Майк Лосън
Вътрешно разследване (3)

2

Бившият конгресмен Ричард Финли живееше в Колониъл Бийч, Вирджиния, недалеч от имението, където Демарко се беше срещнал с Махоуни.

Финли отвори вратата, облечен с избеляла от слънцето червена риза с къс ръкав, бежови къси панталони и износени мокасини. Беше нисък, към осемдесетгодишен, с плешиво загоряло теме; малката му кръгла глава и дребното лице изглеждаха добре без коса отгоре. Той се усмихна, когато Демарко му се представи, но усмивката не достигна очите му. Погледът на Финли изглеждаше празен и изстрадал, като че ли неведнъж бе понасял ударите на съдбата.

Той отведе Демарко на една тераса с изглед към плажа, благодари му за посещението и го попита дали иска бира. Докато отваряше две бири „Корона“, Демарко се възхити на гледката.

Финли хвърли поглед през рамо към водата, като че ли беше забравил, че е там.

— Да — каза той. — Купих тази къща за жена ми и децата, да идват през лятото. И за внуците, каквито нямам. Всички от семейството ми си отидоха, така че сигурно просто ще я даря на някоя благотворителна фондация, когато и аз умра.

Демарко едва не изкрещя: „Не! Дай я на мен!“ Но само мрачно кимна.

— Жена ми почина от рак на гърдата, а голямото ми момче го убиха във Виетнам. Проклет да е Джон Кенеди за това. А сега и малкият ми син е мъртъв. Тери се роди, когато бях на четирийсет и една. Никога не си бях представял, че ще го надживея.

— Много съжалявам — каза Демарко.

— Жена ми и по-големият ми син… поне знаех от какво умряха. А с Тери не знам какво се случи. Затова се обадих на Джон, да видя дали не познава някого… така де, човек, който да поразучи нещата.

Дик Финли обясни, че синът му Тери бил репортер в „Уошингтън Поуст“ и преди два дни тялото му било намерено в езерото Ана, където Тери имал къща.

— Казаха, че излязъл с каяка си, паднал зад борда и се удавил. Но аз не вярвам на тази история.

— Според вас не се е удавил? — попита Демарко.

— Удавил се е — поклати глава Финли. — Аутопсията беше категорична. И водата, която са намерили в дробовете му, е била от езерото.

— Не разбирам тогава — каза Демарко.

— Пътят от Вашингтон до езерото Ана е дълъг, а Тери беше работохолик. Знам, че в деня, в който е умрял, е напуснал редакцията около осем, така че надали е стигнал до езерото преди девет и половина. Защо му е да излиза с каяка в десет вечерта? Зададох този въпрос на полицията, те смятат, че било заради пълнолунието, но аз все още се съмнявам. А освен това Тери си купи каяка преди пет-шест години. Все се палеше по нови и нови неща — колоездене, каяк, алпинизъм — и след няколко месеца губеше интерес. Искрено го вълнуваше единствено работата. Мен ако питате, Тери не се беше качвал на тази лодка от две-три години, може би повече.

— Но тялото му е било намерено в езерото, близо до каяка — уточни Демарко.

— Да, но това не е всичко. Например лаптопът му е изчезнал. А той го носеше навсякъде. Винаги му беше подръка — в колата, на бюрото му, където и да се намираше. Попитах шерифа къде е компютърът и той първоначално ми каза, че не знаел. Два дни по-късно се обажда и ми съобщава, че преди смъртта си Тери бил подал жалба в полицията във Вашингтон, че лаптопът бил откраднат.

— И вие смятате, че не е било така?

— Не. Говорих с Тери в деня, когато умря, същата сутрин. Ако му бяха откраднали лаптопа, щеше да ми каже. Щеше да се е побъркал да го търси. А шерифът твърдеше, че Тери съобщил за кражбата по телефона, не лично. Така че не се знае кой всъщност е подал оплакването.

— Разбирам — каза Демарко.

— И това не е всичко — продължи Финли. — Тери работеше по нещо, с което щял да спечели „Пулицър“. Не пожела да ми обясни какво е, но твърдеше, че когато публикува статията, куполът на Капитолия щял да хвръкне във въздуха. Да ви кажа честно, не му повярвах. Тери все работеше по някаква история, която щяла да предизвика сензация, но обикновено не се получаваше. И ето че умря внезапно, а аз така и няма да разбера дали е щяло да излезе нещо. Искате ли още една бира?

Докато Финли донесе бирата, Демарко се загледа в плажа и забеляза един дебелак на средна възраст да разхожда малко кученце. Проследи как човекът метна пръчка във водата. Пръчката изглеждаше тежка и дълга колкото самото куче, но то — горкото глупаво същество — се хвърли след нея. Една вълна го блъсна и то за момент изчезна, след което пак се появи с пръчката в уста. Успя да се добере до плажа и занесе пръчката на човека, който пак я метна, този път по-надалеч. На Демарко му идваше да слезе на плажа, да хвърли пръчката навътре във водата и да накара дундьото сам да си я донесе.

Когато Финли му подаде бирата, Демарко попита:

— Смятате ли, че в къщата на сина ви нещо ще ми подскаже върху какво е работил?

— Може и да намерите нещо, но и аз огледах преди няколко дни. Претърсих цялото бюро, дори и сейфа му, но намерих само пари и някакви старинни монети, които е колекционирал. — Финли се усмихна тъжно. — С монетите беше като с каяка. Тери ги купи преди десет години и сигурно не ги е и поглеждал оттогава. Но ако искате сам да проверите, ще ви дам ключовете.

— Добре ще е — каза Демарко. — Ще хвърля едно око, ако реша, че има нужда.

— Все пак намерих нещо, което не мога да си обясня. — Финли бръкна в джобчето на ризата си и внимателно извади смачкано парченце хартия, прокъсано и повредено от водата. Представляваше салфетка от „При Сам и Хари“, бар във Вашингтон, който Демарко често посещаваше.

— Беше в портфейла на Тери — обясни Финли. — Портфейлът му е бил в панталоните, когато е умрял, и се е намокрил, разбира се. Парите и разписките по кредитните му карти се бяха слепили и я скъсах, докато се опитвах да я отделя. Това е всичко, което успях да спася.

Демарко разгледа написаното върху салфетката, но не можеше да схване смисъла.

— Смятате ли, че написаното може да е свързано с темата, която е разработвал? — попита той.

— Не знам — отвърна Финли. — Изглежда, сякаш несъзнателно е писал по салфетката — Тери все си драскаше нещо, — но не мисля, че щеше да го сложи в портфейла си, ако не е било важно. Вижте, единственото, което знам със сигурност, е, че не е паднал от проклетия каяк в десет часа вечерта.