Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Вътрешно разследване

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-230-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6015

История

  1. — Добавяне

28

На следващата сутрин Демарко излезе от къщи само по анцуг и тениска. Беше ясна, свежа, прекрасна есенна сутрин. В такъв ден не може да си депресиран, каза си той. За момент постоя на верандата, почувства слънцето върху лицето си и упражни правото си на собственик на имота да се почеше по корема, докато оглеждаше малкото си владение. Забеляза вестника си на няколко метра от вратата, промъкна се на пръсти през мократа трева с босите си крака и го вдигна. Махна ластика, с който бе свит на руло, и го разгърна.

Заглавието на първа страница крещеше: СЕНАТОР МОРЕЛИ ПРОСТРЕЛЯН, ЖЕНА МУ УБИТА.

Мозъкът на Демарко изплю новината за смъртта на Лидия. Не успя отведнъж да приеме, че само преди седмица тя беше жива, дишаща, разгневена — вкопчила тънките си пръсти в ръката му, умолявайки го да й помогне, — а сега беше замлъкнала завинаги и никой не можеше да й помогне.

Шокиран, Демарко седна на най-горното стъпало на верандата, за да прочете вестника. В уводната статия се казваше, че някакъв мъж нахлул в къщата на сенатора в Джорджтаун и застрелял Лидия с един куршум в главата, както спяла до съпруга си. Изстрелът събудил сенатора. След това мъжът прострелял Пол Морели в лявото рамо, но сенаторът успял да отнеме оръжието от похитителя и да го застреля. Полицаите, които откликнали на обаждането на Пол Морели, казали, че когато пристигнали на местопрестъплението, намерили сенатора в безсъзнание, с телефона в ръка. Морели в момента се намирал в Университетската болница в Джорджтаун и бил в стабилно състояние. Според лекаря имало вероятност лявата му ръка да остане трайно увредена, въпреки че до момента прогнозата била добра.

Убиецът на Лидия бил осемнайсетгодишен афроамериканец на име Исая Пери, който от малолетен имал криминално досие за въоръжен грабеж. Тези досиета по принцип би трябвало да са поверителни, но „Уошингтън Поуст“ очевидно имаше по-услужливи източници от ЦРУ. Преди смъртта си Пери бил чистач на половин работен ден в сградата на Сената и най-вероятно Пол Морели се бил срещал с убиеца на съпругата си. Полицията подозирала, че Пери извършвал обир в дома на сенатора, когато се разиграла престрелката, но разследването продължавало.

Други статии във вестника обсъждаха феноменалната кариера на Морели, голямата вероятност той да е следващият кандидат за президент на Демократическата партия, както и трагичната смърт на доведената му дъщеря. Кратката биография на Лидия Морели даваше повече информация за баща й, отколкото за самата нея. Споменаваше се, че същата седмица Лидия била на лечение в клиниката „Отец Мартин“ и че вечерта излязла, за да придружи съпруга си на някакъв прием.

Все още замаян от новината, Демарко влезе в къщата, за да види дали дават нещо за инцидента. Но преди да успее да пусне телевизора, телефонът в кабинета му иззвъня. Беше Ема. Не искаше да разговаря с нея, само щеше да го накара да се чувства още по-зле, така че не вдигна, а Ема не си направи труда да остави съобщение. За втори път Демарко тръгна към телевизора, но телефонът отново иззвъня. По дяволите, колко беше настоятелна. Този път Демарко вдигна телефона и каза „ало“. От другата страна се обади дрезгав глас:

— Ела в офиса ми.

 

 

Може би защото беше почивен ден, Махоуни не беше с костюм. Беше нахлузил широки панталони, сив суичър, евтини мокасини и раздърпани бели чорапи. Червена бейзболна шапка на „Ред Сокс“ беше кацнала на голямата му белокоса глава. Изглеждаше като някой, когото можете да видите да пие убийствени коктейли в девет сутринта в някой бар в гъзарския квартал. Но не беше.

— Разбери какво е станало с Лидия Морели — нареди Махоуни без каквото и да било предисловие.

— Какво имате предвид? — попита Демарко.

— Е какво сега, да ти рисувам пътни карти ли? Разбери какво, по дяволите, се е случило, всичко, което не са писали по вестниците.

— Смятате ли, че Морели…

— Нищо не смятам. Просто направи това, което ти казвам. Постарай се да се добереш до истината.

Демарко се вгледа в кървясалите сини очи на шефа си. Не можеше да повярва. Махоуни се беше обадил на Морели, за да му изпее какво си е наумила жена му, и сега съвестта го човъркаше. Демарко винаги беше подозирал, че ако Джон Махоуни изобщо има съвест, то тя ще да е с размера на кварк — една от онези невидими частици, които са милиони пъти по-малки от атома, толкова малки, че физиците по усет предугадили съществуването им.

— Е, какво чакаш? Бягай.

Демарко се изправи, зашеметен от онова, за което Махоуни несъмнено си мислеше.

— Джо — спря го той.

Демарко отново се обърна към шефа си. В очите на Махоуни липсваше обичайният блясък — онзи, който казваше, че животът не е нищо повече от игра.

— Дай всичко от себе си. Трябва да знам.

От устата на Махоуни това звучеше едва ли не като признание, че се е издънил.

 

 

Демарко изведнъж усети желание за едно питие — и да бъде някъде нависоко. Отиде с колата до хотел „Мариот“, разположен на Кей Бридж от страната на Вирджиния. Хотелът имаше ресторант на последния етаж, който предлагаше панорамна гледка към цял Вашингтон. Едно от нещата, които Демарко не харесваше във Вашингтон, беше, че нямаше изгледи от птичи поглед, нямаше стръмни скали, нямаше високи хълмове, на които човек да може да поседне, да огледа света наоколо и да поразмишлява за мястото си в него. Човек има нужда от височина, за да избистри мисълта си, а точно в този момент той отчаяно се нуждаеше от ясна мисъл.

Седна на една маса близо до прозореца и си поръча блъди мери от една сервитьорка, която се движеше, все едно е зомби, натъпкано с успокоителни. Когато питието му пристигна, изведнъж го обзе непреодолимо желание да изпуши една цигара. Той се отдаде на порива си, отиде до магазинчето на хотела и купи кутия цигари, чийто надпис твърдеше, че съдържат по-малко катран и от капчица роса. Беше отказал пушенето, когато започна да излиза с Ели. Тя беше непушач и след третата им среща започна да му изнася обичайните проповеди, които праведните пазят за неправедните. Да спре да пуши заради жена беше, поне според него, най-романтичният жест, на който бе способен един мъж. Но тъй като сега си нямаше жена, можеше да смърди и да вреди на здравето си, колкото си пожелае.

Докато пушеше цигарата — която дъхтеше на клоака, — той съзерцаваше пейзажа, известен с конспирации и измени. Изисканите апартаменти на хотелския комплекс „Уотъргейт“ ясно се виждаха отвъд реката. В неговите очи „Уотъргейт“ беше национален паметник, точно толкова значим, колкото и Мемориалът на Линкълн, защото постоянно напомняше на наивните, че корупцията може да се изкачи и до най-горния етаж. На юг от „Уотъргейт“, отвъд Потомак, беше Пентагонът. Демарко с погнуса си припомни онези дни, в които генералите нагаждаха броя на загиналите, за да не бъде прекратена играта, защото е станала прекалено кървава. А след него идваше лъскавият бял купол на Конгреса. Списъкът със злодеите, окачвали шапките си под покрива на тази сграда, беше прекалено дълъг, за да си спомни всички отведнъж.

Целият шибан град го отвращаваше.

Беше бесен. Бесен на себе си, защото не помогна на Лидия. Бесен на Махоуни, защото поначало отказа да приеме вероятността Пол Морели да не е самото съвършенство. И, разбира се, защото дълбоко в сърцето си, ако не в главата си, знаеше, че поне част от това, което беше казала Лидия за сенатора, трябва да е било истина.

Но Лидия Морели беше тази, която най-много го вбесяваше. Беше го натоварила с всичките обвинения срещу съпруга си, но беше толкова уклончива, че той не можеше да бъде сигурен в нищо, казано от нея. Беше готов да я остави да потъне в тъмните коридори на съзнанието му, сам да се убеди, че всичките й думи не са били нищо повече от пропити с алкохол измишльотини, а накрая какво направи тя — взе, че се остави да я убият и заряза Демарко да влачи смърдящия труп на вината както древният моряк и онази проклета птица.

Защо просто не се беше свързала с пресата, както се беше заканила? Може би точно защото дрънкаше тази празна заплаха, когато се напиеше, а на следващия ден, когато я посрещнеше утринната светлина и постоянният й махмурлук, губеше смелост. Или може би не беше успяла, защото съпругът й, след един много полезен телефонен разговор с Махоуни, я бе затворил в клиниката.

И така, сега тя беше мъртва. Много удобно мъртва. И заради атаката на микроскопичната съвест на Махоуни, което можеше да се случи едва веднъж на хиляда години, сега Демарко беше получил заповед да разреши тази непосилна за него загадка. Мамка му. Мамка им на всичките.

Прекалено нетърпелив да чака мудната сервитьорка, Демарко стана и отиде до бара да си поръча още едно питие. Телевизорът над бутилките привлече погледа му: на плътно синия екран застинал надпис с бели букви предупреждаваше, че предстои специален бюлетин. След това се появи репортер, облечен в съвсем обикновен шлифер с колан, и обяви със сериозен тон, че предава на живо от Университетската болница в Джорджтаун.

Барманът престана да бърше чаши и се присъедини към Демарко, който се беше втренчил в телевизора. Репортерът ги информира, че сенатор Морели, който бил приет в болницата само преди десет часа, след броени минути ще бъде изписан жив и здрав. Куршумът минал през лявото му рамо, без да причини сериозни увреждания. Прелели му литър и половина кръв, превързали го и сега го изписвали по негово собствено настояване. Репортерът припомни обстоятелствата, при които сенатор Морели бил ранен, а съпругата му убита, и преди да се наложи да започне да се повтаря, сенаторът излезе от болницата.

Мъже със сериозни лица — агенти на Сикрет Сървис или цивилни полицаи от охраната на Конгреса — бяха обградили Морели, докато той бавно си проправяше път през тълпата от репортери и служители на болницата, които бяха задръстили входа. Съдейки по броя на белите престилки наоколо, като че ли всички от персонала на болницата бяха наизлезли да пожелаят на сенатора на добър час. Ейб Бъроус беше плътно до него и подканяше с раздразнени жестове репортерите да се разкарат.

Морели направи знак на бодигардовете да се отдръпнат, за да се обърне към медиите. Лявата му ръка беше обездвижена с черна превръзка през рамото, под която се виждаха стегнати бинтове. Беше облечен с бяла тениска без ръкави, която излагаше на показ стройното му тяло. Някой го беше наметнал със сакото си. Морели изглеждаше уморен и лицето му беше някак изпито, което бе напълно обяснимо, след като бе загубил толкова много кръв. Но въпреки че беше изтощен и небръснат, пак беше привлекателен, фотогеничен и изключително чаровен. Една значителна част от населението — женската част — осъзна, че в момента гледа пред себе си един мъж, който беше не само богат, красив и влиятелен, но също и вече свободен.

В коментарите си пред пресата Морели заяви, че смъртта на обичаната му съпруга е още едно сърцераздирателно напомняне за неуспеха на Америка да се справи с наркотиците, бедността и оръжията. Но колкото и да е завладян от скръбта, той ще трябва да загърби личната си трагедия и да се съсредоточи, с повече настойчивост от всякога, върху едно законодателство, което да предпази останалите от загубата, която той сега преживяваше — загубата, която винаги ще чувства.

Звучеше толкова убедително, че за момент дори Демарко му повярва.