Майк Лосън
Вътрешно разследване (8)

7

Отне цял половин час да уредят телефонния разговор.

Пол Морели не можеше да се обади на стареца лично. Първо трябваше да позвъни на друг човек и този човек щеше да предаде на стареца, че се налага да разговарят. Морели даде на посредника номера на една телефонна кабина в ресторант „Гардс“ на Ем стрийт в Джорджтаун. Беше избрал този ресторант заради близостта до дома му и защото не беше често посещаван от тълпите колежанчета, които бяха завладели всяко друго питейно заведение на Ем стрийт. Другото му основание да избере точно това място беше, че автоматът се помещаваше в истинска кабина, в която можеш да влезеш и да затвориш вратата — достатъчно отдалечена и от масите, и от бара.

Пристигна в ресторанта, дегизиран в очила с дебела черна рамка, бейзболна шапка и леко яке — не за да му държи топло, а за да може да вдигне яката и допълнително да прикрие лицето си. Знаеше обаче, че ако някой се вгледа в него, ще го разпознае. Влезе в ресторанта и моментално се запъти към телефонната кабина. Барманът беше увлечен в разговор със симпатична брюнетка и изобщо не го забеляза.

Две минути по-късно телефонът иззвъня.

— Твоите хора май са оплескали нещата с онзи репортер — каза Морели. — Бащата на репортера е намерил цял куп подозрителни неща около смъртта на сина си и сега един човек от Конгреса разследва случая.

— Какви неща? — попита старецът. Както обикновено, гласът му беше спокоен и напълно лишен от емоция. Морели винаги се беше възхищавал на тази негова способност: никога не позволяваше на емоциите да помрачат разсъдъка му. Емоциите пречеха. Или може би, помисли си той, старецът просто не изпитваше емоции.

Морели набързо му разказа за опасенията на Дик Финли.

— Всичко това е без значение — каза старецът.

— Вярно е — съгласи се Морели. — Но твоите хора са допуснали грешка. Не са проверили портфейла на Финли, а вътре е имало пет имена, написани на салфетка. — Морели бързо разказа за тримата мъже в списъка на Финли. Старецът беше запознат с имената и това не отне много време.

— Стари истории — отсече старецът. — Спомена пет имена, кои са другите две?

— Две жени, Марша Давънпорт и Джанет Тайлър.

Морели не искаше да му казва за жените, но в крайна сметка реши, че се налага. Дик Финли знаеше имената им, а сега ги знаеше и Демарко, и тези, с които беше говорил. Може би дори и полицията. Способността на стареца да се сдобива с информация беше невероятна — пипалата му се простираха във всички посоки — и беше напълно възможно да научи за списъка на Финли и от някой друг източник. И все пак Морели си даваше сметка, че в момента стъпва по много тънък лед.

— Кои са те? — попита старецът.

— Давънпорт е декоратор, която за кратко работи по къщата ми тук, във Вашингтон. Тайлър беше от служителите ми в Ню Йорк.

— Какво знаят тези жени? — попита старецът.

— Нищо не знаят — заяви Морели.

Доколкото си спомняше Пол, той за пръв път се осмеляваше да излъже стареца.

— Прегледах лаптопа и бележниците на Финли — каза Морели. — Според записаното Финли се е свързал с тези жени, защото съм ги уволнил. Предполагам, надявал се е да чуе злепоставящи ме факти, които да му свършат работа, но е ударил на камък. Финли е търсил за какво да се хване.

— Сигурен ли си? — попита старецът.

— Да. Проблемът не е в списъка или хората в него. Проблемът е, че този човек може да тръгне да рови в същата посока, в която бе поел и Финли.

— А ти все още не знаеш как Финли е взел името на доктора или как го е свързал с…

— Не. Не знам как е направил връзката.

— И как ще действаш? Искаш ли някой да се погрижи за този любопитен младеж?

Лесно му беше на стареца: Искаш някой да изчезне? Нямай грижи.

— В никакъв случай — каза Морели. — Ако пострада, това ще накара някои хора наистина да задълбаят в случая, от ФБР например. Просто искам известно време да бъде следен. Мисля, че след няколко дни ще се откаже, ще реши, че не е имало нищо странно в смъртта на Финли, но дотогава искам да бъде следен. Въпросът е да не говори с доктора.

— Знаеш ли — промърмори старецът, — докторът много пъти ни е бил от полза. Но тъй като не можем да разберем как репортерът се е добрал до него, мисля, че може би е време…

— Да, май си прав — съгласи се Морели. — Но този, любопитния, нека го наблюдаваме. А, да, и още нещо: прати някого да вземе лаптопа на Финли. Искам да го открият някъде. Бащата на Финли подозира, че има нещо гнило, защото лаптопът е изчезнал.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Да. Важните неща бяха в един бележник, онзи, който е бил у него в нощта, когато е умрял.

— Добре — каза старецът. — Та как се казва любопитният младеж?

— Демарко — каза Пол Морели. — Джо Демарко. — Морели се поколеба дали да спомене, че Демарко е кръщелник на Хари Фостър, но се отказа. Искаше нещата да са прости и ясни за стареца.

Старецът за момент млъкна, след което каза:

— Толкова сме близо, Пол. Никога не съм предполагал, че ще стигнем толкова далеч.

Морели едва не извика: Аз го постигнах. Но се сдържа. Вместо това кимна.

— И аз не вярвах, но вече сме близо до успеха. Благодарение на теб.