Майк Лосън
Вътрешно разследване (34)

33

Ема паркира пред училището — непривлекателна триетажна купчина от кафяви тухли — и отвратено потръпна от мрачната гледка. Имаше камери над прозорците на по-ниските етажи, камери по ъглите на сградата, защитени от телени мрежи, и униформен пазач, който стоеше на главния вход в парадна поза с радиостанция и палка на колана. Мястото й напомняше на затвор, с единствената разлика, че нямаше кули с картечници. Пазачът наблюдаваше група тийнейджъри, които сигурно трябваше в момента да са в час, но просто си седяха, пушеха, смееха се и разговаряха шумно. Тя предположи, че за пазача е по-добре да са извън училището, отколкото вътре, където трябваше да се разправя с каквито поразии успеят да свършат.

Беше дошла, защото Демарко я помоли да провери една информация, което можеше да свърши и с няколко телефонни разговора, но после беше решила да отиде лично. По принцип не би помогнала на Демарко с толкова лесна задача, но в момента той си имаше достатъчно главоболия покрай Морели и ЦРУ.

На влизане в училището Ема кимна на пазача и той й кимна в отговор, без да отклонява вниманието си от групата момчета.

Докато минаваше по един коридор покрай редове с очукани шкафчета, тя си спомни колко много мразеше гимназията. Презираше групичките и натиска на съучениците, с който трябваше да се съобразява. Увлеченията на момчетата по онова време я смущаваха, маймунското им поведение я отвращаваше — момчета не много по-различни от онези пред училището, само дето бяха бели и богати. А и в онези дни беше объркана заради сексуалността си, може би най-трудната част от всичко. Но в частното училище, в което беше учила, най-силният наркотик, на който бе изложена, беше марихуаната и ако някой от съучениците й е бил въоръжен, тя определено не е знаела. Там нямаше охрана, нямаше метални детектори на вратите, нямаше го страха от някой загубеняк с автоматично оръжие, който може да изтреби мъчителите си. В сравнение с училището на Исая Пери нейната гимназия беше по-безопасна от манастир.

Намери заместник-директорката в кабинет, където единият прозорец беше закърпен с шперплат. Директорът не беше там — даваше показания в съда. Заместник-директорката Биатрис Томпсън беше едра афроамериканка с очи на ветеран от войната, който е бил оставен прекалено дълго на фронта. Ема можеше да си представи как Томпсън е напуснала колежа с учителска диплома в ръка, изпълнена с надежда, оптимизъм и желанието да прави добро за своите. Сега, двайсет и пет години по-късно, тя беше на предела на силите си. Беше видяла прекалено много деца, израснали без бащи, прекалено много деца, чиито модели за подражание са били царе на дрогата и насилието, прекалено много деца, които вярват, че единственият честен начин да се измъкнеш, е свързан с топката. Работата на Томпсън беше да задържи прилива с детска лопатка и преди години беше осъзнала колко е безсмислено всичко. Но все още се опитваше, Бог да я благослови, все още се опитваше.

— Той беше невероятно хлапе — каза Томпсън. — Без съмнение щеше да постъпи в колеж. Беше отличник, имаше страхотни резултати по SAT, членуваше в най-добрите клубове.

— Имаше ли калкулатор? — попита Ема.

— Разбира се. Трябваше му за курса по математика за напреднали, който посещаваше. Училището му го купи.

— Тогава защо му е било да краде калкулатор?

— Не знам.

Трябваше да каже: „Той не би го направил!“ Защо не го защитаваше? Ема се зачуди. Защо точно тя просто приемаше факта, че Исая Пери наистина е извършил онова, за което пишеха вестниците? Ема знаеше отговора: беше се случвало прекалено много пъти — едно хлапе като по чудо е преминало невредимо през минното поле от неблагоприятни условия, след което пада на крачка от обетованата земя.

Тази жена, тази добра жена, се нуждаеше от различна работа, която ще възвърне младежкия й оптимизъм.

— Мога ли да ви попитам още нещо?

Жената кимна.

— Как успяваше Исая? Как успяваше да се справя, и то толкова добре, докато много други се провалят?

Учителката се усмихна — усмивка, по-тъжна от лилии, положени на гроб.

— Брат му. По-големият му брат, наркодилърът, му помагаше. Грижеше се да ходи на училище. Грижеше се никой да не го закача. Грижеше се да стои далеч от бандите и наркотиците. Веднъж Маркъс дойде на родителска среща, когато майка му бе заета; изпоплаши всички учители.

Ема слезе по стълбите на училището с наведена глава, ровейки в чантата си за ключовете от колата. Отляво се чу вик. Момчетата, които беше видяла да седят пред училището, сега играеха баскетбол. Рингът нямаше мрежа, а по таблото имаше пет-шест дупки, за които Ема беше сигурна, че са от куршуми. Тъкмо когато погледна нататък, тя видя как едно хлапе, което не беше по-високо от метър и седемдесет, прелетя и заби топката. Все едно имаше метални пружини в кльощавите си крака. Изражението на пълно задоволство по лицето на хлапето, увиснало от ринга, очарова Ема.

Тя извърна очи от играта в посока към колата си и удоволствието й моментално се изпари. Чарли Еклънд стоеше до мерцедеса й. На няколко крачки встрани бодигардът му движеше глава, все едно проследяваше траекториите за чист изстрел.

— Защо имате бодигард? — попита Ема, когато стигна до колата си.

— Преди една година — Еклънд хвърли поглед към своя човек — решихме, че унищожението на един южноамерикански наркокартел ще донесе изгода на един амбициозен полковник. Бяхме успели да унищожим картела, но за съжаление шефът му остана жив. Това не беше част от плана. Е, този господин, кокаиновият магнат, имаше репутацията на безпощаден човек и я демонстрира, като уби нашия полковник и семейството му по много брутален начин, но по-важното, някак си успя да разбере, че аз съм лично замесен в неговите несгоди. И тогава, по някакъв късмет, приятелчето изчезна и не можем да го открием. Минаха шест месеца и подозирам, че може да е мъртъв, но не съм сигурен, и дотогава… — Еклънд посочи с глава бодигарда си.

— Прекрасно — промърмори Ема. — И какво правите тук?

— Ние…

— Ще престанете ли да казвате „ние“. ЦРУ няма нищо общо с каквото и да се занимавате. Това си е ваша операция, Чарли. По някаква причина наблюдавате сенатор Морели, както и Джо Демарко, както и мен.

Кожата около очите на Еклънд се набръчка, когато той се усмихна.

— Без значение дали става въпрос за мен или за Управлението — каза той, — ние… Извинете ме. Аз, аз искам да прекратя това, с което сте се заели.

— И с какво по-точно смятате, че се занимавам?

— В момента вие и вашето приятелче разследвате смъртта на Лидия Морели и аз искам да престанете. Мигновено. Искам тази малка драма да се разиграва без външна намеса. Достатъчно добре ли ме разбрахте?

За момент Ема се вгледа в Еклънд, преди да отговори.

— Имали сте хора, които са наблюдавали Пол Морели в нощта, когато жена му беше убита. Нали, Чарли?

Еклънд не отговори, но очите му бяха едновременно бляскави и някак плоски, като пластмасовите очи на евтините кукли.

— Предполагам — продължи Ема, — дошли сте, за да отправите някоя заплаха, да ми кажете какво ще ми се случи, ако не изпълня каквото искате.

— Правилно — кимна Еклънд. — Удоволствието е толкова голямо, когато човек си има работа с умни хора.

— Ами действайте тогава.

— Много добре. Имате си приятелка, красива млада жена, която живее с вас. Свири на виолончело. Тя пътува доста. Точно си говорихме за наркотици. Не мислите ли, че ще бъде много тъжно, ако следващия път, когато тръгне нанякъде, намерят огромен пакет хероин в куфара й?

Ема направи крачка към Еклънд, но той не се отдръпна. Просто източи врат, за да я погледне.

— А вашият приятел Демарко по рождение, така да се каже, има връзки с организираната престъпност. Мога да измисля един куп начини да се възползвам от тази ситуация.

Ема сведе глава, така че лицето й застана на сантиметри от това на Еклънд.

— Чарли — почти шепнешком изрече тя, — мислите ли, че бодигардът ви е достатъчно добър, за да ми попречи да ви убия?

След обяд Демарко се върна в офиса си и завари две нови съобщения на гласовата си поща. Първото беше от Ема и потвърждаваше това, което той вече знаеше — че Исая Пери е бил добър ученик с отлични перспективи. Съобщението й завършваше със загадъчното изявление, че Чарли Еклънд от ЦРУ отново е говорил с нея. По-късно щяла да му обясни какво й е казал Еклънд, но за известно време нямало да може да му помага при разследването. Вместо това щяла да се опита да намери начин да ги отърве от Чарли Еклънд.

Второто съобщение беше от един конгресмен, който споделил с председателя опасенията си, че синът му взема наркотици, но не можел да бъде сигурен. Махоуни му бе дал номера на Демарко.

Демарко се изненада, че Махоуни му е намерил нова задача, когато току-що му беше поръчал да разследва смъртта на Лидия Морели, но осъзна, че Махоуни може би е говорил с конгресмена преди настоящата му задача. Другата възможност, разбира се, беше на Махоуни да не му пука с колко неща едновременно товари Демарко. Помисли си дали да не игнорира съобщението на конгресмена за няколко дни, но след като, така или иначе, не знаеше каква да бъде следващата му стъпка по отношение на Лидия, реши, че не му пречи да говори с човека за сина му. Също така си помисли, че ако го следят, тази извънредна мисия би могла да обърка преследвачите му, а и щеше да е много готино да има и някой друг объркан, освен него, макар и за кратко.

Половин час по-късно седеше пред бюрото на конгресмена и се преструваше, че си води записки, докато политикът говореше. Конгресменът беше едър червендалест мъж от Охайо, с ръце като на пристанищен хамалин и Демарко знаеше, че е бил футболна звезда в колежа преди двайсет години. На Хълма имаше репутацията на обещаващ политик — решителен, прозорлив, агресивен. Истински нападател в политиката. Но когато заговори за сина си, цялата му самоувереност го напусна. Ръцете му нервно потреперваха и очите му гледаха навсякъде, само не и в Демарко. Въпреки че имаше самочувствието, че може да управлява цялата страна, той не знаеше какво да прави с четиринайсетгодишния си син. Даде на Демарко снимка на хлапето, каза му къде ходи на училище и придоби облекчен вид, когато Демарко си тръгна от кабинета му.

Частното училище приличаше на малък колеж от Бръшляновата лига. Момчетата носеха сини блейзъри и вратовръзки на райета. Демарко видя сина на конгресмена заедно с още едно момче да излизат от училището, когато иззвъня звънецът. И двамата бяха руси и късо подстригани и имаха високомерния вид на привилегированите. Те бяха бъдещето на Америка, Бог да ни е на помощ.

Вместо да се качат на частния автобус, който караше съучениците им у дома, двамата тийнейджъри хванаха градския автобус до центъра. Демарко ги проследи до един магазин на „Джей Кру“ и видя как откраднаха чифт ръкавици.

През следващия един час стояха на ъгъла на улицата и очевидно чакаха някого. Демарко си мислеше: И сега накъде? Какво щеше да прави, след като знаеше, че Исая Пери най-вероятно не е бил нито крадец, нито убиец?

В шест часа Демарко видя сина на конгресмена да се ръкува — два пъти — с един кльощав потаен латинос с каубойска шапка. Когато момчето и приятелчето му се пъхнаха в тоалетната на някакво заведение за бързо хранене, Демарко ги последва и ги чу да смъркат кокаин.

Докато момчетата чакаха метрото, за да се върнат в Чеви Чейс, у Демарко се зароди един въпрос, който нямаше нищо общо с тези разглезени диванета. Как бе стигнал Исая Пери от общинските жилища в Александрия до Джорджтаун? Полицейският доклад не казваше нищо за намерена близо до къщата на сенатора кола, която да принадлежи на Исая. Метрото не спираше в Джорджтаун, в полунощ автобусът би бил проблем, а хората обикновено не си вземаха такси, за да извършат двойно убийство.

Демарко сподели с Ема последното си прозрение относно убийството на Лидия, а тя му предаде разговора си с Чарли Еклънд.

Седяха на масата в кухнята на Ема. Демарко, който обичаше да готви, обожаваше кухнята на Ема. Беше голяма, светла и просторна, и оборудвана с всяка кулинарна джаджа, позната на модерното човечество. От задната част на къщата се чуваше как Кристин свири на чело. Демарко разпозна пиесата, което означаваше, че не беше от обичайните претенциозни произведения. Имайки предвид какво обсъждаха с Ема, някой реквием щеше да е по-подходящ.

— Значи Еклънд защитава Морели — заключи Демарко.

— Мисля, че вече да — отвърна Ема. — Но смятам, че беше прав по-рано, когато каза, че Ван Хорн и Сътъл не работят за Еклънд, а за онзи влиятелен мъж, за когото разправяше Лидия.

— Чудесно — промърмори Демарко. — Значи сега Морели си има двама души, които му помагат.

— Да. И Еклънд заплашва, че ще пострадате ти и Кристин, ако не престанем да душим около смъртта на Лидия. Така че трябва да намеря начин да го… неутрализирам.

— Какво искаш да направя? — попита Демарко. — Да се отдръпна за известно време?

— Не. Не можеш. Струва ми се, има едно обстоятелство, което е в наш интерес. Почти сигурна съм — не, убедена съм, — че това, с което се занимава Еклънд, не е получило одобрението на ЦРУ. Следователно няма екип, който да му помага. Може и да е платил на този-онзи да следят семейство Морели — наемници като Сътъл и Ван Хорн или може би пенсионирани агенти, — но съм сигурна, че не разполага с екип от петдесет души и че не използват сателит, за да ни следят. Операцията си е на Чарли, не на Лангли.

— А това с какво ни помага? — попита Демарко.

— Помага ни, защото човешкият ресурс на Еклънд е ограничен и ако човек се постарае, сигурно ще успее да се изплъзне на този, който го следи.

И така, Демарко, който никога не беше обучаван как да избягва шпиони, напусна къщата на Ема и отново започна да криволичи на пълна скорост по завоите и тесните улички, като постоянно местеше очи към огледалото за обратно виждане, докато се опитваше да се отърси от невидимия преследвач. И през цялото време се чудеше как ли планира Чарли Еклънд да унищожи живота му.