирам, господин Хол — каза Флип и впи поглед в Мънро Хол досущ като дебнеща сърна пантера.

— През годините открих, Флип — обясни Хол, — че приятелството е нещо краткотрайно. Хора, за които смятах… Е, няма значение. Знам, че през последните дни станахме добри приятели, Флип, и просто исках да знаеш, че го оценявам. Радвам се, че се сприятелихме.

— Приятели — повтори Флип, сякаш това бе дума от чужд език, която се старае да наизусти. Все пак се усмихна облекчено, защото клиентът явно не го сваляше. — Разбира се, че сме приятели, господин Хол.