Майк Лосън
Вътрешно разследване (13)

12

Демарко сви в алеята пред къщата на Ема и паркира. Ема живееше в Маклийн, Вирджиния, в красива червена тухлена къща, която изглеждаше много по-скъпа, отколкото би могла да си позволи с пенсията на държавен служител. Щеше ли Ема някога да разкрие източника на богатството си? Разбира се, че не. По-скоро сфинксът ще запее на камила.

От къщата се носеше музика. Кристин, любовницата на Ема, свиреше на виолончело в Държавната филхармония и често репетираше вкъщи, но Демарко чуваше звуци — или по-скоро в този случай шумове, — които идваха от повече от един музикант. Поначало Демарко не беше фен на класическата музика — дай му на него добрия стар рокендрол, — но тази музика… Е, не беше типичната монотонна мелодия на Бетовен или Моцарт, която ти пускат в асансьора. Звучеше като вой на котки в предсмъртна агония.

Позвъни на вратата. Отвратителното произведение продължи. Пак звънна и Ема отвори с невменяем поглед, все едно тя беше мъчителката на котките.

— Слава богу, че дойде! — Това не беше обичайната й реакция, когато го видеше. Тя извърна глава и изкрещя през рамо: — Кристин, трябва да изляза. Джо е тук и има… има спешен случай.

Не изчака отговора на Кристин, а моментално затвори вратата.

— Заведи ме някъде, където е звукоизолирано и предлагат алкохол.

— Какво става? — попита Демарко.

— Квартетът на Кристин.

Демарко беше забравил, че Кристин си докарваше по малко недекларирани доходи, като свиреше с един квартет. Веднъж ги беше слушал — преживяване, което би повторил единствено ако е тежко дрогиран.

— Репетират пиеса от някакъв авангарден шведски композитор. Или беше датски. На кого му пука? От един час свирят този пасаж и вече се готвех да ги изпозастрелям всичките.

Не си намериха звукоизолиран бар, но откриха един, който беше порядъчно тих, дори уредбата беше изключена. Ема си поръча синьо мартини — кюрасо с лайм и джин. Цветът на питието беше почти същият като на очите й. Демарко дълго време си избира марка водка, като обсъждаше възможностите с бармана, докато най-накрая се спря на някаква, произведена в Ирландия, наречена Бору. Кой би предположил, че ирландците правят водка? А тя дори беше съвсем прилична, определено по-добра от онзи антифриз в хладилника му, но не беше евтина. Ема отбеляза, че евтиното и доброто рядко вървят ръка за ръка, аксиома, която Демарко беше решен да опровергае.

— Е, какво мислиш? — попита Демарко, след като изложи почти дословно разговора си с Лидия Морели в катедралата.

— На първо място си мисля, че трябва да вземеш на сериозно онази част с „животът ти е в опасност“. Има разни странни неща около смъртта на Тери Финли, а и фактът, че сенатор Морели твърди, че не познава Финли, ме притеснява.

— Мен също, но не забравяй, че човекът, който ми каза, че Пол Морели е познавал Тери, миришеше на алкохол в девет и половина сутринта.

— Все пак се отнеси на сериозно. Забелязал ли си някой да те следи?

— Откъде да знам? — отвърна Демарко. Но си спомни онези неандерталци, които засякоха таксито. — Всъщност може би да. — И той разказа на Ема за катастрофата. — Но ако точно тези са ме следили, бяха доста некадърни.

— То е ясно — отбеляза Ема, — всички гангстери са членове на „Менса“.

Демарко пренебрегна сарказма й.

— Наистина се притеснявам, че не мога да преценя дали Лидия казва истината и ако е така — защо сега? Защо не е проговорила още преди години?

— Нали знаеш — каза Ема, — жените на политиците са по-различни. Вземи Джаки Кенеди или Хилари Клинтън, или, ако щеш, Елинор Рузвелт. Всички те са били публично унижавани от своите съпрузи женкари, но все пак са останали с тях. Причината може да е любов. Няма нищо необичайно някоя добра жена да обича лош мъж, а тези мъже са били пленителни и чаровни. Така че може би жената на политика остава при неверния си съпруг просто защото го обича. Но има и други фактори. Може би след всичките жертви, които са направили, тези жени не искат да се откажат от ранга си. Искат да са първи дами. Дори мотивите им всъщност може и да са благородни. Знаят, че ще е лошо за страната, ако дадат началото на един грозен публичен развод.

— Добре, значи жените на политиците са различни. И може би досега Лидия е подкрепяла този прекрасен човек, за когото твърди, че е убиец и изнасилвач, защото го обича, защото иска да е първа дама или каквото и да е там. Но в такъв случай какво се е променило? Защо се е свързала с Тери Финли, защо и на мен разказва за съпруга си?

— Не знам — отвърна Ема, — но дъщеря й е умряла едва преди няколко месеца. Може това да е бил повратният момент. Жената очевидно страда, започва да пие сериозно, така че сигурно е…

— Превъртяла?

— Не, не. Травмирана е. Останала е лоялна към съпруга си години наред, но когато дъщеря й умира, нещата се променят, приоритетите й се променят.

— С други думи, открила е своя религия.

— Може би не буквално, но да. При всяко положение трябва да разнищиш нещата. Трябва да разбереш дали казва истината.

— Ема, Махоуни смята, че Пол Морели е вторият Джон Кенеди. Ако научи, че тичам насам-натам и се опитвам да докажа, че е някакъв сексуален хищник…

Както обикновено Ема не слушаше, а следваше своята мисъл.

— И кой е този могъщ човек, който му помага?

— Дори не знам дали изобщо има такъв могъщ човек. И ако има, защо да не ми каже кой е?

— Може би се страхува от него — каза Ема. — Да ти разкрие името му може би означава да се изложи на опасност.

— Но недомлъвките й поставят мен в опасност.

Ема размишляваше и несъзнателно въртеше чашата с мартини за столчето, завихряйки синята течност.

— Онзи човек, Риймс, който твърдял, че е бил дрогиран? Нийл откри, че са изследвали кръвта му и резултатът бил отрицателен. Ами ако наистина е бил дрогиран? Кой би имал достатъчно влияние да подмени резултатите от полицейски тест за дрога?

— Господи, Ема, отиваш твърде далеч.

— Може би. При всяко положение трябва да се срещнеш с онази жена в Ню Йорк, Джанет Тайлър. И трябва да разбереш какво е правил Тери в Ню Джърси. Нийл може би ще успее да ти даде точното място чрез кредитната карта на Финли или архива на мобилния му телефон.

— И какво предлагаш да кажа на шефа си? — попита Демарко.

— Не му казвай нищо. Не ми ли спомена, че бил в Сан Франциско с най-новата си любовница?

— Пошегувах се, не знам дали му е любовница.

— Точно такава е — отсече Ема.

— И откъде знаеш?

Ема никога не позволяваше липсата на данни да разколебае абсолютната й увереност.

— Много просто, Джон Махоуни е негодник — спокойно заяви тя. — Толкова ми е жал за неговата жена.