Доналд Уестлейк
Роден богат (59)

59

Склонът бе доста стръмен, но той успяваше да се придвижва от дърво до дърво, като през повечето време оставаше прав. Слънцето вляво от него се издигаше все по-високо и по-високо и въздухът постепенно се затопляше.

Главата го болеше, безброй части на тялото също, а на някои места болката просто го пробождаше. Ушите му бучаха, а погледът му от време на време се замъгляваше, така че се налагаше да спира до поредното дърво и да се подпира на него, докато зрението му се проясни. В крайна сметка обаче не бе толкова зле, а като стигна и до пътя, нещата дори се подобриха.

Беше черен път, широк колкото за една кола, и всъщност представляваше просто два вдълбани в пръстта коловоза, които прекосиха по диагонал трасето му надолу по склона. Спускаше се вляво, така че той тръгна по него, защото му се стори по-лесно да върви по истински път, след като и без това няма конкретна цел. Единствената задача, която успя да формулира, бе да слезе от планината.

Добре че по пътя нямаше огледала, поточета, локви и нищо, в което да се огледа, защото последните събития въобще не бяха подобрили външния му вид. Червената му памучна риза беше по-червена, изцапана със засъхнала кръв и с две раздрани ивици на гърба. Дизайнерските му сини дънки бяха скъсани на доста места, осеяни със зелени петна от тревата, а левият заден джоб висеше отпран и се вееше като пиратски флаг. Кожените каубойски ботуши бяха толкова мръсни, че избродираните от двете им страни кактуси въобще не се виждаха. Косата му бе разчорлена, лицето и ръцете му бяха мръсни, а погледът мътен като тинясало блато.

Повървя известно време по тесния черен път и той го изведе на по-голям, асфалтиран, с две платна, водещ надолу вдясно. Асфалтът бе за предпочитане пред пръстта, така че тръгна по него.

Първата къща, която видя, приличаше на изоставена от доста време. Половината покрив бе паднал, а по-голямата част от предната веранда се бе запътила нанякъде, без да чака стените. Той спря да огледа грохналата постройка, свряна в горските сенки, но реши, че мястото не е добро, и продължи надолу.

След известно време го подмина пикап. Идваше от същата посока като него, но не спря. Той изгледа задницата му и си помисли, че няма да е зле да се повози, вместо да върви, но не помаха, нито пък извика. Просто продължи да върви.

Следващото превозно средство дойде срещу него. Приличаше на полицейска кола, само дето бурканите на покрива й бяха червени. В момента не светеха, а колата се изкачваше нагоре с нормална скорост. Изглежда, й тя се канеше да го отмине, също като пикапа, но когато се изравниха, спря и шофьорът смъкна стъклото.

Под прозореца на колата имаше нарисувана сребърна значка, надписана с огромни импозантни букви: „ШЕРИФ“, Имаше и други надписи, но с по-дребен шрифт. Шофьорът бе едър здравеняк на около четиридесет, а може би петдесет или шестдесет години, с кафява униформа, по-тъмна вратовръзка в същия цвят и широкопола шапка от онези, носят горските. Изгледа го и подвикна:

— Ей, как си?

— Идеално — отвърна той, усмихна се на шерифа и си продължи по асфалта.

— Я чакай малко!

Той спря, шерифът дръпна колата малко назад и леко встрани от пътя, пусна аварийните светлини, но не и лампата на покрива, и слезе. Носеше пистолет на хълбока и го понагласи, преди да прекоси шосето и да попита приятелски, вече на „вие“:

— Някъде тук ли сте отседнали?

— Малко по-натам. — Той кимна надолу по шосето.

— Изглежда, сте претърпели злополука.

— Така ли изглежда?

— Определено. — Шерифът го огледа внимателно, спря се по-дълго върху очите му. — Случило ли ви се е нещо?

— Не мисля.

— Не мислите значи. — Шерифът огледа ботушите и ризата му. После отново го погледна в очите. — Като ви гледам, не ми се струвате познат. По нашите места не идват много външни хора. Имате ли нещо против да ми кажете как се казвате?

— Нищо против — отвърна той.

Шерифът изчака. След известно време на лицето му се изписа раздразнение, сякаш усещаше, че тоя тип се опитва да му погоди номер.

— Нямате нищо против, а? Попитах как се казвате.

— Ами — каза той, — мисля, че точно в момента не се сещам.

— Не знаете как се казвате?

— В момента не. Смятате ли, че трябва да знам?

— Повечето хора знаят. Портфейлът ви във вас ли е?

— Не знам — отвърна изненадано той.

— Имате ли нещо против да проверите? Повечето хора го държат в задния си десен джоб.

— Добре. — Той се потупа по задния десен джоб. — Тук има нещо.

— Дайте да видим какво е.

— Добре. — Той бръкна в джоба си, пръстите го заболяха, но все пак успя да измъкне портфейла и го разтвори с две ръце, за да го разгледа. — Май не мога да прочета какво пише.

— Искате ли да го прочета вместо вас?

— О, благодаря — отвърна той, усмихна се и подаде портфейла на шерифа.

Шерифът наведе глава и очите му изчезнаха под периферията на широкополата шапка.

— Наред ли е? Пише ли как се казвам?

— О, да, пише. — Шерифът вдигна глава и на лицето му се изписа усмивка.

— И какво пише?

— Пише — осведоми го шерифът, — че се казвате Петдесет хиляди долара.