Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

53

Марк си каза, че няма никакъв смисъл да го хващат нервите, особено пък сега, когато всичко бе приключило. Е, във всеки случай бе приключил някакъв етап, нали така. Успешно измъкнаха Мънро Хол от имението (е, наложи се да вземат и иконома, но карай да върви) и сега двамата пленници, без превръзки на очите и въжета по тялото, седяха заключени в отделни спални на втория етаж, с дървени капаци на прозорците. Марк, Оз и профсъюзните деятели се намираха във всекидневната на първия етаж и махаха покривалата от канапетата и креслата, за да придадат на помещението по-голям уют. Оз вече бе успял да натъпче хладилника с бира и дори да извади няколко кутии, за да се почерпят за успеха. Така че нямаше никакви причини за нервни пристъпи, а може би въобще дори не бе имало. И все пак нервите тресяха Марк.

Чувството на несигурност, лекият пристъп на паника го обзе още преди отвличането. Докато отиваха да вземат коня и фургона, всичко бе наред. Чувстваше се добре, когато заедно с останалите се натъпка в конския фургон и остави Мак да ги закара до имението. Нямаше му нищо дори когато минаха през портала и покрай караулката.

Стомахът му се разбунтува, побиха го тръпки и ръцете му се разтрепериха в момента, в който надяна ски качулката. Ужасният допир на парещата вълна по лицето му му подейства като шок, като внезапно връщане в действителността.

„Това наистина се случва! — каза си той. — Вече не си говорим сладки приказки, вече действаме“. Огледа останалите, притихнали в полумрака на клатушкащия се фургон, изгледа абсурдните маски, с които бяха решили да скрият лицата си, и си рече: „Сигурно сме луди. Нормалните хора не правят такива неща. Защо просто не теглим една майна на Мънро Хол? Защо не се разкараме оттук и не продължим да си живеем живота?“

Е, моментът за подобни мисли определено не бе особено подходящ, като се имаше предвид, че се придвижваха от караулната към къщата на Мънро Хол. Марк отново огледа вътрешността на фургона и му се стори, че всички останали са спокойни, уверени, сигурни в себе си, готови за изпитанието и знаят точно какви опасности ги очакват и докъде се простират възможностите им. Приличаха на парашутисти, скупчени около отворената врата на самолет.

Едва когато изскочиха от фургона, сграбчиха Мънро Хол (и иконома, разбира се, но карай да върви) и останалите се разкрещяха като обезумели и започнаха да си нареждат един на друг кой какво да прави, Марк си даде сметка, че и другите ги тресат нервите. Че не е само той. Тази мисъл, в комбинация с успеха на операцията, го поуспокои до момента, в който Мънро Хол разпозна гласа му.

Това бе моментът. Това бе моментът, в който челюстта му увисна, нещо го стисна за гърлото, очите му се опулиха, сърцето му спря, а ръцете му започнаха да треперят като кордела на главата на ученичка. От този миг се превърна в човешка развалина и млъкна като риба, освен когато шепнеше на Бъди какво да каже на Хол. Не го успокои нито присъствието на Мънро Хол в заключена спалня на втория етаж, нито студената пенлива бира в ръцете.

„Позна ми гласа!“

— Е — каза Мак и се тръшна на едно канапе като чувал с картофи, но без да разлее всичката бира по, себе си, — еба си пътуването.

— Направо изби рибата — увери го Бъди.

— Трябва да ви кажа — уведоми ги Оз и почти се усмихна, — че всички действахме в най-добрите традиции на „Мисията невъзможна“.

Марк определено имаше какво да каже в този момент, но думите категорично отказаха да излязат от устата му. Тя просто не искаше да се отвори.

„Позна ми гласа!“

— Какъв е планът сега? — попита Бъди.

— Мисля днес да оставим Хол без вечеря — обяви Оз. — Сега е четири и половина. Ще вечеряме в…

— Ами икономът? — прекъсна го Ейс.

Останалите го изгледаха.

— Какво икономът? — попита Оз.

— И той ли ще остане без вечеря?

— Оо. Не, не — увери го Оз. — Ще го нахраним. Ще му дадем супа и някакви други неща с пластмасови прибори, за да не си въобразява кой знае какво.

— Той не ми заприлича на човек с богато въображение — забеляза Бъди.

— Вярно — съгласи се Оз. — Но не е зле да внимаваме.

— Така е — потвърди Бъди. — Какво обаче ще правим, след като вечеряме, след като нахраним иконома и оставим Хол без вечеря?

— По-късно, да речем към единадесет — обясни Оз, — влизаме всички при него, маскирани, разбира се, и му обясняваме какво е положението. Опасявам се, Бъди, че ще се наложи да продължиш да говориш само ти.

— Измислете какво да кажа. Напишете ми го.

— Марк ще се заеме с това — отвърна Оз. — Нали, Марк?

Марк кимна едва-едва, защото се опасяваше, че главата му може да падне. Не падна, така че той спря да кима.

Оз се обърна към останалите:

— Според мен тази вечер Хол ще откаже да ни сътрудничи. Така че ще спрем тока в неговата стая и ще го оставим да размишлява в тъмницата. Утре сутрин ще му занесем богата закуска с всякакви вкуснотии, които миришат ужасно хубаво, като например бекон, кифлички, кленов сироп, портокалов сок и кафе, и ще го попитаме дали пък не е размислил. Според мен отново ще откаже, така че ще си вземем закуската.

— Супер — одобри плана Ейс.

— Аз обаче имам малък проблем — обади се Мак.

Всички насочиха цялото си внимание към него, а Оз го попита любезно:

— Какъв проблем, Мак?

— Ами имам дом и семейство — обясни Мак.

— Вярно бе — каза Бъди, сякаш изненадан от думите му.

— Първо — продължи Мак, — никой, освен нас, тук не знае, че правим това, което правим.

— Както и трябва да бъде — подчерта Оз, а Марк кимна.

— Което означава, че трябва да продължим да водим нормален живот — изтъкна Мак. — Не можем да киснем в хижата по двадесет и четири часа на ден.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Оз. — Не мисля, че тази вечер е уместно да показваме мускули. Можете ли вие тримата да звъннете на семействата си и да измислите някакво обяснение защо няма да се приберете до полунощ?

— Единадесет — обади се Ейс. — Мога да забаламосам Хенриета, че играя боулинг или нещо подобно, но вечерният час е единадесет.

— Моят също — присъедини се Бъди.

— В такъв случай — заяви Оз — просто преместваме нещата напред, говорим с Хол в девет и утре сутрин се връщаме да продължим. Няма нужда никой да остава да спи тук, макар че аз ще го направя. Двамата с Марк ще върнем фургона и коня и аз ще се върна. Като се замисля, все пак хижата е на семейството ми, така че ще остана на пост.

— Значи идеята е, че Марк ще ми напише какво точно да кажа на Хол, защото той позна гласа му, нали? — попита Бъди.

— Точно така — потвърди Оз, а Марк потръпна.

— Какво? — обади се Мак. — Хол е познал Марк?

— Не — обясни Оз. — Просто се сети, че гласът му е познат, това е всичко. Поради тази причина Марк повече не трябва да говори пред него, а може би същото се отнася и за мен.

— Ами защо тогава просто не му подадем лист с исканията ни и тогава няма да чува ничий глас? — предложи Бъди. — Така ще е и по-страшно, какво ще кажете?

Мак се ухили.

— Безмълвни маскирани мъже с бележка в ръцете.

Идеята хареса на всички.

— Ще донеса още бира — каза Ейс и се изправи. — После ще звънна у дома.

 

 

Седяха около маса, отрупана с ястия по рецепти на прадядовците на Малкия и излезли изпод ръцете на последната издънка от рода, но никой нямаше особено голям апетит.

— Всичко отиде по дяволите — изкоментира Малкия и се намръщи на чинията си.

— Струва ми се, че сега вече ще разберем дали тези самоличности, дето ни ги направи онзи, как му беше името, наистина стават за нещо — каза Стан.

— Аз пък се опитвам да не мисля за това — включи се Келп.

— Само да можехме да се измъкнем оттук — въздъхна Стан.

Е, нямаше да могат. Не стига, че полицията забрани влизането и излизането от имението, ами на всичкото отгоре журналистите го обсадиха отвсякъде и дебнеха с четири очи кого да снимат и интервюират. Единствената добра новина до момента бе, че трима журналисти са хоспитализирани заради неблагоразумието си да се промъкнат прекалено близо до електрическата ограда. Явно вършеше добра работа.

— А тази вечер щяхме да свършим работата и да се ометем — отбеляза тъжно Малкия. — Щях да съм сам на портала, хоризонтът — чист и се прибираме по живо, по здраво. Изкарваме колите, връщаме се, изкарваме и другите, складираме ги на сигурно място и си отиваме. Джоузи ме чака утре за закуска.

— Е, вече не те чака — успокои го Келп. — Тази работа с отвличането се разсмърдя по всички телевизии.

— Усещам, че ужасно се изнервям — заяви Малкия.

— Знаеш ли, чак сега си давам сметка, че тази електрическа ограда не само пази имението от навлеци, ами не дава и на хората в него да излязат — сети се Стан.

— Всички го забелязахме — уведоми го Малкия.

— Чудя се какво ли прави Джон — каза Келп.

— Дортмундър ли? — изсумтя Малкия. — Какво си се замислил за Дортмундър, мисли за нас. Дортмундър е вън.