Майк Лосън
Вътрешно разследване (25)

24

Ема седеше в дневната и зяпаше с празен поглед горящите дърва в камината. Току-що се бяха скарали с Кристин за нещо абсурдно тривиално и сега Кристин се беше усамотила някъде в другия край на къщата. Ема знаеше, че трябва да отиде и да се извини, по-късно щеше и да го направи, но не сега. Сега просто искаше да зяпа в огъня, който нагорещяваше въздуха в стаята.

Демарко беше причината да се скарат с Кристин. Самият спор не беше заради него, но точно той беше причината за лошото й настроение. Ема беше убедена, че Лидия Морели казва истината, а Демарко и неговият подъл шеф бяха обърнали гръб на горката жена. Може би тя трябваше да се обади на Лидия и да…

Позвъни се на вратата. Ема се зачуди дали Кристин не си е повикала някоя приятелка, за да излязат. Или пък беше Демарко, който се е върнал, за да я нервира още повече. Тя стана с нежелание и отиде до вратата. Никога не се беше запознавала с мъжа, който стоеше на прага, но знаеше кой е. Името му беше Чарли Еклънд. Работеше за ЦРУ. Зад Еклънд стоеше друг мъж, квадратен и мускулест, който оглеждаше околните къщи със суров остър поглед. Очевидно Еклънд си имаше бодигард и тя моментално се запита защо ли му е нужен.

Чарли Еклънд беше над седемдесетгодишен. Беше дребен и слаб, висок около метър и седемдесет. Носеше син костюм и червен пуловер без ръкави, което му придаваше хем старомоден, хем добродушен вид. Имаше грижовно сресана бяла коса и безлично лице — нито една негова черта не се отличаваше по никакъв начин. Изражението му беше приятно и като че ли постоянно си беше такова, все едно дотолкова се беше извисил над свадите на ежедневието, че не би позволил нищо да наруши доброто му настроение.

Ема нямаше и бегла представа какво върши за ЦРУ. Знаеше единствено, че работи там отдавна и че званието му постоянно се мени. А всичките му длъжности винаги съдържаха фрази, които звучаха, все едно имаше власт, но не много, например помощник заместник-директор на този или онзи отдел. Но човек никога не можеше да разбере с какво точно се занимава, за какво отговаря, на кого докладва или кой му е подчинен. Всеизвестно беше, че присъства на важните съвещания — онези, на които обсъждаха бюджета, служителите и обсега на контрол на ЦРУ.

През дългата си кариера Еклънд винаги беше стоял на заден план и никъде не беше оставил отпечатъци. Никога не го бяха споменавали в пресата и никога не го бяха викали пред Конгреса да дава отчет за някоя провалила се операция на ЦРУ, да обяснява защо нещо е било ужасно, катастрофално, публично оплескано. Директорите на ЦРУ идваха и си заминаваха; старшите служители биваха уволнявани и замествани с нови или се пенсионираха; но Чарли… Чарли винаги си беше там.

— Мисля, че трябва да си поговорим — каза той на Ема.

Ема не отговори.

— Мога ли да вляза?

Ема продължи да мълчи.

— Добре тогава — каза Еклънд, без да промени приятното си изражение, но очите му засвяткаха, може би от удоволствие, но може би и от злоба. Очите на Чарли Еклънд трудно се разгадаваха. — Какво иска Военното разузнавателно управление от сенатор Морели? — попита Еклънд.

— Не работя за Управлението — каза Ема. — Пенсионирана съм.

— Пенсионирана сте — повтори Еклънд, — но понякога им помагате, както им помогнахте в Иран преди няколко години.

Ема се зачуди откъде знае той за Иран, но не попита. Вместо това зададе друг въпрос:

— Защо хората ви следят Джо Демарко?

— Питърсън не ви е излъгал — отговори Еклънд.

Питърсън беше „Марв“, служителят от ЦРУ, с когото Ема беше разговаряла за Джеймс Сътъл и Карл ван Хорн.

— Или по-скоро е бил достатъчно глупав да ви каже истината — добави Еклънд. — За негов късмет обаче се оказа и достатъчно умен да ме уведоми, че е разговарял с вас, но все още се чудя дали да не го изпратя в някой „стан“ заради голямата му уста.

Еклънд имаше предвид някоя страна като Афганистан, Узбекистан или Туркестан.

— Значи Сътъл и Ван Хорн не работят за вас — отбеляза Ема.

— Да. Питърсън ви е казал истината: от време на време са работили за нас, но… Чували ли сте за старата приказка, че джамджийски пирончета не се забиват с тесла? Е, двойката Сътъл-Ван Хорн са като тесла. Много ги бива в силовите изпълнения, но ги няма в прецизността, която е нужна при повечето операции, затова вече не ги наемаме.

Еклънд май казваше истината, но Ема подозираше, че това не значи нищо.

— Не смятате ли, че бихме могли да водим този разговор седнали? — попита Еклънд. — Имам проблеми с вените на краката. Продължителното стоене прав може да е много болезнено.

— Ами седнете на тротоара — каза Ема. — Не ми харесва, че сте тук. Не ви искам в дома ми. За какво дойдохте?

— Казах ви. Искам да знам защо се интересувате от сенатор Морели.

Ема не каза нищо.

— И защо вашият съдружник, господин Демарко, се среща със съпругата на сенатора?

Ето това вече беше нещо. Сътъл и Ван Хорн не бяха следили Джо на срещите му с Лидия, което значеше, че е бил някой друг, който работи за Чарли Еклънд.

— Не знам какво сте замислили, Еклънд, но…

— Наричайте ме Чарли. Моля ви.

— … но ако започнете да се бъркате в живота ми или в този на Джо Демарко, ще се обърна към медиите, както казах и на Питърсън, и ще им кажа какво стана на Филипините.

— Изобщо не ме интересува — махна Еклънд с ръка. — Идете при медиите. Още сега, ако искате. Този инцидент е древна история и замесените в него вече не работят в Управлението. А тогавашният директор… Как се казваше? Ще се сетя. Толкова често се сменят, че е трудно човек да помни всичките, но който и да е бил, вече не е сред живите. Е, да, тази история ще ни изложи, но ще кажем, че се е случило, преди да се реформираме. Не знаете ли? Ние вече сме новото, реформирано ЦРУ.

— Какво, защитавате сенатора ли?

— Да го защитавам? — вдигна вежди Еклънд. — Ето това е забавно.

Еклънд за момент направи пауза, преди да добави:

— А е и доста интересно предположение.

Ема се зачуди дали неволно не беше издала нещо. Човек трябваше много да внимава, когато кръстосва шпаги с Чарли Еклънд.

За момент Еклънд се взря в Ема. Тя отвърна на погледа му.

— Виждам, че тази вечер няма да постигнем консенсус — каза той. — Очевидно трябваше да съм по-добре подготвен за тази среща.

Имаше предвид, че е трябвало да измисли как да я принуди да му съдейства.

— Не, няма да се получи и да, трябвало е — каза Ема. И затръшна вратата в лицето на Чарли Еклънд.