Доналд Уестлейк
Роден богат (3)

3

— Знаеш ли какво ще направим? — попита Мънро Хол. — Ще поканим гости.

— Няма да дойдат — отвърна Алисия и мина покрай него към стълбището.

Мънро се мотаеше без работа на втория етаж в западното крило. Не мислеше за нищо конкретно, но когато видя, че жена му излиза от стаята за музика с голям триъгълен камертон в ръка, в главата му тутакси изникна мисълта да организират увеселение. Изникна напълно оформена, сякаш открай време е искал да организира жизнерадостно всемирно увеселение. Открай време.

— Защо пък не? — подвикна той след нея. — Как така няма да дойдат?

Тя се обърна и го изгледа с един от търпеливите погледи, които той толкова мразеше.

— Много добре знаеш как така няма да дойдат.

— Кой няма да дойде? — попита той. — Ами приятелите ни?

— Нямаме приятели, скъпи — отвърна жена му. — Вече нямаме.

— Все някой трябва да ме подкрепи!

— Аз те подкрепям, миличък — увери го жена му, този път с тъжна усмивка, която бе съвсем малко по-дразнеща от търпеливия поглед. — Опасявам се, че трябва да се задоволиш с това.

— Навремето организирахме толкова весели партита… — въздъхна Мънро Хол с чувството, че е изоставен и забравен от всички.

В съседната стая с часовниците избухна кукувичи хор, който обявяваше часа (десет сутринта, макар че кукувиците едва ли правеха разлика), и Мънро и жена му побързаха да тръгнат по коридора.

— Разбира се, че организирахме партита — съгласи се тя и повиши тон, за да надвика кукувиците. — Ти беше важен, преуспял и богат — продължи жена му, докато кукането нестройно заглъхваше. — Всеки искаше да го видят с теб, за да си мислят хората, че сте приятели.

— Точно за тези приятели говоря. Тях имам предвид. Тях ще поканим. Ще напишем нещо остроумно на поканите, нещо от рода на това, че дребните неприятности вече са зад гърба ни и всички отново можем да заживеем постарому и… защо клатиш глава?

— Няма да дойдат и ти го знаеш.

— Но аз все още съм важен и преуспял — настоя той. — И като стана дума, все още съм богат, макар че, трябва да призная, не мога да го демонстрирам както преди. Но все още съм същият човек.

— О, скъпи, не, не си — възрази съпругата му, поклати състрадателно глава и заклопа като квачка, което си бе доста напред в списъка с омразни неща. — В момента си човек с лоша слава. В момента си парий.

— Ооо! — изрева той като ранен звяр. — Как можа да кажеш точно това!

— Никакво парти, скъпи — отсече жена му. — Можем да гледаме филми по телевизията.

— А адвокатите? — настоя той. — Бог ми е свидетел, че изкараха доста пари от мен. Ами ако поканя тях!

— С радост ще дойдат — отвърна тя.

Мънро Хол се усмихна.

— Виждаш ли.

— Срещу триста и петдесет долара на час.

— По дяволите! — изрева той и дори тропна с крак. Бе пухкав мъж, среден на ръст, на средна възраст и средна хубост. Тропнеше ли с крак, двойната му брадичка се тресеше, но той не го съзнаваше, а жена му за жалост, бе прекалено милозлива за да му каже, че така прилича на пуйка. Ако Мънро Хол знаеше за комичния ефект от тропането, щеше да престане да го прави. Той обаче си нямаше ни най-малка представа, така че тропна с крак и извика: — Нищо не мога да направя! Не мога да напусна страната, не мога да напусна дори щата. Не мога да ида в офиса…

— Вече нямаш офис, скъпи — напомни жена му.

— Точно затова не мога да ида там.

— Ако отидеш в централата на „Сомнитех“, Мънро — продължи Алисия Хол, — останалите служители, онези, които изгубиха пенсионните си осигуровки, могат като нищо да те обесят.

— За Бога! — изкрещя той. — Не могат ли просто да го преживеят. Какво толкова съм направил? Нищо по-различно от останалите.

— Е, може би малко повече — предположи тя.

— Въпрос на гледна точка. — Мънро повдигна рамене и с това изчерпа темата. — Ами какво ще кажеш за момчетата? Нали се сещаш, за старата банда от офиса. Те не могат да ме гледат отвисоко, нали и тях осъдиха.

— Ако си спомняш, Мънро — отвърна Алисия Хол с ненавистно спокоен поглед, — съдията беше пределно ясен по въпроса. Не можете повече да поддържате връзка с момчетата.

— Да поддържаме връзка! — изкрещя Мънро, сякаш тази идея му хрумва за пръв път. — Не искам да поддържам връзка. Искам да играя голф. Човек не може да играеш голф сам, що за глупост? Само ти, стиковете и топката, удряш и ходиш, удряш и ходиш, това е скучно, Алисия. Това е най-скучното нещо на земята. Да играеш голф сам. Идеята на голфа е да се посмееш с момчетата. И къде са моите момчета?

— Не са в затвора — уточни тя. — Ти също. И трябва да ти кажа, че извадихте дяволски голям късмет.

— Глупости — изсумтя Мънро Хол. — Не извадихме късмет, а пари. Дай куп пари на адвокатите, отдръпни се и ги остави да се оправят. Е, оправиха се. И сега колко време трябва да съм парий? Колко дълго ще продължи това? Все едно че съм в затвора, Алисия.

— Не съвсем — отвърна тя с ненавистно тъжна усмивка. — Не съвсем, Мънро, макар че добре те разбирам. На мен също ми се иска малко разнообразие. Искаш ли да се разходим с колата?

— Къде? — попита той. — Ако напусна имението, все иззад някое дърво ще изскочи журналист с куп хитроумни въпроси. Или пък ще се натъкнем на недоволен акционер, който се навърта наоколо с камшик в ръка.

— Да се разходим из имението тогава — предложи жена му. — Можем да вземем онзи „Силвърстоун“^[1], хийлито. Толкова е приятен за каране…

— Нямам настроение за това — нацупи се Мънро Хол и издаде долната си устна. Това, за което имаше настроение, бе да се цупи. Беше роден в богатство, предавано в семейството от поколения, и никога не му се бе налагало да се съобразява с никого, така че се вкисна съвсем. Даже отново би тропнал с крак, но му стори, че ако остане неподвижен като истукан, ще предаде по-добре на околния свят налегналата го мирова скръб.

— Мисля, че идеята е добра — настоя Алисия. — Ще караме лудешки и вятърът ще развява косите ни.

— Колите вече не ми доставят такова удоволствие.

— Защото трябваше да уволниш Честър ли?

— Всички знаехме, че е лежал в затвора — напомни й Мънро. — Той бе едно от добрите ми дела, едно от многото ми добри дела, които вече никой не признава. Но не. Трябваше да се престоря, че се отказвам от колите си, и да разиграя целия този фарс с фондацията, за да не ги изгубя при споразумението с прокурора. Освен това трябваше да уволня единствения човек, които някога е разбирал от тях и бе в състояние да ги накара да работят като часовник. Много обичах да ме вози. Не искам да ги возя аз. Постоянно ме е страх, че ще ги блъсна.

— Аз ще те возя — предложи Алисия.

— Постоянно ме е страх, че ти ще ги блъснеш.

— Глупости — възмути се жена му. — Никога през живота си не съм блъскала кола.

— Не дърпай дявола за опашката.

— Отивам на разходка с теб или без теб. Ще взема хийлито. Обичам тази кола.

— Да поддържам връзки — каза Мънро, унесен в собствените си мисли. — Пак тази противна фраза. Не мога да поддържам връзки с Честър, тъй като е лежал в затвора. Голяма работа. И какво сега, вече и на колите си не мога да се радвам.

— Идваш ли, Мънро?

— Не — отвърна той, защото се сети, че се цупи, и се нацупи още повече.

— Е, в такъв случай — заяви Алисия с усмивка — мога да се поразходя и извън имението. Мен никой не ме тормози. Ето, ще оставиш ли това на мястото му? — каза тя и му подаде камертона. — В крайна сметка няма да ми трябва. Виждаш ли колко бях отегчена, Мънро? Една приятна разходка с хийлито обаче е доста по-добра идея от потракване с камертон и пеене на глупави песнички. Ще се прибера за обяд.

С тези думи Алисия се отдалечи по коридора, слезе по стълбите и излезе из широкия свят.

Мънро бе богат и първата му жена, Алисия, изглеждаше така, сякаш му е втора. Нацупен или не, той все пак се заглеждаше по нея с удоволствие. Едно от малкото му останали удоволствия — Алисия. Знаеше, че има късмет, задето жена му го подкрепи във всичко, докато останалите плъхове се разбягаха като… как беше това с кораба?

Алисия излезе. Мънро остана сам в коридора. Нямаше къде да иде, нямаше какво да прави. Не можеше да организира дори увеселение.

„Божичко — каза си той, — толкова искам да се случи нещо“.