Майк Лосън
Вътрешно разследване (7)

6

Политиците толкова пъти бяха разбивали илюзиите на Демарко, че той се смяташе за достатъчно увреден, за да добие правото да паркира на местата за инвалиди. И все пак трябваше да признае, че беше сериозно впечатлен от Пол Морели.

Морели произхождаше от работническо семейство, най-малкото от пет деца. Завършил бе колеж с помощта на стипендия за социално слаби и според легендите взел дипломата си на юрист, като учел по дванайсет часа на ден, а останалото си време отдавал на благотворителни начинания. Очевидно изобщо не е спял. Амбициозен, надарен и чаровен, той се гмурнал в политиката като риба във вода и станал един от най-младите обитатели на имението „Грейси“. А като кмет на Ню Йорк пожънал страхотни успехи: престъпността намаляла; никакви грозни скандали не опетнили мандата му; профсъюзите се въздържали от ненавременни разрушителни стачки. И така той отплувал към Сената, а според всички коментатори Сенатът беше просто спирка по стремителния му възход към Овалния кабинет.

Начинът, по който изглеждаше, определено не беше пречка. Беше младолик четирийсет и седем годишен мъж, косата му беше като къдрава черна корона, прошарена с точното количество сребристи кичури, а пластичните хирурзи спокойно биха могли да използват профила му за образец. Беше висок и с идеални пропорции, а ако се умореше от политиката, можеше да работи като модел на бански костюми. Но дори и противниците му трябваше да признаят, че не само външността беше неговата сила. Той беше и невероятен стратег, ненадминат дипломат и един от най-сладкодумните оратори, които някога са хващали микрофона. И темите, по които говореше, каузите, които защитаваше, битките, които водеше, винаги бяха толкова… правилни. Последният демократ с такъв магнетизъм носеше името Кенеди.

Онази вечер, когато Демарко позвъни, вратата му отвори самият Морели. Беше облечен небрежно: суичър, удобни бежови панталони и мокасини. Ръкавите на суичъра бяха навити и откриваха силни китки, покрити с груби тъмни косми. Демарко се почувства скован и прекалено официално облечен в своя костюм и вратовръзка. Морели го отведе в уютен кабинет, докато говореше за топлото есенно време. В кабинета вече седеше мъж, когото Морели представи като шеф на канцеларията, Ейб Бъроус. Бъроус седеше в един от двата стола пред бюрото на Морели и в скута си имаше куп листове, висок петнайсет сантиметра. Той кимна на Демарко, но не се изправи, за да му стисне ръката.

За разлика от Пол Морели, Бъроус не впечатляваше с физика. Беше нисък и пълен, с корем, който преливаше над колана му. Имаше месести устни, масивен нос като картоф и тънка пясъчноруса коса, която беше оформил като къдравата прическа на афроамериканец в жалък опит да прикрие факта, че оплешивява.

— С Ейб гледаме да отхвърлим малко работа на спокойствие — каза Морели с уморена усмивка. — През деня просто не стига времето, а утре заминавам извън града.

Морели покани Демарко да седне до Бъроус, а сам той се настани на високия стол зад бюрото. Дори и със суичър Морели изглеждаше като човек, чието място е зад някое голямо бюро, откъдето да раздава команди, и Демарко се почувства като пълен некадърник. Този мъж беше само с няколко години по-възрастен от него, но докато Джо Демарко беше държавен служител без изгледи за напредък в кариерата, Пол Морели щеше да се кандидатира за президент.

— Искате ли кафе, Джо? — попита Морели и когато Демарко прие, Морели погледна Бъроус. Бъроус се намръщи, че го пращат да прислужва на Демарко, но остави листовете настрана и отиде да донесе кафето.

— Джон Махоуни ме помоли да се срещнем с вас днес, Джо, но не беше особено конкретен относно причината. За него ли работите?

— Не, сър, не пряко за него — излъга Демарко. — Аз съм просто адвокат, назначен към Конгреса. — За да отвлече вниманието на Морели и да спре по-нататъшните въпроси кой го е назначил и с какво се занимава, Демарко изтърси: — Между другото, кръстникът ми е работил за вас.

— Кръстникът ви?

— Да, сър. Хари Фостър.

— Я виж ти! — възкликна Морели. — Хари е добър човек, познаваме се от години. — Следващият въпрос на Морели озадачи Демарко. — Близки ли сте с Хари, Джо?

— Ами не, сър, вече не. Бяхме близки, когато бях малък, но откакто живея тук, а Хари в Ню Йорк…

— Разбирам — кимна Морели. В този момент Бъроус се върна с кафето за Демарко и сенатора. Морели му благодари, отпи от чашата си и попита: — И така, Джо, как мога да ви бъда полезен?

— Господин Махоуни получи обаждане от стар свой приятел, бивш конгресмен на име Дик Финли, който се пенсионирал преди около десет години. Синът на Финли наскоро умрял и полицията отписала смъртта му като злополука, но Финли смята, че синът му може би е бил убит заради нещо, върху което е работел.

— С какво се е занимавал синът му?

— Бил е репортер. В „Уошингтън Поуст“.

— А, онзи човек — обади се Бъроус.

— Познавал си го, Ейб? — попита Морели.

— Да, познавах го. — Бъроус направи гримаса, която подсказа на Демарко, че не е бил голям фен на Тери Финли.

— А какво кара господин Финли да смята, че синът му е бил убит? — попита Морели.

Демарко му обясни.

— Хм. Звучи доста неубедително. Но все пак мога да си представя колко разстроен е от смъртта на сина си. Също така предполагам, че господин Финли е доста възрастен.

— Да, сър — потвърди Демарко и неволно се възхити от хитрия ход на Морели. Без да каже и една лоша дума, той току-що беше намекнал, че Дик Финли не само е обезумял от скръб, но и страда от старческо слабоумие.

— При всяко положение това какво общо има с мен, Джо?

Преди Демарко да успее да отговори на въпроса, вратата на кабинета се отвори със замах и съпругата на сенатора влезе при тях.

Демарко беше виждал по вестниците снимки на Лидия Морели, която позира до сенатора на различни празненства във Вашингтон, но на тези снимки не личеше колко крехка всъщност беше тя. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет и пет-шест и болезнено слаба. Демарко беше чел, че е с няколко години по-възрастна от съпруга си, но ето че когато двамата се намираха в една стая, разликата в годините сякаш бе цяло десетилетие. Въпреки това тя все още беше привлекателна жена, с големи синьо-сиви очи и руса коса, подстригана във форма, която подчертаваше хубавите й скули. За разлика от сенатора, тя не беше облечена небрежно. Носеше бежов костюм с панталон, розова блуза с широка яка и обувки на високи токчета.

Лидия за момент отвори широко очи от изненада, когато видя Демарко да седи в кабинета, но бързо се овладя, усмихна му се и се обърна към съпруга си.

— Извинявай, Пол. Не знаех, че имаш гости.

— Здравей — каза Морели на жена си. — Къде се губиш?

Морели зададе въпроса небрежно, но Демарко усети лека острота в тона му, като че ли се беше подразнил, че жена му е излизала или че не му е казала къде отива.

— А, бях на вечеря с една приятелка от едно време, от клуба в университета — каза Лидия. След това вяло вдигна юмрук във въздуха, измърмори „Напред, Алфа Пи!“ и отиде до един шкаф в далечния край на стаята. Когато го отвори, Демарко успя да види, че той всъщност представлява барче, пълно с бутилки, чаши и гарафи. — След минутка се махам, няма да ви преча — каза тя с гръб към мъжете, докато разглеждаше съдържанието на барчето. — Само ще си забъркам питие за ваната.

Демарко усещаше, че сенаторът е смутен от поведението на съпругата си. Една-две думи бе произнесла леко завалено, а когато се запъти към барчето, движенията й, бяха премерени, като че ли полагаше усилие да запази равновесие. Очевидно беше обърнала няколко питиета с бившата си състудентка и беше леко замаяна.

Бутилките в барчето силно издрънчаха, докато Лидия се мъчеше да открие тази, която търсеше. Здраво стиснала за гърлото едно шише с уиски, тя се обърна и отново се усмихна на Демарко.

— Няма ли да ме представиш на този привлекателен господин, Пол? — попита тя.

— О, разбира се — отвърна Морели. — Джо, това е съпругата ми Лидия. Лидия, това е Джо Демарко. Джо прави разследвания за Конгреса.

— Наистина ли? Нещо като частен детектив?

Бъроус се изсмя, тъй като най-вероятно предположи, че Лидия се шегува, но тя моментално го стрелна с поглед, който изтри усмивката от лицето му. Демарко беше забелязал, че когато влезе в стаята, тя не обърна никакво внимание на Бъроус, и съдейки по реакцията й на неговия коментар, беше очевидно, че не го харесва.

Демарко се почувства длъжен да отговори.

— Не, госпожо. Аз съм просто адвокат. Аз…

След това замълча. Не смяташе, че е уместно да обсъжда причината за посещението си със съпругата на сенатора, и Пол Морели, който веднага усети безпокойството му, се намеси:

— Джо просто разследва случай, който засяга един репортер, Лидия. Нищо значително.

Лидия повдигна едната си вежда.

— Е, щеше да е много по-интересно, ако беше от ония, печените частни детективи. Прилича на такъв.

— Лидия — каза Морели, чието търпение явно се изчерпваше, — трябва да…

— Добре. Изчезвам. Оставям ви да продължите с момчешките си занимания.

Докато минаваше през вратата, дясното й бедро леко закачи рамката на вратата и тя измърмори „Опа“.

Морели се загледа за момент през отворената врата, след което се обърна към Демарко.

— Предполагам, знаете какво се случи с нашата дъщеря, нашата Кейт. Това оказа ужасен ефект върху нас, особено върху Лидия. И двамата все още се възстановяваме.

Демарко отново се изуми от дипломатичността на Морели. Без да каже нищо унизително, той току-що обясни защо жена му може би е прекалила с питиетата и се е държала малко глупаво пред абсолютно непознат.

— Да, сър — каза Демарко, — и съжалявам за загубата ви.

Демарко знаеше, че Кейт всъщност е била доведена дъщеря на Пол Морели — дете на Лидия от първия й брак — и че Пол я осиновил, когато тя била на по-малко от две годинки. Преди шест месеца, на шестнайсет, бе загинала при автомобилна катастрофа. Демарко си спомни една вестникарска снимка от погребението: сенаторът е прегърнал жена си, по красивото му лице се стичат сълзи. Снимката беше като портрет на идеалното семейство, само дето центърът му бе изтръгнат.

Морели поклати глава, като че ли да се отърси от спомени, които не искаше да извиква в съзнанието си.

— Докъде бяхме стигнали, Джо?

И сам отговори на въпроса си:

— А, да. Щяхте да ми обясните какво общо има смъртта на Тери Финли с мен.

Демарко започна да му разказва за тримата мъже в списъка на Финли — Башо, Фрей и Риймс — и когато приключи, Ейб Бъроус избухна.

— Пак ли тези простотии! — възкликна той. — Знаете ли, Демарко, случилото се с въпросните господа обхваща период отпреди пет до четиринайсет години. Четиринайсет години! Но хората продължават да говорят. Тримата мъже са направили по нещо глупаво и винаги ще се намери някой тъпак да намекне, че Пол им е създал тези проблеми просто защото техните грешки са помогнали на кариерата му. А негодниците от Републиканската партия… Сигурно са хвърлили хиляди, дори милиони да разнищват тези злополуки, съвпадения, каквото и да са, по дяволите, и са се изръсили с надеждата да открият нещо, което да лепнат на сенатора. Като например, че видиш ли, той бил платил на онова педалче да се набута в леглото на Риймс.

— Ейб — вдигна ръка Морели, очевидно недоволен от избора на думи от страна на своя помощник.

— Всичко е една голяма помия! — не се спря Бъроус. — Нека ви кажа и още нещо. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но Тери Финли… Той беше като онези джавкащи малки кученца. Сещате ли се, онези помиярчета, които нямат и петнайсет сантиметра от земята, но все се теглят на каишката и се мъчат да те докопат, все едно са питбули. Ето такъв беше Финли. Все търсеше следващата голяма бомба, която да засенчи аферата „Уотъргейт“ или скандала „Люински“, но така и не я откри. Работи за „Уошингтън Поуст“ петнайсет години, но както чухте преди малко, хора като сенатора дори и не знаят, че е съществувал.

— Не мога да потвърдя впечатленията на Ейб от господин Финли — заяви Морели, — но за едно нещо съм съгласен с него: твърденията, че съм режисирал трагедиите, сполетели тези мъже, са не само неоснователни, а и са доказано неверни.

Демарко остана с впечатлението, че това беше начинът, по който двамата мъже работеха заедно: Бъроус нанасяше яростната емоционална атака, докато Морели излизаше спокоен и разумен. А може би наистина беше спокоен и разумен.

— Имаше още две имена в списъка, сенаторе — каза Демарко. — Две жени. Марша Давънпорт и Джанет Тайлър.

— Кои? — попита Морели. — Познати ли са ти тези имена, Ейб?

— Не — отсече Бъроус.

— Давънпорт е вътрешен декоратор. Вие или съпругата ви очевидно сте се консултирали с нея относно тази къща, когато сте се преместили във Вашингтон.

— Така ли? — учуди се Морели. После щракна с пръсти. — Чакайте малко. Дребничка руса жена?

— Да, сър.

— Вярно. Сега си я спомних. Дойде вкъщи няколко пъти, но доколкото си спомням, нещо не се сработиха с Лидия. За друго не се сещам. Не помня дори да съм разговарял с нея.

Тези думи, общо взето, съвпадаха с онова, което Марша Давънпорт бе казала на Демарко.

— А другата жена? — попита Морели. — Как й беше името?

— Джанет Тайлър. Била е ваша служителка, докато сте били кмет.

— Голяма работа — обади се Бъроус. — Всички в градската управа на Ню Йорк бяха служители на сенатора по онова време.

— И нея ли не помниш, Ейб? — попита Морели.

— Не — каза Бъроус.

— Джо, знаете ли какво — внезапно предложи Морели. — Защо не минете през офиса ми утре, а Ейб ще провери какво имаме из архивите за тази Тайлър. Нали разбирате, и на мен ми е не по-малко интересно защо името й е било свързано с моето.

— О, моля ти се, Пол — каза Бъроус. — Финли си е вкарал мухата, че синът му е бил убит, но това няма нищо общо с нас.

— Ричард Финли беше изтъкнат член на Конгреса, Ейб, и синът му е умрял трагично. Ако можем по някакъв начин да съдействаме за разгадаването на случая, аз искам да помогна.

Демарко трябваше да признае — беше доста впечатлен от Пол Морели.