Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Road to Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Роден богат

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 13.10.2008

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-958-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153

История

  1. — Добавяне

47

Тиквен пай с орехи за закуска не е лоша идея, но само в началото. В петък сутринта Дортмундър излезе заедно с Келп и Мърч, за да започнат втория си работен ден, и забеляза, че не е единственият, който се оригва през минута.

По пътя към работното място Дортмундър си мислеше колко приятно изненадан е останал от Мънро Хол. Очакваше да види някакво гадно копеле, а човекът се оказа съвсем нормален, дори леко притеснителен. Дортмундър просто не можеше да разбере защо всички толкова го мразят. Не изказа разсъжденията си гласно, тъй като знаеше, че останалите от групата няма да го разберат, така че последва примера им и реши да си мълчи.

Хол ги посрещна досами входната врата.

— А-а, Фред! — Усмихна се лъчезарно на Келп. — Изчакай ме в кабинета, ей сега идвам.

— Дадено — отвърна Келп и се запъти към кабинета.

Дортмундър също се накани да се оттегли към стаичката на иконома, която бе кръстоска между миниатюрна дупка без прозорци и възголям килер. Помещаваше се точно до кухнята. На едната й стена бяха монтирани звънците, с които Хол при нужда го призоваваше да изпълни служебните си задължения. Намеренията му обаче бяха осуетени от шефа, който го смрази с поглед и каза:

— Изчакай тук, Ръмзи.

Опааа. Това бе тонът, с който надзирателите в затвора разговарят с подопечните си — чуеш ли го, няма забравяне. Какво ли имаше пък сега?

Хол очевидно не бързаше да го осветли по въпроса и се обърна към Мърч, като тутакси смени тона с приятелски:

— Жилет, госпожа Парсънс иска тази сутрин да пообиколите селските пазари.

— Няма проблем — отвърна Мърч, което може би не бе отговорът, който би дал един истински Жилет, но Хол като че ли бе по-зает с Дортмундър, т.е. с Ръмзи.

Мърч се отправи към кухнята и госпожа Парсънс, а Хол изгледа Дортмундър с височайше презрение и каза:

— И наричаш себе си иконом, така ли?

На подобен въпрос има един-единствен правилен отговор и той е:

— Да, сър.

— Явно в Източна Европа вас икономите изобщо не ви стягат — натърти Хол.

— Не знам, сър.

— Толкова години работниците управляват света — ето ти резултата. И ти все още си един от тях, нали така, Ръмзи?

Дортмундър нямаше абсолютно никаква представа за какво става въпрос, така че изтъкна:

— О, аз съм американец, сър.

— Може би си прекалено поамериканчен — предположи Хол. — Предлагам ти да поогледаш горния хол, Ръмзи, и да се опиташ да видиш, да, напрегни се здраво и виж какво нехайство си допуснал.

— Да, сър — отвърна Дортмундър на гърба на Хол, който вече се бе насочил към кабинета си и към Келп — доста по-свястно момче.

Горният хол значи. Дортмундър вече бе отбелязал наум колко е тъпо да имаш хол, ако се казваш Хол. Но какво общо, по дяволите, имаше горният хол с него? Та той дори още не бе стъпвал там, така че как може да направи беля?

Е, значи бе време да иде и да провери как е успял да нагази в лайната в място, до което дори не е припарвал. Изкачи широките стъпала с чувството на жестоко онеправдан човек и се озова в горния хол, ужасно голямо помещение, което би побрало няколко хола, със затворени врати от двете страни. Дортмундър тръгна из него, заоглежда се за улики и една кукувица изкука осем пъти със седем минути закъснение.

Холът бе почти празен. Тук старовремска масичка, украсена с грижливо изработена нощна лампа, там чифт черни обувки с доста по-малки бомбета от неговите, огромна картина, изобразяваща планини, облаци и залез. Или изгрев може би.

Мина до края на хола покрай едната стена и се върна покрай другата. Не забеляза кучешки лайна по пода, нито пък мръсни чаши или препълнени пепелници. Какво ставаше, по дяволите? Най-сетне се върна на изходна позиция Хо стълбите, огледа отново всичко и се почеса по главата. Точно тогава една от вратите се отвори и госпожа Хол се появи в хола — отпочинала и хубава — и зърна озадачения Дортмундър.

— Какво има, Ръмзи?

— Господин Хол ме прати тук, госпожо.

— Защо?

— Нямам представа. Ядоса се нещо и каза, че трябвало да се кача тук.

— Хмм. — Тя също огледа хола, но когато погледът й се върна на Дортмундър, в него се четеше: „Я не се прави на ударен“. — О, Ръмзи — каза тя. — Наистина ли наричаш себе си иконом?

Същото бе казал и съпругът й, а Дортмундър въобще не искаше да чува подобни реплики по свой адрес. Всички се опитваха да го разобличат. Започваше да си мисли, че в професията на иконома съществува някаква тънкост, която е отсъствала във филмите, които бе изгледал.

— Правя всичко възможно, госпожо — отвърна той.

Обувките, Ръмзи.

Той премигна объркано. Безобидните обувки си кротуваха прилежно подредени до една врата в средата на коридора.

— Не съм ги оставил аз, госпожо.

Разбира се, че не си, Ръмзи. — Сега вече и тя се обърка. — Господин Хол ги остави.

— О-о!

— Не знаеш ли защо ги е оставил там, Ръмзи?

— За да ги занеса на поправка ли?

— Ръмзи, просто не мога да повярвам, че си бил иконом в продължение на…

— Въобще не сме се занимавали с обувки в посолството, госпожо.

Тя го изгледа скептично.

— И кой лъскаше обувките на посланика?

Сега вече му просветна, и то за части от секундата. Шефът оставя обувките си в коридора, икономът се промъква тих като мишчица късно през нощта, взема ги в стаичката си и ги лъска, после ги оставя на мястото им, само дето вече лъщят като топки за боулинг.

И защо, по дяволите, беше пропуснал тази част от обучението? И кой, по дяволите, лъска обувките на посланиците?

— Ординарецът му, госпожо — отвърна Дортмундър, доволен, че се е сетил за думичката. — Той ги правеше тези работи. Гладеше вратовръзки, лъскаше обувки, такива неща. Беше голям специалист, госпожо.

— Е, това вероятно е някаква друга система — отвърна госпожа Хол. — Може би никога няма да ги разберем тези източноевропейци. Културата им е някаква тъмна Трансилвания за мен.

— Да, госпожо.

— В такъв случай ги лъсни сега. — Тя махна грациозно към обувките. — И се постарай да обясниш на господин Хол, че от днес ще се отнасяш по-сериозно към задълженията си.

— Разбира се, госпожо — отвърна Дортмундър.

Човек би си помислил, че с това мъките му са свършили, но не. Докато носеше проклетите обувки (които не се оказаха чак толкова мръсни) по стълбите към първия етаж, налетя на Хол, който се мотаеше в „долния хол“, очевидно с цел да му се ухили злорадо.

— Е, виждам, че най-сетне сме се върнали към добрия стар начин за изпълнение на служебните задължения — изкоментира той при вида на Дортмундър и провесените в ръката му обувки.

— Съжалявам, сър — отвърна Дортмундър и в главата му изникна сцена, в която бе надянал по обувка на всяка ръка и пердашеше богаташкото копеле по главата. — В посолството нещата стояха другояче, сър — обясни той. — Ще се старая повече.

— Колко мило — подигра му се Хол. Дортмундър се обърна, за да иде в стаичката си (всъщност като се замисли, се сети, че там се въргаляха някакви бои за обувки и четки), но Хол не го остави да се измъкне така лесно: — Значи предишният ти шеф е бил убит, така ли? Предполагам, защото е носил мръсни обувки.

— Не, сър — смотолеви Дортмундър. Какво друго да направи.

Хол повиши още малко глас и нареди:

— Когато ги почистиш, ги донеси в кабинета ми, за да ги видя.

Дортмундър много добре знаеше какво означава това — щеше да ги пипа с бели ръкавици.

— Да, сър — отвърна той и се затътри към стаичката.

Хол го върна на два пъти, макар че можеше да се огледа в обувките още след първото лъскане. На третия път обаче нещата станаха. Хол огледа критично обувките една по една на фона на ухилената физиономия на Келп в ъгъла и най-сетне неохотно се съгласи:

— Сега май вече са добре. Знаеш ли какво трябва да направиш с обувките, след като излезеш оттук, Ръмзи?

— Да ги оставя пред вратата ви, сър. Оттам, откъдето ги взех.

Много добре — похвали го Хол. — От теб може и да излезе треторазреден иконом.

— Благодаря, сър.

Дортмундър се извърна с лъщящите обувки в ръка, но леденият глас на Хол го спря:

— Не съм свършил.

Ооо! Дортмундър се извърна, повдигна глава и вежди и каза:

— Сър?

— Днес следобед в два ще дойде учител по езда с конете си — каза Хол. — От портала ще ти звъннат в стаичката. Отиваш на портала и го чакаш. Когато стигнете дотук, му казваш да изчака отвън, идваш в кабинета и ме уведомяваш за пристигането му.

— Да, сър.

— Това е всичко. Свободен си.

Дортмундър се затътри нагоре по стълбите, за да остави обувките там, откъдето ги бе взел. Кон с учител. В съзнанието му изникна друга картина: Хол, яхнал кон, се обръща назад, за да чуе наставленията на учителя, и не забелязва идващия насреща му клон. Много дебел клон.