Доналд Уестлейк
Роден богат (15)

15

Звънът на телефона завари Дортмундър в тоалетната да прелиства книга с илюстрации на класически модели стари коли. Явно някои от тези автомобили наистина струваха доста пари, но от друга страна, на Дортмундър му се струваше, че хората, които ценят подобни коли, са малко странни.

— Джон?

— Дааа?

— Анди е. Да му кажа ли, че ще звъннеш след малко?

— Не, ей сега идвам — отвърна Дортмундър и удържа на думата си. Изпъшка, стана, загащи се, излезе и взе слушалката с дясната ръка, с лявата продължаваше да стиска книгата с показалец на страницата, до която беше стигнал. — Благодаря, Мей — каза и добави в слушалката: — Да?

— Честър ми даде списъка — осведоми го Келп.

Списък. В първия момент Дортмундър не разбра за какво точно говори Келп. Списък, със стари коли ли?

— Списък ли? — каза той.

— Забрави ли вече? Нали поиска списък на другите неща, които Хол колекционира, за да разберем с какво полезно можем да запълним багажниците на колите.

— А, да бе.

— Честър значи ми даде списъка, който трябва да отнесеш на Арни Олбрайт.

Дортмундър изтръпна.

— А, да бе — повтори с тон на човек, запътил се към бесилото, защото Арни Олбрайт, прекупвачът, с когото от време на време се налагаше да си има работа, бе човек със сериозен личен проблем. Личният проблем на Арни бе неговата личност. Самият той веднъж го каза:

— Проблемът си е в мен. Не се опитвай да ми противоречиш, Дортмундър, знам го добре. Просто нямам идея как да се отнасям с хората. Не спори с мен.

Точно такъв бе човекът или личността, на която някой трябваше да покаже списъка, набавен от Честър, и да остане достатъчно дълго, за да обсъдят изброените там неща.

Чакай малко, дали пък нямаше вариант да се измъкне?

— Честър е дал списъка на теб, нали? — попита Дортмундър. — Защо тогава ти не идеш да го покажеш на Арни?

— Стига де, Джон, той е твой приятел.

— Ооо, не — възрази Дортмундър. — Арни не е приятел с никого. Аз съм му просто познат, ти също.

— Но си му по-добър познат от мен — изтъкна Келп. — Слушай, искаш ли да мина край вас и да ти оставя списъка, или предпочиташ да дойдеш да си го вземеш от нас?

— Но защо да ходя аз? Списъкът е у теб.

— Идеята беше твоя.

Дортмундър въздъхна. Едва сега осъзна, че от вълнение показалецът му се е изплъзнал от книгата и че вече не знае докъде е стигнал. Дали въобще някога щеше да е в състояние да открие точното място сред толкова много страници?

— Виж какво — каза той, — ще дойда при теб…

— Добре, става.

— И заедно ще го занесем на Арни.

— Джон, става въпрос за един най-обикновен лист хартия. Не е толкова тежко.

— Анди, или ще направим така, или въобще няма да се занимаваме със списъка.

Сега бе ред на Келп да въздиша.

— Нещастието никога не ходи само, а?

— Не мисля — отвърна Дортмундър. — Арни Олбрайт си е ходещо нещастие. Той обаче винаги излиза сам.

И така, малко по-късно същия ден Дортмундър и Келп заедно наближиха жилищния блок на Западна осемдесет и девета улица между Бродуей и Уест Енд авеню, където вегетираше Арни. Списъкът на Честър лежеше в джоба на Дортмундър. Келп настоя да му го даде още щом се видяха, с надеждата да се отдръпне, пък макар и малко, от епицентъра на приближаващия разговор.

На партера на жилищния блок имаше магазин, който понастоящем предлагаше мобилни телефони и касети с музика за медитация. До магазина се гушеше едва забележим вход. Дортмундър влезе във вестибюла и каза:

— Винаги крещи името ми по домофона. Имам чувството, че го чуват чак в Ню Джързи. Мразя го този домофон.

— Ами просто закрий с ръка говорителя — посъветва го Келп.

Дортмундър го изгледа изненадано и признателно.

— Не се бях сетил — призна той. Това явно му донесе известно облекчение, защото пръстът му решително натисна звънеца до името „Олбрайт“ и дланта му побърза да притисне металната решетка, откъдето щеше да се разнесе металическото нищене. Изчакаха около половин минута и чуха как спокоен глас казва нещо, което не разбраха заради дланта на Дортмундър. Той побърза да отпуши говорителя и попита: — Моля?

— Попитах кой звъни — обади се съвсем обикновен спокоен глас.

Въобще не приличаше на гласа на Арни.

— Арни? — каза Дортмундър.

— Арни чий?

— Не — поправи го Дортмундър. — Ти си Арни. Не звъня ли в апартамента на Арни Олбрайт?

— А, разбрах — отвърна гласът. — Клиент ли сте?

Дортмундър не бе много сигурен какво да отговори. Изгледа безпомощно Келп, който се наведе към металната решетка и каза:

— А вие ченге ли сте?

— Ха-ха-ха — отвърна гласът. — Това наистина беше смешно. Не, братовчед съм.

— Чий братовчед? — поинтересува се Дортмундър.

— На Арни. О, я стига сме си крещели по домофона.

Вратата избръмча, Дортмундър я отвори и се обърна към Келп.

— Този със сигурност не говори като братовчед на Арни.

— Е, в крайна сметка Авел и Каин също са били роднини, нали? — отвърна философски Келп.

Коридорът на блока, както винаги, миришеше на стари вестници, вероятно мокри. Стръмните стълби ги отведоха до площадката на втория етаж, където не се виждаше ни Арни, ни братовчед, ни ченге, ни дявол. Дортмундър и Келп изтопуркаха по стъпалата, обърнаха се надясно и забелязаха, че вратата на Арни е отворена. На прага стоеше нисък кльощав мъж с приятелска усмивка, плешиво теме и въздълга прошарена коса, затъкната зад ушите. Имаше прегърбен нос като Арни, така че вероятно наистина му бе братовчед, но от друга страна, изглеждаше напълно нормален и носеше съвсем обикновени дънки и поло.

— Здрасти — посрещна ги той. — Аз съм Арчи Олбрайт.

— Джон.

— Анди.

— Е, влизайте.

В отсъствието на Арни апартаментът изглеждаше другояче, сякаш от него бе вдигнато зло проклятие. Стаите бяха малки, оскъдно обзаведени с големи мръсни прозорци без изглед. Апартаментът бе декориран предимно с колекцията календари на Арни. Стените се криеха под страници от януари от различни години, изобразяващи патриотични, исторически, смешни или еротични сцени. Тук-там се виждаше по някой май или ноември.

Арчи Олбрайт затвори вратата зад тях, махна към неудобните столове и каза:

— Сядайте. Ти значи си Джон, а? Обзалагам се, че си Джон Дортмундър.

Дортмундър тъкмо се канеше предпазливо да приседне на един кухненски стол до може би единствения телевизор с изпъната антена в Манхатън, но репликата го спря.

— Да не би Арни да ти е разказвал за мен?

— Разбира се — отвърна все така усмихнато Арчи Олбрайт, очевидно бе в превъзходно настроение. — Пускаме го да идва на семейните събирания само при условие че ще ни разказва истории. — Кимна към Келп и добави: — Не знам кой точно Анди си ти, но ще се сетя.

— Нямахме представа, че сме герои в историите на Арни — каза Келп много тихо и остана прав, също като Дортмундър.

— Не, не, не се притеснявайте, тези истории не излизат извън семейството — увери ги Арчи. — Освен това всички ние по един или друг начин сме в бизнеса.

— И вие ли сте прекупвачи? — попита Дортмундър.

— Не, само Арни се занимава с това. Сядайте де, сядайте.

И така всички седнаха, а Арчи каза:

— В интерес на истината повечето от нас се занимават с фалшифициране. Имаме доста голяма печатница в Бей Шор, Лонг Айланд.

— Фалшифициране — повтори Дортмундър.

— Какво работите най-често? — попита Келп. — Двайсетачки ли?

— Нее, отказахме се от американските пари — отвърна Арчи. — Носят само главоболия. Правим предимно южноамерикански пари и ги продаваме на пласьори на наркотици за по десет цента долара.

— Пласьори на наркотици — повтори Дортмундър.

— Всички са щастливи — увери го Арчи. — Ние си прибираме съвсем редовни долари, а те получават хартиени пари с достатъчно качество да минат за истински. Но щом сте тук, момчета, надали идвате за фалшиви пари, по-скоро имате нещо за продан, прав ли съм?

— Този път — отвърна Дортмундър — сме дошли да обсъдим нещо. Кога се връща Арни?

— Никой не знае — каза Арчи. — В интерес на истината, малко го поставихме под запрещение.

— Запрещение — повтори Дортмундър и си даде сметка, че приносът му към разговора се изразява в повтаряне на чути реплики. Това определено го изнервяше, но просто не можеше да се спре.

— Запрещение е, когато някой прекалява с пиенето, нали? — намеси се Келп. — Тогава семейството и приятелите му се събират и го карат да иде в клиника за алкохолици, и отказват да имат каквото и да било общо с него, докато не се излекува.

— Арни няма приятели — уточни Арчи, — така че се събра само семейството.

— Значи Арни е имал проблеми с пиенето, така ли? — попита Келп. — В допълнение към всичко останало? Това не го знаех.

— Не — отвърна Арчи. — Арни почти не близва алкохол. И със сигурност не взема твърди наркотици.

Дортмундър най-сетне успя да конструира свое собствено изречение и радостно се включи в разговора.

— И как така тогава го поставихте под запрещение?

— Всичко е заради отвратителния му нрав — обясни Арчи. — Познавате Арни, знаете какъв е.

— След първата среща с него ти се иска никога да не сте се запознавали — потвърди Келп.

— Така е. — Арчи разпери ръце. — Човек може да избира приятелите си, но семействата не избират членовете си, така че на всички в семейството се налагаше да го търпим години наред. В края на краищата се събрахме на заседание в печатницата, без Арни, разбира се, и решихме, че е дошло време да го поставим под запрещение. Направихме го точно тук, в тази стая.

Дортмундър се огледа и се опита да си представи помещението пълно с роднини, на които им е дошло до гуша от Арни Олбрайт. След това отбеляза:

— Струвало си е да ви види човек.

— Да, беше много задушевно — съгласи се Арчи. — Имаше сълзи, обещания, от време на време се чуваха и заплахи. Най-сетне обаче се разбрахме, че трябва да го направи, че трябва да положи усилия и да изглади характера си.

— И в каква точно клиника изпратихте човек като Арни? — полюбопитства Дортмундър.

— В „Клуб Мед“ — отвърна Арчи. — И сега е там, на един от онези острови. Уговорката е, че ще остане там, докато управителят не реши, че се е подобрил достатъчно, за да е в състояние да се види със семейството си, без всички незабавно да пожелаят да го удушат. Така че никой не знае колко точно ще отсъства.

— И управителят се е заел с него, така ли? — попита Келп.

— Каза, че за пръв път попадал на подобен случай — обясни Арчи, — но ако успеел да се справи с него, това щяло да означава, че е намерил нов пазар. Много е въодушевен от перспективата.

— Излекуван Арни. — Келп поклати глава. — Нямам търпение да го видя.

— Е, ще трябва да почакаш — отвърна Арчи. — Управителят няма съмнение, че Арни е тежък случай. Ако все пак успеят да го оправят, значи със сигурност са открили пазарна ниша. Междувременно може би аз ще съм в състояние да направя нещо за вас, момчета?

Дортмундър реши, че няма какво да губи, и измъкна списъка на Честър от джоба си.

— Това, което се канехме да питаме Арни, е коя от тези колекции ще си струва да си изгубим времето с нея и да му я донесем?

Арчи пое списъка, хвърли му едно око и каза:

— Вижте, самият аз не съм в този занаят, но ще ви кажа какво ще направим. Ще пратя по факс този списък на Арни, а той ще изпрати обратно отговора.

— Така не е ли малко компрометиращо? — попита Дортмундър.

— Имаме си кодирана линия — отвърна Арчи. — Телефон и факс. Работата е там, че Арни сам плаща лечението си, защото никой друг от семейството не дава пукната пара за него. По тази причина бизнесът му трябва да върви. Редуваме се тук с останалите и даваме дежурства. Като се появи клиент, просто му пращам списъка със стоката. Утре-вдругиден ще имам отговор.

— Странен начин да правиш бизнес — забеляза Дортмундър, — но какво пък…

Изправиха се и Арчи добави:

— Звъннете утре следобед и някой от семейството ще вдигне телефона и ще ви каже дали вече има отговор.

— Супер — отвърна Дортмундър.

Тръгнаха към вратата и Келп подметна:

— Кажи на Арни да не се предава. Най-сетне е поел по правия път.

— Ще му кажа — обеща Арчи, отвори входната врата, ухили се и го посочи с пръст. — Келп — каза високо. — Ти си Анди Келп.