Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

11

Ан Мари мразеше, когато Анди стои отнесен и гледа в нищото. Случваше се изключително рядко и означаваше, че нещо се е объркало, и то сериозно. Беше тръгнал за Пенсилвания с Джон и останалите грейнал като слънчице, както обикновено, но откакто се беше прибрал, вече цели три дни, настроението му клонеше към точката на замръзване. Не изглеждаше точно нещастен или пък ядосан. По-скоро приличаше на затворник, който на всяка крачка се блъска в стена и не успява да намери път към обичайната си лъчезарна същност.

По принцип Ан Мари оставяше Анди да си бъде Анди и гледаше да не му се меси особено. Той бе като безотказен, но сложен механизъм, чиято схема на работа остава неизвестна за околните, поради което те не трябва да се опитват да я променят или пренастройват. Ето например, тя знаеше да кара кола и се смяташе за добър шофьор, но никога нямаше да се опита да управлява сложни автомобили с безброй особени функции. На такъв автомобил оприличаваше Анди — прекалено изчанчен и труден за управление.

Настоящото му състояние обаче продължаваше три дни, което си бе цяла вечност в света на Анди Келп. Не се виждаха никакви признаци на подобрение, така че в късния следобед на третия ден, събота, когато Анди отново се бе свил в любимия си стол в хола и зяпаше общо взето телевизора, който не бе включен, Ан Мари реши поне да подритне гумите на мистериозния автомобил.

— Ей, Анди?

— Да?

Усмивката му бе приветлива както винаги, но зад нея не се криеше нищо. Ан Мари внезапно се почувства като съпруга от сапунен сериал, макар по нищо да не приличаше на такава, настани се на канапето, откъдето можеше да го гледа в очите, и каза:

— Анди?

Очите му се завъртяха към нея, веждите над тях леко се повдигнаха. По устните му заигра лека носталгична усмивка, сякаш си спомняше отдавна отминали щастливи дни, вместо да ги преживява сега.

— Мм?

— Какво става, Анди?

Той се поизправи. Изглеждаше изненадан.

— Какво става ли? Какво да става?

— Откакто се върна от Пенсил…

— А, това ли — отвърна той и махна с ръка, сякаш едва сега се сеща за какво става въпрос и сякаш няма нищо. Има абсолютно нищо за разказване. — Това не е мой проблем. Това е проблем на Джон.

— Какъв проблем?

— Негов.

— Анди — настоя Ан Мари. — Питам какъв е проблемът на Джон, за който не спираш да мислиш.

— Не преставам да мисля за него ли? — Той се замисли за това. — Хм. Да, може би от време на време мисля. Виж, Ан Мари, искаме да влезем на едно място…

— Знам — отвърна тя. — Непрекъснато го правите.

— Точно така — съгласи се Анди. — Правим го. Влизаме някъде, вземаме каквото искаме, излизаме — и край на играта. Работата е там, че в това място не може да се влезе. Просто е невъзможно.

— Значи този път играта въобще няма да започне — предположи Ан Мари.

— Работата е там — повтори се Анди, — че Джон измисли страхотен начин да влезем, просто страхотен. Обаче ударихме на камък. Не можем да измислим как да вкараме начина в употреба. Искам да кажа — Джон не може да измисли.

— Ще ми кажеш ли за какво точно става въпрос? — попита Ан Мари.

— Няма смисъл, но пък, от друга страна, какво толкова — ще ти разкажа. — Той се настани по-удобно и продължи: — Значи въпросният тип има адски голямо имение с електрическа ограда. Пазят го частни охранители. Няма как да влезеш, без да те видят и чуят. Освен това типът е гаден плъх и корабите го напускат. Не точно корабите, а екипажът, персоналът, хората, които работят за него. Останали са му само няколко души, колкото да не е без хич, и брилянтната идея на Джон е да постъпим на работа там. След като работим за собственика, естествено ще ни пуснат в имението, нали така.

— Идеята наистина си я бива — съгласи се Ан Мари. — А въпросният тип търси ли си персонал?

— Търси си, и още как — увери я Анди. — Наема наред, стига да има желаещи, а в момента такива липсват. Нашият проблем е, че всички, които постъпват на работа там, трябва да минат полицейска проверка. Честър например вече не работи за него, тъй като е лежал в затвора. Всички ние също сме лежали в затвора, Ан Мари. И четиримата. Аз, Джон, Малкия и Стан. Това, което ни трябва, е нова самоличност, а нямаме представа как да си я набавим. Искам да кажа, че знам как да идем до Арни Олбрайт, прекупвача, и да си купим шофьорска книжка или кредитна карта, които да ползваме ден-два, но тези неща не издържат на проверка. Не и на проверка от съд по несъстоятелност и цял куп федерални. Как да си намерим самоличност, която няма да ни издъни? Ето тук Джон удари на камък и сега си блъска главата във въпросния камък.

— И ти също — допълни Ан Мари.

— Е, може би и аз малко — съгласи се Анди. — И все пак брилянтната идея е на Джон, така че той се чувства отговорен.

Ан Мари поклати глава, огледа го и установи.

— А ти пък пропиля три дни.

Анди я изгледа изпитателно и почти заприлича на себе си.

— Така ли съм направил?

— Трябва добре да запомниш едно, Анди — въздъхна Ан Мари. — Всеки път, когато имаш проблем, споделяй го с мен. В повечето случаи вероятно ще съм в състояние да ти предложа просто съчувствие, но и това не е зле, не мислиш ли?

— Съвсем не е зле — съгласи се Анди.

Този път обаче — продължи тя — съм почти сигурна, че съм в състояние да реша проблема ти.

— Стига, Ан Мари — усъмни се Анди. — Какво смяташ да направиш? Да изфабрикуваш няколко акта за раждане на компютъра ли? Тези неща трябва да издържат на проверка.

— Точно за това ти говоря, Анди. Нали не си забравил, че докато бях малка, баща ми бе сенатор? Великият щат Канзас го избра за свой представител в конгреса.

— Да, знам.

— Е, през цялото ми детство — обясни Ан Мари, — а и после, докато учех в колежа, той бе член на подборната разузнавателна комисия в конгреса. Тя бе натоварена да осъществява връзката с ФБР, ЦРУ и всички останали органи, свързани с разузнаването. Агентите.

— Куките.

— Помежду си се наричат агенти — осведоми го тя.

— Така ли? — Анди се почеса зад ухото. — Сами ли са си го измислили?

— Нямам представа. Просто така си викат.

— Щом казваш. — Значи подборната разузнавателна комисия. Какво представлява тя?

— Първо, нали знаеш, че от цял свят постоянно пристигат новини — заобяснява Ан Мари. — На всичката тази разузнавателна информация й казват „груб материал“. Подборно разузнаване е, когато подбираш само онази част от информацията, която се връзва с нещата, които вече си решил да направиш.

— Добре — отвърна Анди. — Това звучи смислено.

— Баща ми — продължи Ан Мари — се запозна с един тип, Джим Грийн, специалист по алтернативна самоличност.

— Джим Грийн?

— Баща ми казваше, че се наричал така, защото това било най-лесното за забравяне име на света.

— Какво, това не е ли истинското му име? Как е истинското му име?

— Никой никога няма да разбере. Работата на Джим Грийн, Анди, бе да фабрикува нови самоличности за агентите. Да прави толкова достоверни, толкова силни биографии, че да им позволят да пътуват в чужди страни, да ги арестуват, без да разберат кои всъщност са, да свидетелстват в съда, да правят каквото си искат ипак да не ги разкрият.

— Доста добре звучи — призна Анди.

— По-добро е от програмата за защита на свидетели — увери го Ан Мари. — Пенсионирани агенти, които са обвинени в убийства, за главите на които в някои страни са обявени награди, срещу които има издадени смъртни присъди, си живеят с нова самоличност, изфабрикувана от Джим Грийн, чувстват се сигурни като в банков трезор и умират в леглата си на по сто години.

— От какво?

— От старост. Искам да кажа, че може да даде на Джон и теб точно каквото искате.

— И защо ще ни го дава? — попита подозрително Анди.

— Защото го познавам от години — отвърна Ан Мари. — Беше съсед на родителите ми във Вашингтон. Вече е пенсионер, но съм сигурна, че ще успея да го открия.

— И смяташ, че ще го направи заради теб?

— О, разбира се — засмя се тя. — Винаги ме е харесвал. Друсаше ме на коленете си.

— Когато си била малко момиченце.

— О, не, на седемнадесет-осемнадесет — отвърна Ан Мари и се изправи. — Чакай да завъртя няколко телефона.