Майк Лосън
Вътрешно разследване (17)

16

Демарко току-що се беше върнал от пътуването си до Ню Йорк и седеше в кабинета си. Една вена на слепоочието му туптеше, докато четеше някаква статия в „Уошингтън Поуст“. Злобното копеле, което я беше написало, призоваваше Конгреса да увеличи минималната пенсионна възраст на федералните служители на шейсет и пет, бълвайки един куп дивотии като аргументи как това щяло да спести значителни суми на данъкоплатците. Демарко заключи, че ако той имаше нужната власт, първото, което щеше да си замине, беше Първата поправка на Конституцията. Преди да успее да се докара до състояние на трескав ужас от мисълта, че може да се наложи да работи за Махоуни, докато не стане на шейсет и пет, някой звънна на външната врата.

Отвори вратата и видя една своя съседка. Вече от шест месеца живееше в къщата вдясно от неговата, но той не можеше да си спомни името й. Елън, Хелън, нещо такова. Винаги поздравяваше и нея, и съпруга й, когато ги срещнеше, но дотам се простираха взаимоотношенията им. Тя беше пълничка жена на около трийсет години, обикновено мила и усмихната, но днес изглеждаше, все едно беше зърнала кадри от края на света. С едната си ръка държеше бебе, което се скъсваше да пищи, а личицето му беше придобило цвета на домат. С другата здраво стискаше ръката на едно намръщено десетгодишно диване.

— Слава богу, че сте си вкъщи — задъхано изрече тя. — Не знам какво щях да правя, ако ви нямаше.

— Какъв е проблемът? — попита той с пълното съзнание, че не иска да чува отговора.

— Уесли е много болен. Има четирийсет градуса температура и трябва да го закарам в спешното. Обадих се на детегледачката да поеме Станфорд, но била извън града, а сестра ми ще дойде чак след един час. Ще можете ли? Много, много ви моля да наглеждате Станфорд, докато дойде сестра ми. Просто трябва да закарам бебето в болницата.

Умът на Демарко препускаше, докато се опитваше да измисли някакво извинение, дори и смътно задоволително, за да откаже на жената с трескавото бебе. Помисли си дали да не й каже, че е педофил под гаранция.

Тя забеляза колебанието му.

— Само за един час. Моля ви. Докато дойде сестра ми. Бих го взела със себе си, но много лесно се разболява и ме е страх да не хване някой грип в чакалнята с всички тези болни хора.

— Разбира се — каза Демарко. — С удоволствие ще наглеждам, хъм, Станфорд за един час.

— О, толкова много ви благодаря, господин Демарко. Не мога да ви опиша колко съм ви задължена!

— Казвайте ми направо „Джо“ и няма защо да ми благодарите…

— Алисън. Алисън Уебстър.

— Точно така. Алисън.

Тя бутна Станфорд напред.

— Сестра ми се казва Джойс. Вече пътува насам.

След като майката си тръгна, двамата останаха в антрето, втренчени един в друг. Демарко не беше сигурен дали Станфорд е едър или дребен за възрастта си — беше нисък. Имаше червеникаво кафява коса и малки сини недоверчиви очи. Юмруците му бяха стиснати.

Демарко се предаде пръв.

— Значи как ти викат? Стан?

— Не. Името ми е Станфорд. Стан е човек, който работи в някой гараж.

Прекрасно. Надут дребосък.

Демарко не продължи разговора и Станфорд попита:

— Е, какво ти се прави?

— Лети ми се до Айова да се видя с бившето ми гадже.

— А? — зяпна Станфорд.

— Няма значение. Нищо не ми се прави. На теб какво ти се прави?

— Имаш ли компютър?

— Да.

— Имаш ли някакви игри? Спайдърмен, Донки Конг, нещо такова?

„Донки Конг“?

— Не — каза Демарко. — Нямам нищо на компютъра, освен програма за данъци.

— Ами „Нинтендо“? Имаш ли „Нинтендо“, вързано за телевизора?

— Не, но имам кабелна.

— Голям праз. Всички имат кабелна.

— Виж какво, хлапе, това не ти е занималня. Нямам никакви играчки, нямам никакви игри. Имам телевизор, боксова круша и пиано. Избирай.

— Имаш пиано?

Демарко се подразни, че хлапето толкова се изненада. — Да.

— „Стейнуей“?

— „Ямаха“.

Станфорд се подсмихна. Бяха минали по-малко от пет минути, а вече му лазеше по нервите.

— Е, щом като няма нещо по-забавно, ще се поупражнявам за концерта.

Демарко вдигна поглед нагоре с изражение на мъченик. Представи си как диването цял час блъска по клавишите „Прекрасната мечтателка“ на Стивън Фостър във версия за два юмрука.

— Добра идея — каза той. — Запълни си времето с нещо полезно. Нагоре по стълбите, на втория етаж. И не пипай нищо друго без разрешение.

Защо ли изтърси това последното? Горе нямаше нищо друго освен боксовата му круша.

— Мама казва, че си мърморко.

— Такъв съм. Върви да свириш.

Станфорд тръгна да се качва по стълбите и Демарко извика след него:

— Между другото, учителят ти по пиано казвал ли ти е какво значи пианисимо?

Станфорд пак се подсмихна и кимна.

— Хубаво. Упражнявай се тогава пианисимо.

Демарко си наля питие, за да го подкрепя в предстоящия един час, и седна да дочете вестника. Точно вдигна чашата да отпие, когато музиката започна. Брамс, Бетовен, нещо подобно. А хлапето си го биваше, и то свиреше по памет. Демарко знаеше, че няма да може да свири така, дори и три ръце да имаше. Утеши се с варианта Станфорд да е някое гениално идиотче.

Прекара следващия час, заслушан в музиката, и размишляваше за множеството страни на Пол Морели. Според Лидия някой влиятелен човек подпомагаше политическата кариера на съпруга й и този човек вероятно беше убил Тери Финли, когато се заел да разследва миналото на сенатора. Освен това според Лидия Пол Морели беше сексуален хищник, факт, който нито една жена от списъка на Финли не желаеше да потвърди. От друга страна, без да иска, Хари му беше разказал, че Морели все пак е посегнал на жена, на Сюзан Медфорд. Но какво й бе направил? Опитал се е да я целуне? Опипал я е? Или е било нещо по-сериозно?

Демарко се отнасяше скептично към всичко, което му беше разказала Лидия. Жената нямаше никакви доказателства, пиеше много и очевидно все още страдаше заради смъртта на дъщеря си. Скептицизмът му се подхранваше от обстоятелството, че обвиненията срещу Пол Морели в опит да провали кариерите на тримата мъже от списъка бяха разследвани от хора, по-умни от Финли и Демарко. Демарко беше убеден, че това ще се окаже задънена улица.

Рационалното в него — не си спомняше дали е дясната или лявата половина от мозъка му — приемаше версията на Хари, че Морели е добър човек, който може и да е сгазил лука един-два пъти, а представите на Лидия за съпруга й бяха изопачени под влиянието на алкохола и нещастния им брак. Но някъде от дълбините на черепа му, от онова закърняло малко образувание, което отговаряше за интуицията и емоциите, едно гласче му казваше, че Хари е в дълбока заблуда. Демарко все още се опитваше да измисли какво да прави, когато иззвъня телефонът.

— Има един тъмносин седан, паркиран на петдесет метра от къщата ти — каза Ема. — Двамата мъже вътре те следяха онази сутрин, докато отиваше към Ръсъл Билдинг.

— Шегуваш се — каза Демарко.

— Така ли ти звуча? Излез през задната врата и ела при мен в „Паоло“.

„Паоло“ беше ресторант в Джорджтаун, съвсем близо до къщата на Демарко.

— Не мога да изляза в момента. — Демарко й обясни положението с малкия Станфорд.

— Някаква жена те е помолила да гледаш детето й? Това трябва да се докладва на социалните.

Преди Демарко да успее да се направи на обиден, Ема добави:

— Веднага щом детето си тръгне, измъкни се през задната врата. Остави лампите да светят и надуй телевизора.

Лелята на Станфорд дойде няколко минути по-късно и когато тръгнаха към вратата, Демарко каза:

— Много си талантлив, Станфорд. Беше ми приятно да те слушам как свириш.

— А, всеки идиот може да свири на пиано. Трябва да ме видиш как играя на „Нинтендо“.

 

 

— Хлапето си тръгва — каза Джими. — Но жената, дето го взе, е друга, не е онази, дето го доведе.

Двамата с Карл бяха видели първата жена да звъни на вратата на Демарко с бебе в ръце и малкия червенокос досадник. Демарко беше разговарял с нея, след това хлапето влезе вътре, а жената с бебето замина нанякъде с такси. А сега някаква друга жена идва и взема момчето. Изглежда, съседката беше помолила Демарко да гледа диването за известно време. Джими не беше сигурен, но май такава беше работата. Хубавото беше, че поне ще има какво да докладват на Еди. По никакъв начин нямаше да си признае, че са го изпуснали два пъти за два дни.

— Чудя се защо тая му остави детето — каза Карл.

— Де да знам — рече Джими.

— И къде, по дяволите, беше тоя цял ден?

Айде, пак се почна, помисли си Джими. С въпросите. Не стига това, а и носът все още го болеше от експлозивния удар на въздушната възглавница. Опасна работа бяха тези възглавници.

— Знаеш ли какво — каза Джими, — вместо само да задаваш тъпи въпроси, защо не вземеш да помислиш какво ще правим, ако Еди поръча да се погрижим за този тип. И си отвори проклетия прозорец. Колко пъти да ти повтарям? Шибаният пушек направо ми прогаря синусите.

Карл направи физиономия, но отвори прозореца.

— Може да го блъснем с колата и да офейкаме — каза той след малко. — Това ще свърши работа.

— Не, твърде рисковано е. Някъде извън града — става. Но тук, забрави. Навсякъде има камери. Като с онази кучка вчера. Кой да се сети, че има камери точно на онова кръстовище?

— Добре че имаме фалшиви документи. Толкова глоби съм натрупал, че нямаше да мога да си платя застраховките.

— Някакви други идеи? — попита Джими.

— Май не. Знаеш ли, толкова щеше да е хубаво, ако от време на време ни пращаха просто да гръмнем някой от тия тъпаци. Страшно досадно е все да се мъчим да изглежда като нещастен случай. Ами ти, имаш ли някакви идеи, или само на моите разчиташ?

— Всъщност имам — отвърна Джими. — Знаеш ли как е свързан гаражът с къщата му?

— Гаражът е под къщата.

Гаражът на Демарко беше в мазето. Когато влизаше с кола в алеята към къщата, продължаваше надолу, под първия етаж на къщата. До гаража, на нивото на мазето, имаше едно помещение, където бяха пералнята и сушилнята, както и котелът на парното и бойлерът.

— Както и да е, сещаш ли се днес — каза Джими, — когато влязохме? Спалнята му е точно над гаража.

— Е, и?

— Ами влизаме и пробиваме няколко дупки в тавана на гаража, което е и подът на спалнята. Пробиваме ги, така че да се паднат под леглото му. Например утре може да го направим. И после когато и да ни заръча Еди да действаме, изчакваме да заспи, влизаме в гаража и запалваме двигателя на колата му. Може да оставим вратата между гаража и къщата отворена за всеки случай.

— Поднасяш ме — каза Карл.

— Не. Хрумна ми, защото преди няколко месеца в Айдахо ли беше, в Орегон ли, някакъв тип и жена му умрели така. Нещастен случай, не самоубийство. Мъжът оставил колата да работи в гаража, легнали си и се събудили мъртви. Въглероден окис.

— Оставил е колата да работи цяла нощ?

— Да. Двигателите на тези нови коли са толкова тихи, че дори не можеш и да ги чуеш.

— А той няма ли да се събуди, като палим колата?

— Може и да се събуди, но ако изчакаме, докато захърка, сигурно няма да чуе. А и да чуе… е, тогава може просто да го удушим или нещо такова и да го пъхнем обратно в леглото.

— Ами ако на колата й свърши бензинът?

— А, ето това вече е умен въпрос. Ще си вземем няколко туби бензин и ще напълним резервоара догоре, преди да запалим колата.

Карл поседя известно време, обмисляйки идеята на Джими. Тръгна да си пали нова цигара, но се спря. Не му се слушаше Джими пак да мрънка за синуси.

— Не знам — каза Карл. — Дали наистина ще се хванат, че си е оставил колата запалена?

— Е нали ти казах. Повярвали са за онази двойка в Монтана.

— Не беше ли Айдахо?

— Монтана, Айдахо, каква е шибаната разлика!

* * *

Демарко видя Ема в „Паоло“, седнала на бара. Говореше си с красива жена с дълга кестенява коса и официална рокля с дълбоко деколте, все едно току-що се беше измъкнала от някой коктейл. Жената — може би заради начина, по който си беше направила косата — му напомняше за онези филмови звезди от петдесетте като Рита Хейуърт или Ейва Гарднър. Ема го видя и се извини, но Демарко забеляза, че жената остана леко разочарована.

С Ема седнаха на една маса близо до входа на ресторанта, тъкмо освободена от друга двойка. Демарко си помисли да се пошегува, че всякакви жени свалят Ема по баровете, но реши, че не е добра идея. Вместо това попита:

— И кой смяташ, че ме следи?

— Знам кои са — каза Ема. — Имат документи с имената Джери Фалън и Тим Рийд, но истинските им имена са Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл. Дребни риби, които работят за ЦРУ като наемници.

— ЦРУ?

— Да.

— Майко мила. Значи Лидия може би е имала предвид някоя голяма клечка в Лангли, когато каза, че някакъв влиятелен човек помага на съпруга й.

— Може би. В ЦРУ има хора, които са способни на всичко.

— Мислиш ли, че Колин Мърфи може да е замесен?

Мърфи беше настоящият директор на ЦРУ.

— Не — отвърна Ема.

— Защо не?

— Защото инцидентите, които са подпомогнали кариерата на Морели, са започнали през 1992 година. Оттогава насам са се сменили седем-осем директори на ЦРУ, а Мърфи е там от две години.

— Ако не е Мърфи, тогава трябва да е някой от старата гвардия, някой от кариерата, който е там от памтивека и е нависоко в хранителната верига.

— Възможно е. Но също така е възможно двамата изобщо да не работят за ЦРУ. Както казах, наемници са. Всеки може да ги е наел. Ти какво научи в Ню Йорк?

Демарко й разказа.

— Значи човекът си е изнасилвач.

— Чакай малко, кръстникът ми каза, че…

— Глупости. Знаеш какво ти е казала Лидия Морели и по всичко личи, че Морели изнудва Джанет Тайлър, като използва годеника й, а сигурно по подобен начин е затворил устата и на Марша Давънпорт. А този твой кръстник…

Ема изрече думата „кръстник“, все едно Хари Фостър беше Вито Корлеоне.

— … потвърждава, че Пол Морели не може да си държи ръцете прибрани.

Демарко поклати глава.

— Не е толкова просто, Ема, и ти много добре го знаеш. Всички доказателства срещу Морели не могат да се нарекат дори и косвени. Направо никакви ги няма.

Демарко си помисли, че добре го е казал, но Ема не мислеше така.

— Трябва отново да говориш с Лидия. Трябва да разбереш кой помага на сенатора и защо тя чак сега е решила да действа.

— Ема, можеш ли дори за момент да си представиш реакцията на Махоуни, ако разбере, че се опитвам да докажа, че Морели е престъпник?

— Хич не ми пука за реакцията на Махоуни.

— Разбира се, че няма да ти пука. Ти си богата, за никого не работиш и си получаваш пенсията.

— Това няма никакво значение.

— За теб няма, да — отбеляза Демарко.

Той замлъкна за момент и Ема го срита под масата.

— Е, какво чакаш? Обади се на Лидия. Уговорете си среща.

— Ти луда ли си? — възкликна Демарко. — Ами ако съпругът й е там?

— Съпругът й е в Маями. Главен докладчик е на конгреса на Националната испаноезична бизнес асоциация. И ще изнесе речта си на испански, ако мога да добавя.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото чета и друго освен спортните страници на „Уошингтън Поуст“. Така че давай. Уговори си нова среща с Лидия.

Демарко не помръдна. Не искаше да си създава проблеми с Махоуни.

— Джо, говорим за човека, който може да стане следващият президент на Съединените щати.

По дяволите, права беше. По навик Демарко извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Лидия, но Ема го спря.

— Използвай автомата.

Телефонът на Лидия звъня дълго, преди тя да вдигне, а после отне доста време Демарко да я убеди да се срещнат на другия ден, защото тя беше пияна. Всъщност му звучеше, все едно е на ръба да изпадне в несвяст.

Върна се на масата.

— Беше се направила на нищо. Едва говореше.

— Може би алкохолът е единственият начин да намери покой — отвърна Ема.

— Да, а освен това може би има и халюцинации.

— Но се съгласи да се срещнете?

— Да, утре сутринта. Съпругът й щял да се прибере след четири, така че поне няма да се притеснявам да не се сблъскаме с него. Което ми напомня: не искам онези от ЦРУ, или каквито и да са, да ме виждат да говоря с нея.

— Мисля, че ще мога да ти помогна — каза Ема.