Доналд Уестлейк
Роден богат (4)

4

Дортмундър влезе в „Оу Джей Бар енд Трил“ на Амстердам Авеню в единадесет вечерта. Бармана Роло го нямаше никакъв. Редовните клиенти, скупчени по навик в левия край на барплота, без него я караха като оркестър без диригент.

В момента обсъждаха проблемите на глобалното затопляне.

— Причината за глобалното затопляне — заяви един, докато Дортмундър се настаняваше на бара по-далеч от тях, вдясно — са климатиците.

Двама-трима от редовните клиенти поискаха да опровергаят твърдението му, но състезанието спечели най-гласовитият, който се изказа може би от името и на останалите:

— Как така ще са климатиците? Климатиците изстудяват.

— Но само вътре — изтъкна първият редовен клиент. — Какво става с цялата горещина, която е била вътре? Излиза навън. На това му викат вентилация. Всичкият студен въздух е вътре, всичкият топъл е навън и ето ти глобално затопляне.

Трети редовен клиент, който в последната препирня се оказа надвикан, успя да каже:

— Ами през зимата? Тогава никой не си включва климатика. Хората си пускат печките и задържат топлината вкъщи.

— Е, и? — попита първият клиент. — Какво доказва това?

— Какво доказва ли? — възкликна удивено третият редовен клиент. — Доказва, че през зимата не се пускат климатици, така че какво общо имат с глобалното затопляне?

— Голям глупак си — възмути се първият редовен клиент. — През зимата няма глобално затопляне. През зимата е студено.

— В Южна Америка обаче не е — забеляза четвърти редовен клиент.

— Глупак ли? — отвърна третият. — „Глупак“ ли ме нарече?

— Не го приемай лично — уточни първият редовен клиент. — Говоря по принцип. — Обърна се към четвъртия и продължи: — Добре. Може би в Южна Америка имат глобално затопляне през зимата. През нашите зими. Това са техните лета. То е едно и също.

Третият редовен клиент, който се опитваше да уточни мястото си в спора, промърмори на себе си:

— Глупак по принцип?

Междувременно се намеси пети редовен клиент:

— Причината въобще не е в климатиците. Причината са пожарите в мините за въглища.

Тази идея не се хареса на никого. Третият редовен клиент дори престана да разсъждава какво е „глупак по принцип“ и отново се намеси в спора:

— Пожарите в мините? Според теб два-три незначителни подземни пожара в Пенсилвания причиняват глобалното затопляне?

— Не са само в Пенсилвания — възрази петият редовен клиент. — В Русия също избухват пожари във въгледобивните мини. Избухват по цял свят.

Вторият редовен клиент от доста време не бе пускал гръмкия си глас в употреба, но сега го стори:

— Всъщност основната причина са почивните дни и празниците, не загрявате ли? За другите неща не знам, може и те да помагат, но главната причина са почивните дни.

Първият редовен клиент, защитник на позицията за климатиците, се обърна към новия си опонент и попита:

— Какво общо имат пък почивните дни и празниците?

— Просто има прекалено много почивни дни и празници — обясни вторият. — Щом се зададе почивка, всички скачат по колите и отпрашват нанякъде. Или вземат самолет. И какво мислиш става, като изгори бензинът от колите й самолетите? Става топло.

Преди някой да успее да вземе отношение по въпроса, третият редовен клиент каза:

— На мен пък ми е много интересно как така всички празници се падат в понеделник. Искам да кажа, случайно ли става така, или има някаква конспирация?

Конспирация ли? Хм. Всички се замислиха. Обади се една жена от по-нередовните редовни клиенти, която седеше в периферията на групата:

— Денят на благодарността не е в понеделник, а в четвъртък. Нали все в четвъртък готвя пуйка.

— Но всички останали са в понеделник — настоя третият редовен клиент. — Онези другите, не се сещам сега как се казват.

— Коледа невинаги е в понеделник — усъмни се първият. — Пада се, когато си иска. Помня, че веднъж дори беше в неделя и всички се побъркаха.

В този момент барманът Роло влезе от улицата, облечен с престилката си и загърнат с триметров вълнен шал, макар месец май да бе към края си. Тъкмо бе отминал понеделникът, в който политиците се надяваха хората да са „уважили“ Възпоменателния ден, помните ли този празник? Зърна Дортмундър и каза:

— Ей сегичка ще ти обърна внимание.

— Не се притеснявай.

Роло не изглеждаше притеснен, но все пак отвърна:

— Благодаря.

Мина зад бара, зае обичайното си място и изгуби доста време, за да отмотае шала от врата си.

— Свърших тъмното „Д’Агостино“ — каза и кимна към стекчето бири в ръката си.

— Ясно.

Сега вече Дортмундър насочи цялото си внимание към бара и забеляза, че на задния тезгях се мъдри някаква лъскава машинария — приличаше на кръстоска между касов апарат и телевизор. Само дето на този телевизор даваха някакви разноцветни квадратчета и правоъгълници. Той посочи джаджата с брадичка и попита:

— Това какво е?

— Това ли? — Роло се извърна към машинарията и обмисли отговора си. — Това… — почна гордо да реди тъмната бира до бутилката гренадин — е нов компютризиран касов апарат. Собственикът го инсталира, за да обслужваме по-ефикасно.

— Компютризиран?

— А-ха. Да речем, примерно — заобяснява Роло, — че си поръчал бира. Знам, че не си, но да речем, че си.

— Добре — съгласи се Дортмундър.

— Това, което прави тоя апарат значи — Роло се обърна към машинарията, без да докосва блестящия й екран, — е да запише поръчката ти в зависимост от това къде ще натисна по екрана.

— Натискаш екрана?

— Натискам го само ако си поръчал бира — отвърна Роло. — Но да речем, че си поръчал.

— Това го схванах — каза Дортмундър.

— Супер. — Роло демонстрира нововъведението, като внимаваше дебелият му пръст да не докосва разноцветните правоъгълничета по екрана. — Натискам „бира“, натискам „наливна“, натискам „петстотин милилитра“ и натискам „продажба“. И поръчката се появява тук долу в жълтия правоъгълник.

— Виждам го.

— И там значи пише — „една наливна бира от петстотин милилитра“. После изкарва надпис: „Натиснете тук за потвърждение или тук за отказ“. Аз натискам „потвърждение“, после натискам „в брой“ и после натискам „продажба“. И се отваря чекмеджето с парите.

— Но чекмеджето с парите е отворено — отбеляза Дортмундър.

— Да — съгласи се Роло. — Държа го така, че ми е по-лесно.

На другия край на бара редовните клиенти се опитваха да се сетят какво точно е станало на Деня на примирието^[1].

— Празнуваше се — обади се третият редовен клиент. — Помня го.

Вторият, онзи със силния глас, изимитира диктор:

— Единадесетата минута на единадесетия час на единадесетия ден от единадесетия месец.

— Може би, ако това някога се падне в понеделник, пак ще празнуваме Деня на примирието — предположи третият редовен клиент.

— И какво е станало, като са се подредили всички тези единайсетици? — полюбопитства петият.

— Как какво, свършила е войната — обяви тържествено вторият редовен клиент.

— Коя война?

— Която са водили по онова време.

Досадницата от периферията на редовните клиенти се обади:

— Ами ако е десетата минута на единадесетия час на единадесетия ден от единадесетия месец и лейтенантът ти нареди да си подадеш носа от окопа и да провериш дали германците още са насреща?

— Аз имах такъв лейтенант — отбеляза навъсено третият редовен клиент.

— Наистина ли? — оживи се първият. — И какво стана с него?

— Умря от приятелски огън.

— Значи да разбирам, че ще се срещаш с приятелчетата си в задната стаичка — каза Роло и сложи голям кръгъл поднос за бира с надпис „Рейнголд Биър“ под носа му.

— Да — отвърна Дортмундър, а Роло занарежда върху подноса две тумбести чаши, плитка метална ледарка с кубчета лед и бутилка с мътна кафява течност и етикет „Амстердам Ликър Стор Бърбън — Нашата Собствена Марка“. — Ще дойдат водката, червеното вино, бирата със сол и другият бърбън — добави той, тъй като Роло познаваше клиентите си единствено по питиетата им. — Също и един тип с гръден кош като четирикрилен гардероб и с кльощави ръце и крака. Отзовава на името Честър, но не знам какво пие.

— Ще разбера — увери го Роло. — Още в мига, в който го видя. — Побутна таблата към Дортмундър и го осведоми: — Ти си пръв.

Добре. Това означаваше, че ще седне с лице към вратата.

— Благодаря, Роло — каза Дортмундър и понесе таблата покрай групичката с почивните дни, която в момента обсъждаше дали Денят на будителите не трябва да е „Ден на будителките“, сиреч жените, които ръчкат мъжете си да стават за работа. Излезе от общото помещение и тръгна по коридора с две врати, декорирани с черни метални силуети на мъж и жена и съответните надписи „Правостоящи“ и „Седящи“. Подмина и нашарената е графити с някакъв хакерски код телефонна кабина и влезе в малка четвъртита стая с гол бетонен под. Стените бяха напълно скрити от пластмасови каси със стъклен амбалаж. Останалото пространство бе почти изцяло заето от стара очукана кръгла маса с лекьосан плот, някога зелен, но сега наподобяващ цвета на „Амстердам Ликър Стор Бърбън“. Шест прости дървени стола бяха наврели седалките си под масата.

Дортмундър щракна ключа до вратата и голата крушка с ламаринена яка, провесена само на жица от тавана, освети пейзажа. Светлината бе достатъчна, за да се виждат присъстващите.

Дортмундър обиколи почти цялата стая, за да седне на стола, който гледаше директно към вратата — това бе наградата за първия пристигнал. Пусна бучка лед в едната чаша, добави й доста възмътна кафява течност за компания и зачака хората си.

Що се отнася до Дортмундър, почивните дни бяха просто възможност да си опресниш обзавеждането.