Майк Лосън
Вътрешно разследване (57)

56

Седмица след ареста Пол Морели се срещна със стареца в една картоигрална зала — квадратна бетонна конструкция без прозорци близо до Нюарк, Ню Джърси. В девет часа сутринта залата още не беше отворена.

Морели паркира зад сградата, близо до задния вход. Когато пристигна там, вече имаше друга кола — голям линкълн. Той отвори незаключената врата, мина по неосветения коридор покрай тоалетните и влезе в главното помещение. В единия край имаше малък бар, а останалата част беше заета от осем маси, покрити със зелен филц. Около масите имаше по шест стола за играчи, а отгоре бяха сложени неотворени тестета карти и купчинки чипове за покер в плексигласови кутии.

В стаята беше тъмно, светеше една-единствена лампа от разноцветно стъкло. Тя висеше над масата, на която седеше старецът. Еди стоеше някъде в дъното, почти невидим в сенките; огромните му, покрити с белези ръце висяха отпуснати отстрани.

За разлика от друг път старецът не се изправи, за да се здрависа с Морели. Той остана на мястото си, впил черните си очи в тези на Морели, докато той се приближаваше към масата. В този момент и на тази светлина, с набръчканото лице, дългия кокалест нос и немигащите черни очи, старецът заприлича на Морели на някаква древна хищна птица. Древна, но все още способна да откъсне месото от кокала. Беше слушал истории колко безпощаден би могъл да бъде старецът, но никога досега не бе виждал жестокостта така ясно изписана на лицето му.

Морели седна и сложи ръце върху масата, все едно чакаше да му раздадат карти. В една-единствена вечер бе съсипал всичко, за което бяха работили цели петнайсет години. Или поне така виждаше нещата старецът. Морели беше на друго мнение. За него случилото се беше временен провал, но играта — неговата игра — далеч не беше приключила. Но за да успее да победи, се нуждаеше от помощта на стареца, а за да я получи, трябваше да наговори още куп лъжи. Беше много подходящо, помисли си той, че седят на маса за покер. Морели се готвеше да играе на възможно най-високия залог — бъдещето му, живота му.

— Как се случи? — попита старецът. Гласът му както винаги беше тих и спокоен. Не издаваше нито една от емоциите, които сигурно изпитваше.

— Не съм много сигурен — отговори Морели. — Беше капан.

— Това го знам — сряза го старецът, — но кой го е заложил?

— Сам Мърфи и онзи служител от Конгреса, когото следяхме за кратко.

— Нали ме увери, че той е никой?

— Така е, но Мърфи му е помогнал.

— Но как се случи? Как се озова сам с онова момиче?

— Срещнах се с Мърфи в кабинета ми същата вечер. Обади ми се и каза, че искал да говори с мен за това как и двамата трябвало да водим честни кампании. Както и да е, пийнахме. Знаеш, че не съм по алкохола, изпих само едно. Но след питието започнах да се чувствам странно, замаяно, не бях на себе си.

— Мърфи ти е сложил нещо в чашата?

— Или той, или момичето. Тя беше в кабинета, когато Мърфи дойде да говорим. Тя ни наля питиетата. Както и да е, точно след срещата се съгласих да я закарам до тях. Умът ми беше… просто беше замъглен. Все едно бях податлив на всякакво предложение. Както и да е, тя ме помоли да я закарам и като първия глупак, аз се съгласих. Когато стигнахме до тях, тя ме попита дали искам чаша кафе. И аз отново се съгласих. Всъщност си помислих, че кафето може да ми помогне да дойда на себе си. — Морели замълча и поклати глава, все едно поразен от факта колко лесно са го метнали.

— Продължавай — каза старецът.

— Тя ми сипа кафето — или беше чай — не си спомням. И изведнъж, преди да се усетя, тя ми се нахвърли, блузата й беше скъсана, и дърпаше дрехите ми, колана. Опитах се да я отблъсна… Или съм паднал, или тя ме е спънала. Не знам. Мозъкът ми беше на каша и се чувствах слаб като пиле. В следващия момент бях на земята, върху нея, и някакъв полицай нахълта в апартамента.

— Значи не си нападнал това момиче?

Морели за момент се втренчи в стареца и потръпна от престорено отвращение.

— От колко години ме познаваш? — попита Морели. — Някога виждал ли си ме да преследвам жени?

— Само че има запис как я нападаш.

— Скоро ходил ли си на кино?

— На кино? — попита изненадано старецът.

— Да. Виждал ли си какво постигат в днешни дни със специални ефекти? Могат да накарат хората да летят. Могат да сложат животинска глава на човешко тяло.

— Значи смяташ, че някой е подправил касетата?

— Никой не е гледал записа почти осем часа след като ме прибраха, а ченгето, което ме арестува, предаде касетата за доказателство близо един час след като пристигнахме в участъка. Имали са предостатъчно време да подправят този запис.

Преди старецът да успее да зададе още някой въпрос, Морели продължи:

— Това не е запис на случилото се. Записът показва какво те твърдят, че се е случило. Но касетата, така или иначе, няма значение.

— Какво? Защо?

— Никога няма да я допуснат като доказателство.

— Казваш, че можеш да се пребориш с това?

Морели поклати глава.

— Не. Не мога. Няма да ме вкарат в затвора, но няма и да получа номинацията. Сега вече не.

Старецът помълча известно време.

— Значи това беше всичко — заключи той. — Свършено е.

— Не. Това е спънка, но не сме приключили. Имам план. След пет години…

Морели едва не каза десет години, но в последния момент промени решението си.

— … след пет години ще се кандидатирам за президент. И ще ме изберат.

— Пет години?

Морели знаеше какво си мисли старецът. Дали ще съм жив след пет години? Дали ще го доживея? Точно затова Морели не каза десет години. Старецът беше в добро здраве — феноменално за възрастта му — и произлизаше от семейство на дълголетници. След пет години щеше да е на осемдесет и четири. Щеше да доживее дотогава, или поне Морели можеше да се обзаложи, че той така си мислеше.

— Какъв е планът ти? — попита старецът.

Морели му разказа. Старецът не го прекъсна нито веднъж. Само слушаше и анализираше. Старецът беше почти толкова умен, колкото Пол Морели.

Когато Морели свърши да говори, старецът каза:

— Може и да проработи. Но няма ли начин да се задвижи по-бързо?

— Не. Някой друг ще стане президент. Ще се наложи да изчакам до следващите избори.

— Добре — въздъхна старецът. Тонът му като че ли казваше: това, така или иначе, винаги е бил далечен план, какво са пет години? — Ами Мърфи и онзи от Конгреса, с тях какво ще правим?

— И с тях ще се разправим, но не сега. Не са належащ проблем. А що се отнася до Мърфи — и той няма да стане президент. Никога няма да го изберат.

— Ами ако все пак го изберат?

— Тогава ще говорим отново.