Майк Лосън
Вътрешно разследване (60)

59

Звънът на телефона изтръгна Демарко от толкова дълбок сън, че имаше чувството, че го вадят от утробата. Докато се пресягаше за слушалката, с мъка отвори едното си око и погледна светещите стрелки на часовника върху нощното шкафче. Два часа сутринта. Божичко.

— Джо Боб. Как я караш, момчето ми?

Демарко не беше говорил със Сам Мърфи, откакто бяха унищожили Пол Морели преди близо два месеца. Мърфи се беше опитвал да се свърже с него след ареста на Морели, но Демарко не му се обаждаше. Нямаше никакво желание да слуша как Мърфи го хвали колко добра работа е свършил; ни най-малко не се гордееше, че помогна на тексасеца да се приближи с една крачка към Белия дом.

Демарко отново отпусна глава на възглавницата. Със затворени очи той попита:

— Какво искаш, Сам?

— Онзи млад полицай, Гари Паркър, току-що е бил убит.

Демарко се изправи в леглото.

— Как е станало?

— Блъснала го кола. Станало е преди около пет часа.

— Някой го е прегазил и е офейкал?

— Не. Тъкмо бил паркирал близо до апартамента, който ти му нае. Тръгнал да пресича улицата, за да се прибере. Не минал по пешеходна пътека и бил леко пийнал. Онзи, който го блъснал, спрял и повикал линейка, а той самият бил абсолютно трезвен.

Демарко помълча няколко секунди. Пред очите му беше Гари от последния път, когато го видя по телевизията — голямата усмивка на красивото му лице, наперено кривнатата му полицейска шапка. Наивен младок, който е хванал дядо господ за шлифера.

— Сам, много съжалявам за момчето, но защо ми се обаждаш в два часа сутринта?

— Два ли? Мамка му. Съвсем забравих за часовата разлика. Аз просто си седях тука и си пийвах и реших, че с теб трябва да поговоря. Притеснява ме тая история.

— И мен ме притеснява, Сам, но защо звъниш на мен? Нямаш ли си приятели?

— Не ме разбираш, Джо Боб. Не ти се обаждам да размишляваме върху капризите на съдбата. Пратих мои хора да проучат нещата около смъртта на Паркър, да видят дали има нещо гнило. Е, оказа се, че има. Онзи, дето го е блъснал, е дребен престъпник, с присъди за грабеж, кражба на кола, подобни дреболии. Не е човек, дето ще спре и ще вика ченгетата, като утрепе някой.

— Ако е било нещастен случай, защо да не спре? Щом има такова досие, защо да поема риска да го арестуват за бягство от местопрестъплението?

— Защото си е такъв. Това приятелче ще излъже дори и ако истината е на негова страна.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Сам?

— Ами ако Морели е нагласил тази работа? Ами ако е платил на отрепката да сгази Паркър? Щом като не е бил пиян, сигурно няма дори да лежи в затвора. Това си е направо безнаказано убийство!

— И защо, по дяволите, Морели ще го убива?

— Отмъщение, момче! Глупав ли си, или още спиш?

— Хваща те параноя, Сам, често срещан синдром при гузната съвест.

— Много смешно, приятел.

— Не съм ти приятел.

— Как да не си?! А след този номер, който заедно скроихме, ще си ми приятел до гроб.

Преди Демарко да успее да го прати по дяволите, Мърфи добави:

— Виж, искам да разучиш нещата. Да видиш дали Морели е свързан по някакъв начин.

— Не съм заинтересован. И не искам да си спомням за теб, докато не дойде време да гласувам за опонента ти на следващите избори.

— Още не си чул всичко, умнико. След смъртта на ченгето пратих моите хора да проверят дали и някой друг от тези, които ти помогнаха, не е пострадал наскоро. Излиза, че онзи фотограф, Бърг, е претърпял злополука.

— Какво е станало?

— Не е много ясно. Разбрах едва преди час и още не знам всички подробности. Знам само, че Бърг в момента е в болницата. А сега какво ще кажеш? Двама души ти помагат и двама души претърпяват злополуки.

Демарко не отговори и Сам Мърфи добави:

— Казвам ти, знам, че е Морели. Имам шесто чувство.

— Сам, ако искаше отмъщение, щеше да погне мен и теб, не Гари Паркър или Арни Бърг. Те бяха само статисти в тази малка драма.

— И точно затова по-добре слушай какво ти говоря. Ти не можеш да се уредиш с охрана от Сикрет Сървис като мен, момче. Така че, ако бях на твое място, сега щях да стана да проверя дали задната врата е добре заключена.

— Оценявам предупреждението ти — промърмори Демарко.

— И затова ми помогни. Помогни на себе си. Разбери какво е станало с Бърг. Разбери дали Морели има пръст в смъртта на онова ченге.

— Няма да стане.

— Хайде, Джо Боб. Ако успеем да лепнем това на Морели, ще се отървем от него завинаги. Знам, че ти се иска.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Слушай ме, надуто копеле! Знам, че не ме харесваш, но сега не става въпрос за мен и теб. Ти убеди младото полицайче да ти помогне, а сега лежи в моргата. Дължиш му го!

Демарко не отговори веднага. Ако Мърфи беше прав и Пол Морели беше отговорен за смъртта на Паркър, Демарко наистина му го дължеше. Но нямаше доверие на Мърфи и не искаше повече да има нищо общо с него.

— Чао, Сам — каза той.

Мърфи се разпсува. Последното, което Демарко чу, преди да затвори, беше „нафукано лайно“. Речникът на нефтаджия с университетска диплома.

След разговора Демарко не можа да заспи. Облече халата, отиде в кухнята и си направи чай от лайка. Когато беше малък и сънуваше кошмари, баба му правеше чай от лайка — надяваше се, че още не е прекалено стар за чудодейното му действие. Седна да си изпие чая и се загледа през прозореца в сините светлинки, които натрапчиво блещукаха по прозорците на съседите. Зачуди се защо тези идиоти са ги оставили да светят цяла нощ. Знаеше, че ако още беше женен, на вратата му щеше да виси венец, в хола щеше да има украсена елха и цялата къща щеше да е пълна с коледни звезди в безброй червени разцветки. Бившата му жена беше много запалена по Коледата. Но тя вече не беше с него и сега, като се огледаше в неукрасената си къща, се чувстваше като младия Скрудж, изправен пред някой от Дикенсовите призраци.

Мислите за отминали Коледи скоро отстъпиха на сегашните му главоболия с Пол Морели. Човек, който бе готов да убие жена си и невинен тийнейджър, за да защити кариерата си, бе способен на всичко; обяснимо бе желанието на Морели да отмъсти на хората, отговорни за падението му. Но защо ще убива Гари Паркър? Както беше казал на Сам Мърфи, Гари просто играеше роля. Ако Морели искаше отмъщение, трябваше да се насочи към Демарко и Мърфи — и може би така щеше да направи. Може би си ги беше оставил за десерт.

Демарко не си правеше илюзии, че Морели няма да се досети кой е виновникът за провала му. Без съмнение някой добър детектив щеше да успее да докаже, че Демарко се е срещал два пъти със Сам Мърфи; щеше да успее да го свърже с други хора, замесени в играта. И така, въпреки че се съмняваше смъртта на Паркър да се окаже нещо повече от трагичен инцидент, утре все пак щеше да провери какво се е случило с Арни и може би щеше да се обади на Бренда, за да види дали наскоро не е имала близки срещи със смъртта. Също така реши, че би било разумно и да разбере къде се намира Пол Морели в момента.

Когато лекарите обявиха сенатора за чудодейно оздравял след някакви си две седмици в „Отец Мартин“, Морели направи опит да продължи с живота си, но медиите го погнаха безмилостно и той се превърна в обект на нападки за всички автори на сензационни очерци от Джордж Уил до Хауард Стърн. Колегите му демократи тихичко започнаха да настояват за оставката му от Сената, докато републиканските му врагове крещяха за изгонването му. И тъй като изгонването взе преднина с две трети мнозинство, републиканците трябваше да се задоволят с пламенни изказвания пред пресата за това колко смущаващо е да се работи със сексуален хищник.

Един ден, след като едва не се разрида в Сената, Морели направи изявление, че напуска Вашингтон за известно време. Имал нужда да остане сам, каза той, за да осмисли ударите, които му нанесъл животът. Всички политически коментатори започнаха да сочат към резервната скамейка. Бяха сигурни, че с политика Морели е свършено.

Демарко се надяваше да излязат верни прогнозите на сенатските коментатори, но знаеше, че обикновено е грешка да си мислиш, че обществото има принципи. Той също смяташе, че шансовете на Морели да се добере до Белия дом са нулеви, но се страхуваше, че Морели може да държи мястото си в Сената до безкрай. Миналото на Тед Кенеди не му беше попречило да бъде преизбиран на всеки шест години в Масачузетс и днес като че ли точно той беше властващият патриарх в партията.

По времето, когато Морели се оттегляше в отпуск, исканията за оставката му бяха достигнали връхната си точка. Настоятелни гласове призоваваха Комисията по етика поне да го порицае, ако не може да направи друго. Колкото и да беше странно, когато Морели се оттегли от поста си, опонентите му като че ли притихнаха, очевидно изчаквайки да се завърне, преди да предприемат следващите си действия. Та какво би било удоволствието да линчуваш някого в негово отсъствие?

И така, Пол Морели временно се беше оттеглил, уж да си ближе раните и да планира своето бъдеще, а може би Сам Мърфи беше прав и той планираше отмъщение.

Чаят най-сетне подейства и на Демарко му се доспа. Според баба му сега беше в безопасност от нощните чудовища.