Майк Лосън
Вътрешно разследване (69)

68

Беше следобедът преди Бъдни вечер.

Конгресът беше в почивка и тихата сграда по-скоро приличаше на пуста катедрала, отколкото на правителствено учреждение. Демарко я обожаваше в такива дни — без туристи, лобисти и политици. Стъпките му ехтяха из ротондата, докато вървеше към кабинета на председателя.

Отвори вратата и беше посрещнат от звука на вихрещо се парти и гласа на Бинг Кросби, който пееше „Бяла Коледа“. С всичко друго, което му висеше на главата, беше забравил за коледното парти на Махоуни. Две бюра бяха превърнати в бар и трийсет-четирийсет души кръжаха наоколо и пиеха пунш от пластмасови чашки. В единия край стоеше малка коледна елха, украсена с играчки на червени и бели ивици. От поне десет лампи висеше имел. Махоуни обожаваше имел.

Ето го и Махоуни, в центъра на множеството, в центъра на вниманието. Върху бялата му коса имаше шапка на Дядо Коледа, поръбена с бяла кожа и с малко звънче на върха. В едната си месеста лапа държеше чаша яйчен коктейл; другата му ръка беше бащински положена върху рамото на млада руса стажантка.

Махоуни разправяше стар мръсен виц за някакъв свещеник и три кози. Произнесе финалната реплика с автентичен ирландски акцент и целият му персонал се разсмя, защото и той се смееше. Лицето на стажантката поруменя, придоби цвета на наситено розовия й и добре изпълнен пуловер. Единственият, който не се засмя, беше главният секретар на Махоуни, който тревожно беше обърнал глава към вратата, когато влезе Демарко, ужасен, че може да е някой репортер.

Махоуни видя Демарко — и изражението на лицето му — и направи знак да го последва в кабинета. Пътьом се спря, за да си долее ямайски ром в чашата, после отново спря, за да целуне една жена, която стоеше в близост до една имелова клонка. Жената беше на около четирийсет години; Махоуни не подбираше.

По пътя с Лумис към Ню Йорк Демарко се зачуди защо Калвети беше решил да не го убива. Може би заради връзката му с Хари Фостър, но също така подозираше, че може би някъде в буцата антрацит, която представляваше сърцето му, Калвети изпитваше угризения за всичко, което бе сторил заради Морели. Каквато и да беше причината, Демарко беше жив. За Пол Морели беше сигурен, че не е.

Въпреки това обаче пренебрегна заплахата на Калвети да не разговаря с никого за случката в хижата в Кетскил Парк. Разказа на Ема, защото тя имаше правото да знае, а и той беше сигурен, че може да й повери всякаква тайна. Целият живот на Ема беше една тайна. А сега разказа и на Махоуни.

— Божичко — възкликна председателят, когато Демарко свърши да говори. — Какво мислиш, че се е случило, когато си си тръгнал?

— Калвети го е убил. Морели е унищожил плана му да постави свой човек в Белия дом, убил е дъщеря му и е бил отговорен за смъртта на внучката му. Няма начин Морели да е още жив.

Демарко направи пауза, после добави:

— Но се обзалагам, че никога няма да открият трупа. Някой ден някой ще влезе в хижата и ще види написаното на дъската, мечтата на Морели да възкреси кариерата си. Скоро, предполагам, ще се появи версията, че Морели е осъзнал колко безсмислени са усилията му, колко нищожен е шансът му да се завърне. И всички ще повярват, че е навлязъл навътре в гората и е изчезнал.

Махоуни кимна, очевидно съгласен с размишленията на Демарко.

— В някакъв момент все пак ще разкажа на Дик Финли какво се е случило — изпъшка той. — Трябва да знае защо е умрял синът му.

— Предполагам — отвърна Демарко, но не беше сигурен дали това е добра идея.

Махоуни поклати глава и камбанката на шапката му иззвъня.

— Ах, Джо — въздъхна той, — какви неща можеше да направи Морели, какви неща можехме да направим ние.

Двамата замълчаха, потиснати от мрачната равносметка за всичко, което се бе случило. Демарко мислеше най-вече за себе си. Чувстваше се, все едно Господ е решил да направи сериал продължение на историята на Йов и е избрал него за главната роля. В изминалата година беше изгубил още една скъпа на сърцето му жена, на косъм се бе разминал със смъртта и за пореден път бе станал пионка в игричките на шефа си. Беше отговорен за смъртта на трима души — Гари Паркър, Бренда Хатауей и, съвсем скоро, Арни Бърг. Ако не си беше наумил да провали Пол Морели, всички те щяха още да са живи.

Може би беше виновен дори и за смъртта на Лидия Морели и Исая Пери. Ако не беше приел да се срещне с Лидия, може би нямаше да умрат. А Маркъс Пери — ако не беше говорил с него, може би той нямаше да се опита да отмъсти за смъртта на брат си.

Може би. Съвестта му беше подгизнала с „може би“.

Махоуни вирна глава и довърши питието си.

— Е, станалото — станало — каза той и тонът му издаде, че е приключил с размислите за Пол Морели. — Смятам да се обадя на едно хлапе от Ню Йорк. В момента е главен прокурор там. Ще видя дали не би искал да стане сенатор.

Демарко се досещаше, че „хлапето“ от Ню Йорк е поне на петдесет.

— Голям е идеалист — добави Махоуни, — все се бори с някоя проклета вятърна мелница, но мисля, че има потенциал.

Демарко винаги се беше възхищавал на Махоуни за едно нещо — оптимизма му. Политиката беше кофти игра и дори и с политическото влияние на Махоуни сигурно и той беше изгубил половината битки, в които се е борил. Но всеки ден той ставаше, слагаше бронята си, вземаше копието си и се качваше на доверения си мършав кон. И Махоуни се биеше с мелниците.

Да, председателят, наистина беше приключил със скръбта по Пол Морели — беше време да му намери заместник, време да започне нова битка. Демарко си мечтаеше да притежава способността на Махоуни с лекота да се съвзема от ударите на живота.

Махоуни също трябва да бе разсъждавал в тази посока, защото тръсна глава и избоботи:

— Не увесвай нос, синко. Постъпи както трябваше.

— Знам, но просто си мислех…

— Днес е дошло едно момиче, племенница на секретарката ми. Ще ви запозная. Кълна се, прилича на Джина Лолобриджида, Джо. Ти си прекалено млад, за да помниш Джина, но тази девойка… направо й е одрала кожата.

Камбанката на коледната му шапка иззвъня, когато Махоуни тромаво се изправи.

— Хайде, Джо. Изпускаме купона… Ах, колко обичам Коледа — добави той.