Доналд Уестлейк
Роден богат (22)

22

Като млад Хенри Купър бе богаташко синче, разглезен пройдоха и мързел. Поне според баща му Хенри-старши, който бе абсолютно прав. Прекара гимназията и по-голямата част от колежа в събиране на двойки и тройки, сякаш са медали и грамоти, и така достигна двадесетгодишна възраст. Точно тогава на Хенри-старши му писна.

— Този семестър ще си издържиш всичките четири изпита — обяви той един ден. — Имам предвид и четирите, до един. Ако не ги вземеш, ти спирам издръжката, спирам таксите за колежа, лизинга на колата, наема на апартамента и всички адвокатски разноски, които направиш по каквато и да било причина, и по-нататък ще си плащаш всичко от собствения си джоб. Разбра ли ме добре?

В известен смисъл, да, заплахата бе разбрана достатъчно добре. Това, което обаче остана неясно бе какво точно трябва да се направи, за да се избегнат ужасните последици. Да вземе изпитите, цели четири за един семестър, от един път? Хенри Купър имаше навика да го късат поне два пъти по всеки предмет, преди материалът да успее да се запечата в разсеяния му мозък, да изкопчи оттам тройка и да го прати към следващата серия провали. Въпреки това обаче не можеше да издържи и минута без средствата, осигурявани от Хенри-старши, и го знаеше отлично. Какво да прави?

По онова време Хенри се подвизаваше в Средния запад, в голям университет, приютил хиляди и хиляди студенти, от които в аулите и аудиториите се събираха стотици. И всичко това, с цел да бъде подхранван футболният отбор на университета, който всъщност бе истинският продукт на учебното заведение. Футболният отбор печелеше мачове, дипломираните възпитаници на университета правеха дарения и така учебното заведение продължаваше гордо да пори вълните на знанието.

Бащината къща на Хенри се намираше в богаташко предградие на Харисбърг, Пенсилвания, а той учеше в Средния запад, вместо в някой от университетите от Айви Лийг, които му бяха по-близо до дома, по две причини. Първо, баща му не възнамеряваше да прахоса чак толкова много пари, и второ, никой университет от Айви Лийг нямаше да докосне Хенри Купър и с ръжен.

Като се вземе предвид, че студентите и преподавателите във футболната фабрика не си даваха особено зор, за Хенри надали щеше да е чак толкова трудно да издрапа, но той просто никога не успяваше да се съсредоточи. Не беше глупав, а просто ужасно незаинтересован. Нямаше кой знае какви други важни занимания, но и не проявяваше никакъв интерес към онова, което се очакваше да прави. От друга страна, средствата на Хенри-старши ужасно му трябваха, така че как да избегне надвисналата над главата му драконовска заплаха?

В крайна сметка го спасиха огромните размери на университета. Тук-там измежду колегите му се намираха хора, едновременно много добри по даден предмет и същевременно безпарични. Хенри се постара да открие четирима такива, които бяха склонни да му напишат есетата и да решат теста вместо него в огромните анонимни изпитни зали на университета в замяна на малка част от парите на Хенри-старши. Всеки колежанин в Америка се научава да фабрикува фалшиви документи за самоличност много преди да достигне възрастта, на която безпроблемно да си купува алкохол, така че за Хенри бе детска игра да осигури на екипа си студентски карти със своето име и техните снимки.

— Не се престаравайте много — предупреди ги той. — Искам четворка, защото баща ми и без това няма да повярва на нещо повече.

Ето така Хенри Купър стана четворкаджия до дипломирането си от колежа. Когато се налагаше, издирваше нови заместници и така Хенри-старши стана щастлив или поне по-малко агресивен, а Хенри пък неизбежно се сблъска с житейското си призвание, а именно — кариера на попрището на човешките ресурси.

Бърнис влезе в кабинета на Хенри притеснена и леко объркана.

— Съжалявам, господин Купър — каза тя.

— Няма смисъл да съжаляваш, Бърнис — отвърна Хенри, — стига да си сигурна, че си права.

Хенри Купър бе солиден четиридесет и две годишен гражданин, леко заоблен по ръбовете, но в сравнително добра форма, поддържана с редовни партии голф и нередовни диети. Вече не пазеше никакъв спомен от акробатиките, с които взе колежанска диплома и запази паричните потоци от баща си. (В интерес на истината сега тези парични потоци течаха в обратна посока, защото Хенри финансираше строителството на къща във Флорида за стария негодник с мълчаливата уговорка, че Хенри-старши няма да мърда оттам, а синът му никога няма да му ходи на гости.) Единствените му спомени от онова време бяха свързани с футболните мачове и с няколко приятелчета по чашка.

В днешно време Хенри бе успешен и уважаван бизнесмен, който не мамеше никого, дори собствената си жена, а и тя така или иначе щеше да разгадае всеки опит за измама и да го изкорми на минутата. В днешно време „Купър Плейсмънт Сървис“ му подсигуряваше охолно съществуване и стабилно обществено положение. Той следеше мачовете на университетския си футболен отбор и правеше дарения за университета. С две думи — перфектният възпитаник на алма-матер.

Освен това се ползваше със славата на перфектен работодател — спокоен и честен със служителите си, макар и малко немарлив към подробностите. Ето защо щом чу думите му, че просто трябва да е права, Бърнис свали притесненото изражение от лицето си и го замени със загадъчна усмивка.

— Да, но помните ли, сър, че ми казахте да не ви свързвам с господин Мънро Хол?

— О, за Бога, Мънро! — въздъхна Хенри. — Бедният негодник! След толкова време най-после му се случва нещо, за което няма никаква вина. Но Бог ми е свидетел, че нищо не мога да направя за него.

— Знам, сър.

— Опитах се да му намеря персонал — продължи Хенри. — Преди играехме голф заедно. Пил съм от уискито му, докато все още не бе престъпление да се навърташ в компанията му. Нямам нищо против да вземам комисиона от персонала му.

— Разбира се, сър.

— Но сега просто съм безсилен да направя каквото и да било — допълни Хенри. — Неприятно ми е да се крия от него, защото не съм човек, който бяга от отговорност, както знаеш…

— Да, сър.

— Но какво мога да му кажа? Оплакванията по принцип не ми понасят. Ами ако вземе да се разплаче?

— О, Боже!

— Точно така. Така че не ме интересува каква милозлива история ти е сервирал, просто за него ме няма.

— Вижте, сър — обясни Бърнис, — този път твърди, че иска да купи фирмата.

Хенри премигна насреща й.

— Да купи… Да купи моята фирма? „Купър Плейсмънт Сървис“?

— Да, сър.

— Но това е абсурдно.

— Той каза… — поколеба се Бърнис.

— Казвай, казвай — подкани я той. — Знам, че думите не идват от твоята, а от неговата уста.

— Да, сър. Каза, че след като вече не се интересувате от работата на фирмата, ще ви отърве от нея и ще намери някой компетентен да я върши.

— Каква наглост!

— Каза да назовете цена, сър.

Купър не се изкуши от идеята дори и за секунда, макар да знаеше, че Мънро разполага с достатъчно средства, за да подплати предложението си с пари. Изведнъж обаче усети, че гневът му се е изпарил. Замести го състрадание към ближния, което при него се появяваше рядко и винаги бе посрещано като досаден роднина.

— Бедният негодник — каза той. — Сигурно е отчаян.

— Да, при това от доста време.

— Има купища пари, не могат да му лепнат нищо и въпреки това животът му отива по дяволите, защото не може да си намери работна ръка.

— Според мен, сър — каза Бърнис, — той въобще не излиза от къщата си. Дори от имението.

— Да, вече не идва да играе голф — съгласи се Хенри. — Вероятно се опасява, че някой от членовете на клуба ще му размаже лицето със стик.

— Ооо, сър…

— Ще говоря с него — въздъхна Хенри. — Само веднъж.

— Втора линия, сър. Благодаря ви.

Бърнис излезе от кабинета, Хенри вдигна слушалката и с натежало сърце натисна бутона.

— Мънро, правя всичко по силите си.

— Просто ми кажи цена — отвърна Мънро.

Хенри бе забравил колко е сприхав Мънро. Успя да потисне раздразнението си.

— Мънро, винаги съм си вършил работата добре и съм ти осигурявал хора. С удоволствие ще продължа да го правя, но вече е невъзможно, и то заради теб. Ти си виновен, Мънро, с всичко, което надроби, с писанията по вестниците. Тук не става въпрос за нежелание или мързел от моя страна.

— Добре де, кога най-сетне ще им мине на всички?

— Ти си парий, Мънро. Такива работи не се забравят.

— Защо всички използват тази проклета дума?

— Ами замисли се, Мънро.

— Не искам да се замислям.

— Всеки божи ден се опитвам да намеря хора, които искат да работят за теб, Мънро — каза Хенри. — Всеки ден. От време на време намирам по някой.

— Не ти се е случвало от седмици!

— Мънро, вярваш ли ми, че правя всичко възможно за теб? — попита Хенри.

Отсреща долетя продължително мълчание, последвано от дълга въздишка. Докато траеха мълчанието и въздишката, Хенри с облекчение установи, че съчувствието му най-сетне се оттегля като отлив и той става по-силен, по-весел и по-отпуснат. Не си помисли: „Правя всичко за славата Божия“, понеже смяташе, че никога не би се поддал на изкушенията (възможностите), подхлъзнали Мънро. От друга страна, никога не се бе сблъсквал с тях.

Най-сетне Мънро отвори уста и макар и да не отговори директно на въпроса, се оплака:

— Хората не искат да говорят с мен. Дори ти не искаш да разговаряме.

— Само защото нямам добри новини, с които да те зарадвам.

— Слушай — оживи се внезапно Мънро. — Защо не вземеш Джилиан и не дойдете на вечеря у нас? Кога сте свободни? Тази вечер?

— О, точно днес не мога, Мънро — отвърна Хенри. — И утре също. Нека просто се опитам да намеря хора, които искат да работят за теб. Ооо, извинявай, звъни ми другата линия — добави той и светкавично прекъсна връзката.

Седя замислено около минута, след което натисна бутона, с който викаше Бърнис от съседната стая. Тя се появи мигновено със същото притеснено изражение отпреди малко. Добре.

— Бърнис — каза Хенри, — искаш ли да работиш за Мънро Хол?

Въпросът й подейства едновременно шокиращо и плашещо.

— Да не би да продавате фирмата, сър?

— Ни най-малко — отвърна Хенри. — Имах предвид да идеш да работиш там, в имението му. Как ти се струва?

— Не, сър!

— Предпочиташ да работиш за мен, така ли?

— Определено, сър.

— Когато Мънро звънне пак — няма ме.

— Да, сър — въздъхна Бърнис.