Майк Лосън
Вътрешно разследване (27)

26

Два дни след като Демарко се срещна с Махоуни в гръцкото посолство, в „Уошингтън Поуст“ излезе статия, че Лидия Морели била приета в „Отец Мартин“, скъпо платен рехабилитационен център за алкохолици в Авр дьо Грас, Мериленд.

Фактът, че канцеларията на сенатора бе информирала медиите за състоянието на Лидия, никак не беше изненадващ. След като Бети Форд първа даде пример, беше станало доста популярно богатите и известните да свикват пресконференция, когато е дошло времето да се отърват от камъка, провесен на шията им. Другата причина да се информират медиите беше прагматичната, политическата — така или иначе, щяха да разберат, тъй че защо да не получим някоя и друга червена точка, защото сме открити и честни?

Но в случая с Лидия Морели Демарко знаеше, че има и още една причина историята да излезе наяве: на мястото на Пол Морели ако едно малко пиленце ви кажеше — или по-точно едно белокосо пиленце, — че съпругата ви възнамерява да се свърже с пресата и да разкаже разни грозни истории за убийства и изнасилвания, със сигурност бихте се погрижили да стане пределно ясно, че тя е умствено нестабилна алкохоличка, която не трябва да се взема на сериозно.

Демарко нямаше представа дали Лидия сама е отишла в „Отец Мартин“, или съпругът й я е пратил там, но със сигурност знаеше, че повече няма да се занимава с тази история. След последната си среща с Махоуни беше заключил, че каквото и да е извършил Пол Морели, действията му са от един порядък със световния глад, глобалното затопляне и всички онези проблеми, които бяха прекалено големи, за да може да ги разреши. А Ема да върви по дяволите.

И точно в този момент, все едно досега е надничала в черепа му през някое прозорче, мобилният телефон на Демарко иззвъня и на екранчето се изписа името на Ема. Не искаше да разговаря с нея, но все пак вдигна.

— Здрасти — каза той.

— Видя ли какво пише в сутрешния вестник?

— Да, но…

— Не, нямам предвид статията за Лидия. Погледни на трета страница от местния раздел. Къде си в момента?

— В офиса.

— Ела да се видим в Библиотеката на Конгреса след половин час — каза Ема и затвори. Ако гласът й беше с една идея по-студен, телефонът щеше да замръзне на ухото му.

Демарко извади „Уошингтън Поуст“ от кошчето за боклук и отгърна на местните новини. Статията беше по средата на страницата и се състоеше от един-единствен абзац. Пишеше, че телата на двама мъже са били открити в една кола в Югоизточен Вашингтон. Били застреляни в тила, всеки с по два куршума. Вестникът наричаше екзекуцията „в гангстерски стил“, каквото и да означаваше това. Мъжете били идентифицирани като Тим Рийд и Джери Фалън, фалшивите имена на Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл. Статията отбелязваше, че районът, в който са били открити телата, е известен с търговията с наркотици, намеквайки, че Ван Хорн и Сътъл са били там или да купуват, или да пласират дрога и някой ги е убил.

Сградата „Томас Джеферсън“, където се помещаваше част от Библиотеката на Конгреса, се намира точно срещу Капитолия, на две минути от офиса на Демарко. Библиотеката на Конгреса няма нищо общо с типичната общинска библиотека. Там има тритонни врати от лъскав бронз, сводести тавани и мраморни подове. Главното национално книгохранилище по-скоро прилича на катедрала или на езически храм, отколкото на квартална библиотека.

Демарко завари Ема, застанала под четири големи картини на някакъв художник със странното име Елиху Ведер. Според една брошура, която беше чел, картините на Ведер изобразяваха „последствията от доброто и лошото управление“ и две от тези отрицателни последствия бяха „Анархия“ и „Корумпирано законодателство“. Демарко винаги беше смятал, че в никоя сграда няма достатъчно място да се изобразят всички последствия от лошото управление.

— Защо реши да се срещнем точно тук? — попита Демарко.

— Защото е близо до офиса ти. Някой ме следеше тази сутрин. Успях да се отърва от него, но ако някой следи и теб, се надявах да го забележа, когато влезе тук да те търси.

— Някой ни следи?

— Да — каза Ема. Направи кратка пауза, преди да продължи. — ЦРУ има пръст в цялата тази работа и може би следи и двама ни.

— Нали каза, че Ван Хорн и Сътъл не работели за ЦРУ. И кой, по дяволите, ги е…

— Помня какво казах, но нещата се промениха.

Ема разказа на Демарко за посещението на Чарли Еклънд.

Когато чу, че Еклънд е знаел за срещите му с Лидия Морели, Демарко отбеляза:

— Но Сътъл и Ван Хорн не ме следяха по време на тези срещи.

— Знам — отвърна Ема. — Което значи, че е бил някой друг, който е докладвал на Еклънд.

— Какво се случва, по дяволите?

— Преди да стигнем дотам, нека ти разкажа и нещо друго, което научих. — И Ема предаде разговора си с Джуди Пауъл, като обясни, че Пол Морели, изглежда, не е най-големият фен на ЦРУ. — Така че ето какво може би се случва — заключи Ема.

Според нея имаше два възможни сценария. В сценарий номер едно ЦРУ — или лично Чарли Еклънд — се притесняваше от това какво може да им причини Пол Морели, след като стане президент. Затова Еклънд беше възложил на някакви хора да наблюдават Морели, надявайки се, че сенаторът може да направи нещо глупаво — да се забърка в любовен скандал, да си повика проститутка, да се срещне с грешните хора, — и когато Морели стане президент, Еклънд смяташе да влезе в Овалния кабинет, да плесне снимките на новото бюро на Морели и да каже: „Хайде да си поиграем.“

Сценарий номер две: Еклънд всъщност е помагал на Пол Морели през цялата му кариера и публичното отношение на Морели спрямо ЦРУ е просто параван. В този случай, когато стане президент, той ще остави ЦРУ да си прави каквото му се прииска, а в замяна Чарли Еклънд ще продължи да решава всички проблеми на президента Морели, които не могат да се решат по конвенционален начин. В сценарий номер две може би ЦРУ е следило Лидия Морели, защото съпругът й се е страхувал, че тя може да разкаже на медиите всички онези неща, които знае за него. И в двата сценария Сътъл и Ван Хорн са работели за Еклънд, от което следваше, че както Марв Питърсън, така и Чарли Еклънд бяха излъгали Ема.

— Но защо им е било да убиват тези двамата? — попита Демарко.

— Работата е дебела, Джо, ЦРУ шпионира сенатор или под давление на сенатор. Еклънд може да ги е убил, защото сме ги идентифицирали и се е уплашил да не проговорят.

Демарко се замисли, опитвайки се да смели всичко, което беше чул току-що.

— Лидия беше убедена, че човекът, който помага на съпруга й, не е от ЦРУ. Познава го лично.

Ема сви рамене.

— Не мисля, че умни хора като Пол Морели и Чарли Еклънд биха се затруднили да заблудят Лидия.

— Може би — съгласи се Демарко, — но според мен има и трети сценарий. Възможно е Сътъл и Ван Хорн да са работили за някой друг, не за Еклънд, а Еклънд да е наблюдавал Морели поради причините, които ти посочи — надявайки се, че Морели ще направи гаф, от който ЦРУ по-късно може да се възползва.

— Прав си — кимна Ема. — И това е възможно. Но тогава защо Сътъл и Ван Хорн са мъртви?

— Защото, след като ти ги идентифицира, шефът им, който и да е той, е решил, че става уязвим.

— Но ако шефът им не е Еклънд, откъде ще знае това? Единствените, които знаят, че съм идентифицирала Ван Хорн и Сътъл, са Марв Питърсън и Чарли Еклънд от ЦРУ. И ти, разбира се.

— Не, и още един човек знае — отбеляза Демарко. — Махоуни. Той научи, когато му казах, че ме преследват някакви тъпаци, които преди време са били наемани от ЦРУ. Така че е възможно Махоуни да е казал на Морели и онзи, с когото Морели е говорил, да е решил да ги извади от играта.

Демарко погледна към картината на Елиху Ведер, наречена „Анархия“. Централната фигура беше една полудяла гола Медуза, която стоеше насред развалините на нещо като правителствена сграда. В ръката си държеше факел, все едно се канеше да подпали града — предполага се, Вашингтон. Което може би не е чак толкова лоша идея, помисли си той.

— Ама че гадна бъркотия — въздъхна Демарко. — Имаме Лидия, която твърди, че съпругът й е въплъщение на Сатаната. Имаме този тип Еклънд, който може да е, но може и да не е приятелче на Морели. Имаме двама мъртви разбойници, за които не знаем нито за кого са работили, нито кой ги е убил и защо. А Лидия Морели е в изтрезвителна клиника, или защото е халюцинираща алкохоличка, която има нужда от медицинска помощ, или защото съпругът й я е пратил там под ключ, за да й попречи да се добере до пресата. А, да, имаме и още нещо: моя шеф, който си мисли, че Пол Морели ходи по вода.

Демарко се изправи.

— Къде отиваш? — попита Ема.

— В Бостън. Махоуни ме праща.

— Защо?

— Някаква задачка, свързана с един от служителите му. Нищо интересно. Но може и просто да се опитва да ме откъсне от Морели. Не знам. Знам само, че работя за този човек и затова заминавам. Ти можеш да си седиш тук и да се ядосваш, но цялата история далеч надхвърля онова, за което ми плащат. Не са ми в категорията един сенатор на Съединените щати, един председател на Камарата на представителите и един долен малък заговорник от ЦРУ. Единственото, което ми възложиха, беше да разбера дали има нещо гнило около смъртта на Тери Финли.

— Каквото се оказа, че има.

Демарко не знаеше как да отговори. Затова просто си тръгна.