Майк Лосън
Вътрешно разследване (39)

38

— Реджи — каза Демарко в слушалката, — мислиш ли, че ще успееш да откриеш копие от програмата на Пол Морели за седмицата, преди жена му да умре?

Демарко можеше да се сдобие с графика и сам, но засега смяташе за благоразумно да не бие на очи със своя интерес към Морели.

— Морели? Какво си намислил, Джо? — възкликна репортерът.

— Не мога да ти кажа, Реджи.

— Виж, доста съм зает тези дни. Не знам дали си забелязал, но заковах ЦРУ два пъти за два дни.

Чудесно, помисли си Демарко, сега Реджи се беше надул.

— Виж, Реджи — каза Демарко, — ако ми свършиш тази услуга и ако това, върху което работя, се получи, ще ти предоставя историята, ексклузивно. Заклевам се.

Това си беше най-нагла манипулация. Нищожна бе вероятността проучванията на Демарко да стигнат до публикация.

— Ама по какво работиш? — попита отново репортерът.

— Реджи, просто ми имай доверие — каза Демарко, щастлив, че в момента Реджи не можеше да види лукавата му физиономия. — Това, с което съм се захванал, е много по-голямо от историята, че ЦРУ не прави разлика между терористи и футболисти.

Дълго време от другата страна на слушалката не се чу нищо. Реджи или обмисляше предложението на Демарко, или беше изпаднал в алкохолна кома.

— Добре, Джо — каза той най-сетне. — Ще се пробвам.

— Можеш да се престориш, че се каниш да пишеш…

— Не е нужно да ми обясняваш как да си набавя необходимата информация. Аз съм стар пияница, не млад малоумник.

Затвориха, след като се разбраха да се срещнат в един бар на Юниън Стейшън в пет следобед.

Барът се намираше на Юниън Стейшън. Беше приятно място с леко доловима атмосфера на Американския югозапад — леко доловима, ако човек не обърне внимание на четирите триметрови червени пластмасови люти чушлета, които висяха от тавана. Слънчевата светлина нахлуваше през високи прозорци, а в случай че прозорците не осигурят достатъчно светлина, по дължината на бара имаше и малки лампички за клиентите, които искат да виждат какво пият. Реджи моментално намрази мястото.

— Какво, по дяволите, търсим в това леговище на юпита? — възмути се той. — Шибаната светлина е толкова ярка, че можеш да видиш всяка проклета спукана вена на носа ми.

— Просто беше удобно, Реджи.

— Заслужават да им се накълца разрешението за алкохол. Баровете трябва да са тъмни и задимени. С месинг и махагон. С избледнели снимки на стари боксьори по стените.

Преди Реджи да успее да даде още предложения за декора, Демарко попита:

— Успя ли да вземеш графика на сенатора?

— Фасулска работа.

Реджи бръкна в джоба си и извади лист хартия. Демарко го грабна и започна да чете.

— Ако ми кажеш какво търсиш, мога и да ти помогна — предложи Реджи.

Демарко не му обърна внимание. Във вестниците бяха писали, че вечерта, преди да бъде убита, Лидия Морели била пусната временно от рехабилитационната си програма в „Отец Мартин“, за да присъства на някакъв прием със съпруга си. Във вестника не пишеше какъв е бил този прием и Демарко беше любопитен как се е държала тя със съпруга си през последната нощ от живота си. За деня на убийството в графика на сенатора пишеше: „7:30 ч., вечеря Джаско“.

Демарко взе мобилния телефон на Реджи — неговият беше с изтощена батерия — и се обади на Мадлин Мос, жена от хайлайфа, с която беше имал кратка авантюра след развода си. Мадлин ходеше на официални мероприятия шест вечери в седмицата и дори и да не е била поканена на събитието от графика на Морели, тя все пак можеше да му каже каквото искаше да знае. След като си поговори с нея — да, дълго време беше минало; да, спомняше си добрите стари времена, — той я пусна като ловджийско куче на светския живот по следите на „вечеря Джаско“.

Докато я чакаше да му се обади, Демарко внимателно прегледа графика на Морели, а в същото време Реджи лочеше питиета със замайваща скорост и се мъчеше да изкопчи с какво се занимава Демарко. Ако не беше дал на Мадлин номера на Реджи, щеше да го зареже да се оправя със сметката, която с бързо темпо наближаваше трицифрено число.

Нищо в графика не му хвана окото. Морели бе имал ангажименти като говорител почти всяка вечер с най-различни организации като Американската медицинска асоциация, някаква конференция на строителни компании и Асоциацията на пилотите. Дните си в Конгреса през тази седмица бе прекарал в поредица от редовни заседания на комисии, с изключение на един ден, когато бе хванал самолета за Ню Йорк, за да се срещне с някакви избиратели. Върнал се от Ню Йорк още същия ден, навреме да смае докторите на вечерята на Американската медицинска асоциация. Също така бе присъствал на обяд по случай нов експонат в института „Смитсониън“, посетил бе спешното и педиатричното отделение в някаква болница във Вашингтон и си бе подстригал косата. През ден сутрин бе играл скуош в клуб, който би отказал членска карта на Демарко. Морели беше зает човек — само като прегледа графика му, Демарко се умори.

Научи единствено, че Морели очевидно не е бил особено притеснен за съпругата си, защото не си бе направил труда да я посети в клиниката, с изключение на деня, в който бе отишъл да я вземе за Джаско приема. Просто я беше завел в клиниката за една седмица, за да я държи далеч от пресата, след което я бе игнорирал до нощта на смъртта й.

Мадлин най-накрая се обади и уведоми Демарко, че въпросното събитие било в чест на Елън Джаскович — благодетелка от класата на Майка Тереза, посветила живота си на малтретирани жени, бездомни деца и други благотворителни каузи. Събитие, на което определено си е струвало да се присъства, заключи Демарко, но не чак толкова важно, че да е било наложително заради него да прекъсне лечението на съпругата си. С котешки мъркащия си клюкарски глас Мадлин го информира, че Лидия Морели не се появила на приема. Сенаторът лично се обадил на домакинята и се извинил, че съпругата му се чувствала „неразположена“. Според Мадлин това означаваше, че Лидия някак си е успяла да се натряска през краткото време между напускането на клиниката в Мериленд и вечерята.

След като Демарко благодари на Мадлин за помощта и я закле да запази разговора им в тайна — обещание, което знаеше, че тя беше по природа неспособна да спази, — той погледна към Реджи и видя, че очите му са приковани върху жена в другия край на помещението. Жената беше на около петдесет години и кожата под брадичката й беше леко увиснала. Беше с къносана коса и прекалено плътни зелени сенки за очи. Изглеждаше като женския вариант на Реджи — една жена, която на младини е била красива и която е видяла прекалено много от живота от столчето си на бара.

Реджи усети, че Демарко го гледа, и без да сваля очи от жената, обясни:

— Познавам онова момиче. Бяхме заедно в Чикаго, отразявахме една и съща история, вече дори не помня каква, а тя беше пратена от някакъв тексаски вестник. За начало се опитахме да разберем кой ще успее да изсмуче червейчето от бутилката текила и преди да е приключила вечерта, вече бяхме в нейната стая и мачкахме чаршафите. Дявол да го вземе, страхотна беше, Джо.

Реджи поклати глава и добави:

— Никога повече не я срещнах след онази нощ.

Демарко виждаше, че тази жена носи на Реджи сладко-горчиви спомени и те не бяха свързани само с горещ секс. Реджи се връщаше към онези дни, когато огънят в стомаха му не беше причинен от киселини.

— Защо не отидеш да й кажеш „здрасти“? — предложи Демарко.

Все още загледан в жената, Реджи отвърна:

— Абе майната му, няма да ме помни, така или иначе. А и на каквото съм заприличал, съмнявам се, че ще иска да си спомни креватните ни приключения.

— Времето и за нея не е спряло, Реджи. Какво ще загубиш?

Реджи помълча само миг.

— Мамка му, прав си.

Ставайки от стола, той се погледна в огледалото отсреща, оправи вратовръзката си и позаглади изтънялата си коса. Усмивката оголи пожълтелите му зъби.

— Ей затова ми викат Чаровния Реджи. Гледай внимателно, момче, и се учи.

Демарко му стисна палци, когато Реджи се приближи към жената. Тя вдигна поглед, стресната да чуе името си, след което доближи глава до неговата, докато той й говореше. Изведнъж жената извика по тексаски и се метна на кльощавия врат на Реджи. Няколко минути си поговориха, след това жената събра нещата си и двамата тръгнаха, както реши Демарко, към някой бар, където светлината ще е по-ласкава и към двама им.

Заболя го да си признае, но Демарко завидя на Реджи — дъртият тлъстак си намери някого, а той беше сам. Огледа се наоколо и видя, че всички са по двойки. Двойки, които ходеха ръка за ръка. Двойки, които се гледаха в очите. Двойки, които само дето не правеха секс. Единствената самотна жена беше една скитница, която буташе пазарска количка, преливаща от безценни боклуци; в живота й определено нямаше място за него.

Тъй като не се чувстваше готов да се прибере в празната си къща, Демарко си поръча още едно питие от една минаваща сервитьорка и се насили отново да прегледа графика на Морели. При втория прочит очите му се приковаха върху посещението на Морели в болницата във Вашингтон, височайшето му благоволение да обиколи педиатричното и спешното отделение.