Майк Лосън
Вътрешно разследване (68)

67

Беше прекрасна декемврийска сутрин, до Коледа оставаха само два дни.

Зимното слънце се отразяваше в покривите на милион жълти таксита, хората се носеха с пазарските си пликове и празнично се усмихваха на непознати. Докато чакаше Калвети, в ума на Демарко злокобно прозвуча старият индиански израз: прекрасен ден да умреш.

Точно в десет часа дълъг черен линкълн спря пред входа на сградата на Хари Фостър. Зад волана седеше Сивия — онзи с деформираните ръце, който претърси Демарко в ресторанта. Днес не беше с костюм. Носеше късо синьо палто, карирана риза и вълнени панталони. На главата му имаше тъмносиня плетена шапка. Приличаше на човек, когото ще видиш да тропа с крака пред някой док, за да се стопли, и чака да го извикат по име.

Другият до него на предната седалка беше облечен с черно кожено яке върху дебел пуловер, тесни дънки и боти. На ръцете си имаше тънки кожени ръкавици в тон с якето. Беше висок и жилест, с късо подстригана, бяло-руса коса. Очилата му с телени рамки уголемяваха бледосините му очи. Шофьорът, предположи Демарко, беше само мускули. Другият тип беше някакъв специалист. Не искаше да си представя каква е неговата специалност.

Специалистът се разгъна, излезе от колата и каза на Демарко да заеме неговото място. Не го погледна. Вместо това опипа с очи хората, които минаваха по тротоара, и прозорците над тях. В дясната си ръка държеше алуминиево куфарче и по някаква причина — може би заради многото филми — Демарко реши, че вътре сигурно има разглобена пушка, чиито части идеално пасват в уплътнените прегради. Зачуди се дали подсъзнателно ще усети как оптичният мерник пропълзява по лицето му и се заковава в средата на челото му.

Докато влизаше в колата, Демарко хвърли поглед на Калвети, който седеше на задната седалка точно зад шофьора. И той се беше облякъл топло — дебел анорак, вълнени панталони и ботуши с дебели подметки. Аноракът беше закопчан догоре, въпреки че температурата в колата беше достатъчна да се отглеждат орхидеи. Старият сицилианец погледна Демарко с празно изражение и безчувствени очи.

Шофьорът даде знак на Демарко да свали прекалено тясното за него скиорско яке, взето назаем от Хари. Провери джобовете и методично го опипа отвътре, за да се увери, че нищо не е скрито под подплатата. След като приключи с якето, той накара Демарко да коленичи на седалката, за да го провери от кръста нагоре, а после му каза да седне обратно и да си протегне краката, за да завърши с обиска. Най-сетне като че ли остана доволен.

— Чист е, шефе. Тук ли да седи, или да се премести при вас?

— Отпред — отсече Калвети. — Господин Лумис ще седне отзад.

На Демарко не му хареса Лумис да седи точно зад него с проклетото алуминиево куфарче.

Веднага щом Лумис затвори вратата, Калвети заповяда:

— Тръгвай, Еди.

Черният линкълн се вля в потока манхатънски таксита като акула в пасаж риба тон.

Демарко се обърна назад към Калвети.

— Мога ли да попитам къде отиваме?

Сам се поздрави, че гласът му прозвуча спокоен и ни най-малко не издаде какво изпитва.

— Млъквай — дрезгаво рече Калвети. — Ще говоря с теб, когато съм готов.

Излязоха от Манхатън по Хенри Хъдсън Паркуей и продължиха на север по Девета магистрала, която вървеше успоредно на река Хъдсън. Докато пътуваха, Демарко се постара да повярва, че е взел правилното решение. Можеше да се опита да се скрие от Морели и Калвети, но в крайна сметка щяха да го намерят. Можеше да се обърне към властите и да помоли за охрана, но нямаше особено доверие на уменията — или желанието — на полицията да го защити. Беше поверил съдбата си в ръцете на Доминик Калвети с надеждата, че любовта на гангстера към внучка му ще надделее над лоялността му към Пол Морели.

Предишната вечер без малко не се изкуши да се обади на Ема и да я помоли за помощ. Тя щеше да вземе първия самолет до Ню Йорк, сега колата й щеше да следва лимузината на Калвети и тя — подходящо въоръжена — без колебание щеше да убие Калвети, ако се наложи. Но в крайна сметка реши да не й се обажда и не вдигна, когато тя го потърси. Доколкото знаеше, Калвети, следователно и Морели, беше в неведение относно участието на Ема в операцията и Демарко не искаше да я разкрива. Достатъчно хора бяха умрели заради това, което направи. С тази ситуация щеше да се справя сам.

Отново погледна назад към човека, на когото беше поверил живота си, и видя, че Калвети безстрастно зяпа реката през затъмнения прозорец на колата. След няколко минути затвори очи, главата му клюмна на гърдите и той тихо захърка. Съдбата на Демарко очевидно доста безпокоеше съзнанието му.

Пресякоха река Хъдсън при Покипси и се отправиха на запад по Четирийсет и четвърта магистрала, докато не стигнаха Кетскил Парк. Калвети се събуди след няколко минути и запали цигара, но остана неподвижен и замислен.

Докато колата се изкачваше, количеството сняг отстрани на пътя все повече се увеличаваше, докато не заприлича на бял тунел. Минаха покрай един язовир близо до някакво градче със смешното име Лакауак и точно след една малка железопътна гара на име „Съндаун“, в подножието на планината Сампсън, шофьорът отби от главния път. Караха още няколко минути и спряха до една борова горичка. Не се виждаха къщи, нямаше и хора. Добро място за убиване, помисли си Демарко, но беше сигурен, че не са дошли чак дотук само за да го убият. Можеха да намерят някое голо поле и в Ню Джърси, ако това беше намерението на Калвети.

Калвети продължи да мълчи, загледан в снежната гора. Проговори сякаш след цяла вечност.

— Ето какво ще направиш…

Демарко отново се шокира от пълната липса на топлина в очите му. Не можеше да си представи човек с такива очи да обича когото и да било, дори и внучката си.

— Разбра ли ме? — попита Калвети и добави: — Или ти, или той.

Демарко кимна. Много добре го беше разбрал, просто не му хареса това, което чу. Друго развитие на събитията беше очаквал.

— Дай му го, Лумис — заповяда Калвети.

Лумис безмълвно подаде на Демарко кобур с малокалибрен автоматичен пистолет. Приличаше му на .25 — същия калибър беше използвал Морели, за да убие жена си. Кобурът беше пригоден да се закопчава на колана. Когато Демарко прие оръжието, Еди извади своя пистолет и го насочи в лицето на Демарко. Този на Еди беше по-голям от неговия — можеше да пробие дупка в главата му колкото грейпфрут.

— Ако извадиш пистолетчето от кобура, докато си в близост до колата, си мъртъв — каза Еди.

Демарко закопча кобура за колана си и излезе навън. Преди да затвори вратата, погледна Калвети. Босът беше завил коленете си с едно одеяло, а раменете — с друго. Изглеждаше, все едно му е студено и некомфортно. Снежната гора не приличаше на обичайните ловни земи за този стар градски хищник.

Загадъчният Лумис излезе от задната врата на линкълна със злокобното куфарче в ръка.

— На около петдесет метра — посочи той — ще видиш отбивка наляво. И побързай. На господин Калвети не му харесва тук на високото.

Демарко се увери, че скиорското му яке скрива пистолета, и за момент огледа гората наоколо. Беше като картинка от коледна картичка — борове, поръсени със сняг, земя, покрита с мек бял килим, висок остролист отдясно, украсен с яркочервени плодчета.

Лумис постави алуминиевото куфарче върху капака на линкълна и закопчалките изщракаха. Демарко се зачуди колко ли време би отнело да се изкопае гроб в еднометровия сняг. Дали трупът щеше да остане замръзнал до края на света?

 

 

Хижата беше от одялани трупи, с покрив от дървени плочи и каменен комин. Наблизо имаше барака, заредена с поне два кубика дърва. От комина се издигаше пушек; прозорците на хижата бяха заскрежени; по стрехите имаше ледени висулки. Идеалното скривалище — далеч от стреса на града, бърлога, където да се усамотиш с любовницата си — една снежна Елба за доброволно изгнание.

През заскрежените прозорци Демарко не видя никого вътре, но и той оставаше невидим. Когато стигна до вратата, той свали ципа на якето колкото да може лесно да извади пистолета и вдигна ръка да почука.

Преди кокалчетата му да ударят вратата, чу глас:

— А, Джо, здравей. Радвам се да те видя отново.

Демарко се обърна — Пол Морели стоеше на няма и два метра зад него. Морели се усмихваше — имаше красива, заразителна усмивка — и Демарко едва не откликна. Морели държеше брадва в дясната си ръка, а в лявата — платнена торба с няколко цепеници. Устните на Демарко помръднаха в тиха ругатня. Морели сигурно е бил зад бараката, когато пристигна.

Демарко хвърли поглед надолу, за да се увери, че пистолетът на колана му не се вижда, и когато вдигна очи, видя, че Морели не гледа в него. Оглеждаше близките гори, очевидно за да провери дали Демарко е сам. Демарко се зачуди дали да не извади пистолета точно в този момент, но го беше страх, че Морели ще го изпревари и ще му сцепи главата с брадвата. Реши да изчака Морели да остави брадвата.

— Къде си паркирал? — попита Морели. Изглеждаше напълно спокоен. Дори и да беше изненадан, че Демарко го е намерил, не се издаде.

— На главния път — каза Демарко. — Не бях сигурен дали ще успея да стигна до къщата.

— Не си ли чувал за четири по четири? — изсмя се Морели.

Косата на Морели беше по-дълга от обикновено и стигаше до яката му, като отчасти покриваше ушите му. Носеше синя карирана риза върху кремаво поло, а сивите му джинси бяха напъхани в ботуши със стърчаща от ръбовете козина. Сигурно беше най-красивият звяр из тукашните гори.

Още няколко секунди Морели оглежда гората, после каза:

— Не знам защо си дошъл, Джо, но хайде да влезем вътре. Прекалено студено е да говорим навън.

Той остави торбата с дървата, но задържа брадвата. Мина напред, бутна вратата и направи път на Демарко. Когато той се поколеба, Морели го подкани:

— Хайде, Джо. Човек гледа да не избяга топлото, когато сам си цепи дървата.

Демарко пристъпи вътре, чу как вратата зад него се затваря и усети дулото на пистолет в тила си.

— Мамка му — промърмори той.

Не се беше сетил, че и Морели може да е въоръжен.

Осъзна прекалено късно, че съвсем не беше мислил в правилната насока — имаше си работа не със сенатор на Съединените щати, а с убиец. Който е убивал хора, както бе правил Морели, става мнителен. А може би се случваше нещо друго. Може би Калвети го беше изиграл. Но в такъв случай защо му беше дал пистолета?

— Не мърдай — каза Морели. — Да не си трепнал дори. Искам да видя дали имаш пистолет или подслушвателно устройство. Свали си якето, моля. Бавно.

Демарко се поколеба и Морели го ръгна с дулото на пистолета. Демарко отърси якето от гърба си и когато Морели видя оръжието в кобура на колана му, той възкликна:

— Ах, какво си имаме тука. Покушение ли си замислил?

Демарко не отговори. Спукана му беше работата без пистолета.

Морели му взе оръжието и го метна в ъгъла на стаята, после продължи с обиска. След като се увери, че Демарко няма друго оръжие или подслушвател, той го потупа приятелски по рамото.

— Хайде да седнем край огъня и да си поговорим. От толкова дълго време съм тук, хубаво е да си имам малко компания.

Край камината имаше два люлеещи стола и Демарко бавно се сниши в единия. Морели седна в другия и започна леко да се поклаща, но пистолетът в ръката му остана стабилен, насочен в гърдите на Демарко.

Демарко се огледа. До едната стена имаше легло и малка кухничка с газова печка. В средата на стаята имаше маса с груб дъсчен плот, а върху нея — лаптоп. Зад масата имаше бяла дъска, покрита с кратки фрази като „подкрепа от филантропи“, „водородна енергетика“, „атомна енергия“, „детройтска съпротива“. Имаше и множество имена. Демарко разпозна няколко от американските имена — на милиардери, — но имаше и други, които не му бяха известни, включително и някои, които приличаха на арабски. Линии свързваха някои от фразите с някои от имената. Изобщо не разбираше за какво става дума.

— Как ме намери? — попита Морели. Тонът му беше съвсем нормален, ни най-малко враждебен.

— Жена ви ми каза за връзката ви с Доминик Калвети — отговори Демарко. Чиста лъжа, но нямаше как да бъде изобличен.

— Божичко, какво бреме беше тази жена — промърмори Морели по-скоро на себе си.

— Когато започнаха да измират хора, осъзнах, че Калвети ви помага, и се досетих, че трябва да сте на някакво подобно място. Започнах да проверявам всички данни за имоти — ваши, на жена ви, после и на Калвети.

Морели поклати глава.

— Не ми се вярва, Джо. Доминик е прекалено умен, че да го запише на свое име.

— Не е. Собственик е една корпорация, която той контролира.

За момент Морели замълча, докато обмисляше отговора на Демарко, и след това, очевидно доволен, попита:

— Кой друг знае, че си тук?

— Няколко души.

Морели се усмихна и поклати глава. Очевидно се забавляваше.

— Не ми се вярва — каза той. — Ако си планирал да ме убиеш, нямаше да го разгласяваш. А ти затова си дошъл, нали?

Спокойствието на Морели го вбесяваше.

— Защо, по дяволите, убихте Бренда? И онова младо полицайче, и Клейтън Адамс? Ако сте искали отмъщение, защо не убихте мен?

— Клейтън Адамс? — изненада се Морели. — Не съм убивал Клейтън, Джо.

Демарко му повярва. Значи Адамс наистина бе умрял от естествена смърт, както бяха писали вестниците.

— И за друго нещо си в грешка — каза Морели.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че не сте…

— Тези хора умряха, но не защото съм искал да си отмъстя, а за да изпълня предопределението си.

— Предопределение?

— Президентството, Джо.

— Вие сте абсолютно побъркан. Нямате бъдеще в политиката.

— Отново грешиш, Джо. Не се ли притесняваш, че толкова често грешиш?

Преди Демарко да успее да отговори, Морели попита:

— Знаеш ли какво има в компютъра и на онази дъска?

— Не.

— Карта на пътя към Белия дом. Ал Гор ми даде идеята. Горкият Ал загуби от Буш, оттегли се с подвита опашка и всички си мислехме, че с него е свършено. Но после какво стана? Получи „Оскар“ и Нобелова награда. И за какво? Направи някакъв си филм, за бога, дори не беше и добър филм, мен ако питаш. Въпросът е, че Ал се захвана с глобалното затопляне, стана рекламно лице на каузата и ето ти го интернационален герой, а хората започват да говорят, че отново трябва да се кандидатира за президент. Точно така ще постъпя и аз, Джо, като Ал Гор, само че ще направя нещо много по-голямо от филм. Ще направя тази страна независима от нефта.

— Какво? — изуми се Демарко.

Морели се засмя.

— По изражението на лицето ти виждам, че ме смяташ за луд, но не съм. Мога да го постигна. Всичко съм измислил.

Морели поде вдъхновена реч, в която обясни, че не липсата на достъпни по цена алтернативи държеше САЩ в зависимост от нефта. Проблемът бил в сложната конспирация между нефтените компании, производителите на автомобили, ОПЕК и, разбира се, Конгреса, който правел всичко по силите си да запази статуквото. Но Морели заяви, че знаел как да разбие тази конспирация. Щял да извади всичко наяве; да упражни влияние — с помощта на Доминик Калвети, ако се наложи, — за да промени разни закони; да убеди милиардери филантропи да спонсорират начинаещите компании, които ще покажат, че горива като водорода са евтини, възможни алтернативи на нефта. Повечето от идеите изглеждаха прекалено сложни, може би енергийният план на Морели беше брътвеж на един побъркан, но Демарко не мислеше така. Пол Морели може и да беше убиец, но беше и гений.

— Ще си подам оставката от Сената, Джо. Ще кажа, че макар и невинен, се оттеглям, защото бъркотията около мен отвлича законодателите от работата им, но истинската ми цел е да отвлека вниманието на медиите. След няколко месеца ще задействам кампанията си. Ще разглася чрез пресата, че съм се отказал от политиката, за да се посветя на една далеч по-благородна кауза. — Очите на Морели проблеснаха, когато добави: — Джо, обещавам ти, че след по-малко от десет години ще съм герой в очите на обикновените граждани на тази страна. Ще си купуват коли, които не замърсяват въздуха и които харчат по няколко цента на километър. И като нация повече никога няма да се налага да угаждаме на някой мюсюлмански диктатор само защото е имал късмета да се роди в страна с нефт под земята.

Морели се облегна в люлеещия стол, а изражението му сякаш питаше: А сега загряваш ли? Но за да не остане неразбран, поясни:

— Джо, аз съм само на четирийсет и седем години. Преди да стана на петдесет и седем, ще бъда президент на тази страна.

Демарко се изсмя.

— Наистина ли си мислите, че ще е толкова лесно? Тед Кенеди така и не успя заради Чапакуидик, както и вие няма да успеете заради това, което причинихте на Бренда. С политическата ви кариера е свършено.

Морели поклати глава, все едно бе разочарован от тъпото упорство на Демарко.

— Гледаш на проблема прекалено късогледо, приятелю. Трябва да отстъпиш крачка назад, за да видиш ясно картината. А сега внимавай. Моля те. След няколко месеца онзи запис с мен и Бренда, както и копието на продажния детектив ще бъдат унищожени. Доминик ще уреди някой пожар или експлозия в хранилището за веществени доказателства, а доколкото го познавам, сигурно ще срути цялата сграда. Имай предвид, че обществото така и не е видяло записа на Бърг. Да, знам, че много хора са го гледали — но колко ясни ще са спомените им след няколко години? И след като записът е унищожен и след като аз кажа, че нещата са се развили по определен начин, кой ще ми противоречи? Никой, Джо, защото всички свидетели на това, което реално се случи, вече няма да ги има. Сега разбираш ли? Не беше убиване на хора за отмъщение. Беше елиминиране на свидетели.

— Нима наистина вярвате, че…

— И много скоро ще започне втората фаза на възкресението ми. Докато правя на пух и прах нефтената конспирация, която е държала тази страна в робство цял един век, ще се появи един доклад, който ще показва, че чаят, който Бренда ми е дала онази вечер, е съдържал малко количество фенциклидин, примесен с флунитразепам. Нищо чудно, че съм се държал толкова странно, толкова нетипично за мен. Специалистът, анализирал чая, ще признае, че е скрил доклада, защото е бил заплашен от онзи отвратителен Гари Паркър.

— Но чаят изобщо не е бил анализиран. Така писаха вестниците.

Морели се усмихна.

— Долна лъжа, Джо, измислена от Гари Паркър.

Демарко не успя да възрази, защото Морели продължи:

— Много скоро няколко добре платени, заслужаващи доверие хора ще започнат да рушат репутацията на Паркър, Арни Бърг и Бренда. В случая на Бърг очевидно няма да е трудно да се развали имиджът му. Долен тип си беше. Паркър, както ще се окаже, е бил подкупно ченге през цялата си кратка кариера и разни хора публично ще го потвърдят. Виж, малката ти актриса ще отнеме повече усилия. Още не съм обмислил всички детайли, но не се притеснявай, все ще ми хрумне нещо. Сега разбираш ли, Джо? Схвана ли какво е положението? Говорим за след пет-шест години. Записът е изчезнал, всички, участвали в конспирацията срещу мен, са мъртви и компрометирани. Има неопровержимо доказателство, че съм бил упоен и примамен в клопка от група подлеци, които са искали да ме спрат по пътя към Белия дом. А дотогава ще съм любимецът на целия западен свят, мъж на годината на „Тайм“, героят, свалил нефтените белезници, който наистина е направил нещо срещу глобалното затопляне.

Той намигна на Демарко.

— Вярвам, сър, че планът ми има известен… потенциал.

— Но все пак — с мъка рече Демарко… — все пак някой ще забележи, че всички замесени са мъртви.

— Разбира се, че ще забележат, и какво? Паркър умря в най-обикновено пътно произшествие. Бърг се напи и падна от покрива пред очите на негов приятел и свидетел. А горката Бренда, тя беше жертва на една необезопасена каскада. Сигурно не знаеш, Джо, но човекът, построил скелето за последната сцена на Бренда, е смъртно болен от рак с четири деца, който вече си призна, че вината за срутилото се скеле е негова.

— Мили боже — ахна Демарко. — Убихте жена си и невинно хлапе. Насилвали сте доведената си дъщеря. Мястото ви е в лудница, не в Белия дом.

Демарко очакваше Морели да се ядоса, но той кимна, все едно в знак на съгласие.

— Прав си — каза той. — И аз си имам слабости. Всички хора имат, дори и най-великите.

— Смятате убийството на жена си за „слабост“?

— Не, то беше необходимост. Тя щеше да унищожи всичко, за което съм се трудил. Говорех за Кейт. Наистина съжалявам за това, което се случи с нея, чувствам се ужасно.

Морели направи пауза, после добави:

— Но тя наистина малко пресили нещата.

— Пресилила е нещата?

— Ами, да. Не беше нужно да се самоубива. При всяко положение, и наистина се надявам това да те накара да се почувстваш по-добре, заклел съм се да не пия повече.

Демарко не познаваше никой друг толкова умен, но така абсолютно лишен от всякаква човечност. Сигурен беше, че има някакъв медицински термин за състоянието на Морели, но „чудовище“, както го беше нарекла жена му, звучеше по-лесно за разбиране.

— Имам лоши новини за вас, сенаторе — каза Демарко. — Доминик Калвети знае, че сте убили Лидия и сте изнасилили внучка му.

Демарко видя, че най-сетне беше успял да изненада Морели, но не отгатна причината.

— Ти си открил, че Лидия беше дъщеря на Доминик? Май си по-умен, отколкото те мислех. Но Доминик не знае, че съм я убил, и никога няма да узнае. Полицията още не го е разбрала, така че той откъде ще знае?

— Аз му казах — заяви Демарко.

Морели прихна.

— Ах, Джо, не те бива да блъфираш. Ако си говорил с Доминик, нямаше да седиш пред мен. А всъщност точно той беше причината да убия Лидия. Притеснявах се, разбира се, че обществото може да й повярва за Кейт, но истински се страхувах само от Доминик. Лидия беше заплашила, че ще огласи пред пресата и връзката ми с него. Това щеше да бъде много по-голям удар върху политическата ми кариера, отколкото необоснованите обвинения за изнасилване от устата на една алкохоличка. А знаеш ли коя е истинската ирония, Джо? Аз можех да бъда вторият Доминик Калвети. Израснах с деца, които станаха мошениците, издигнали се не по-далеч от негови пионки, но аз се прицелих по-нависоко. Отдадох живота си да служа на обществото, не да трупам богатства. И все пак ти не ме уважаваш.

Морели тихичко изцъка с език.

— Не е лесно да те задоволи човек, приятелю, и май така и ще си отидеш в гроба.

Докато Морели все още се усмихваше на собствената си шега, вратата на хижата се отвори с трясък. Пистолетът на Морели се стрелна в посока на вратата, но когато видя кой е, той извика:

— Божичко, Еди! Какво, по дяволите, правиш тук? Без малко да ми докараш сърдечен удар.

— Господин Калвети чака отвън, сенаторе. Трябва да ми дадете пистолета, за да влезе. Знаете какъв е.

— Доминик е тук? — попита Морели.

— Да, господине — отговори Еди. — Дайте ми пистолета.

Морели се поколеба, за момент объркан и може би изплашен, но бързо си възвърна самообладанието. Стана от стола, отиде до Еди и му даде пистолета.

— Слава богу, че сте дошли. Сигурно сте проследили този побърканяк. — И той направи знак към Демарко. — Искаше да ме убие.

Еди не каза нищо — лицето му беше подвижно колкото и скалните барелефи на Маунт Ръшмор. Той прибра пистолета на Морели в джоба на палтото си… и удари Морели в лявата страна на тялото с една от огромните си обезобразени ръце.

Демарко чу как ребрата на Морели изхрущяха.

Въздухът напусна дробовете на Морели, той се строполи на земята, сви се в ембрионална поза и се хвана за изпотрошените си ребра.

— Чисто е, шефе — каза Еди.

Калвети влезе сам; Лумис сигурно беше останал в линкълна.

Калвети погледна Морели. Лицето му беше неразгадаемо. Устните му бяха свити в една тънка непреклонна черта.

Калвети беше чул всяка една дума, изречена от Морели. В кобура на Демарко имаше вграден свръхтънък предавател; приемникът беше в алуминиевото куфарче на Лумис. Лумис беше експерт по полицейско наблюдение, който работеше за ФБР и за Доминик Калвети, Калвети беше дал на Демарко пистолета, за да принуди Морели да признае, че е изнасилил доведената си дъщеря, въпреки че Калвети не вярваше, че дори и при смъртна заплаха Морели би изповядал подобен чудовищен грях.

— Доминик, какво правиш? — едва изрече Морели, агонизиращ от болката в ребрата.

Калвети не му отговори. Един поглед бе достатъчен и Еди изрита Морели в ребрата, на същото място, където го беше ударил и първия път, и Морели загуби съзнание.

Калвети огледа за момент проснатото тяло на Морели и после каза на Еди:

— Обади се на брат си да дойде.

После се обърна към Демарко.

— Върни се в колата. Лумис ще те закара до града.

Демарко кимна. Не можеше да говори, защото беше затаил дъх.

— Нали знаеш какво ще се случи, ако продумаш пред когото и да било? — попита Калвети.

Демарко отново кимна.

Калвети се взря в Демарко, очевидно искаше да бъде сигурен, че е разбрал: ако проговори, ще умре. След това погледът му се отмести обратно върху Морели. С немигащите си очи, набръчкано древно лице и дълъг кокалест нос, Калвети приличаше на лешояд, който се кани да вечеря с мърша.

Демарко никога не си беше помислял, че може да изпита някакво съчувствие към Пол Морели, но в този момент беше така. Стана, излезе от хижата и тръгна по заснежената пътека към линкълна.

Не се обърна нито веднъж.