Майк Лосън
Вътрешно разследване (2)

1

Махоуни се беше изтегнал близо до басейна под голям син плажен чадър. Месестата му дясна ръка беше обгърнала ледена чаша, съдържаща равни части водка и доматен сок. Между дебелите пръсти на лявата стискаше пура. Беше обут в бели бански с червени линии отстрани, а разкопчаната му хавайска риза на червени хибискуси отчасти покриваше широките гърди и солидния му корем. Гъстата му коса беше побеляла, краката му бяха бели, дебели и безкосмени, а големите му боси стъпала бяха бледи. Демарко си помисли, че прилича на кит, който се е натресъл на хавайско парти.

— Крайно време беше да дойдеш — изръмжа Махоуни.

Подобно оплакване си беше типично за Махоуни. Ей го на — лежи под чадъра, пийва си и не върши нищо, докато Демарко трябваше да пропътува над сто километра в натовареното движение, защото шефът му не беше пожелал да говорят по телефона. Или просто Махоуни отказваше да държи телефона, за да не си прекъсва пиенето и пушенето.

Махоуни така и не му предложи да седне и да си налее нещо за пиене. Нищо чудно подобно нарушение на етикета да се дължеше на пълното неведение на Махоуни относно човешките нужди на подчинените му, а може би Демарко изглеждаше недосегаем за дребни неразположения като обезводняване или топлинен удар. Предците на Демарко бяха италианци и чертите му отразяваха това негово наследство. Беше висок над метър и осемдесет, с широки плещи и силни ръце. Сресваше тъмната си коса плътно назад, а първите сивеещи кичури едва бяха започнали да се появяват около слепоочията му. Имаше красиво, но сурово лице и ако Франсис Форд Копола би обявил кастинг за статисти за „Кръстникът IV“, щеше да го вземе на мига.

И така, Демарко стоеше пред шезлонга на Махоуни, мижейки срещу обедното слънце. Беше първи септември и температурата беше над двайсет и пет градуса. Докато чакаше Махоуни да му съобщи защо го беше повикал, Демарко хвърли поглед към голямата къща. Той не знаеше кой е заел на шефа му това имение с басейн и превъзходна гледка към залива Чесапийк, но подозираше, че ще да е някой, който се опитва да му се подмаже. Демарко се зачуди дали същият този човек е заел на Махоуни и жената, която виждаше през прозореца.

Въпросната жена — с пищно тяло и бронзов тен — беше на около трийсет години и се разхождаше напред-назад пред панорамния прозорец, докато говореше по мобилния си телефон. Единственото й облекло бяха оскъдни черни бикини като на стриптийзьорка. Доколкото можеше да прецени от петдесет метра разстояние, голите й гърди бяха безупречни.

Махоуни извъртя дебелия си врат, за да види какво гледа Демарко.

— Да, бива си я — каза той. — И в случай че ти минават нечисти мисли през главата, тя не е с мен. Гадже е на собственика на къщата.

„Нечисти мисли“ — думи на грешник католик. Демарко можеше да се обзаложи, че Махоуни се изповядва за точно това прегрешение още от времето, когато е бил дундесто хлапе, което е помагало на свещеника при службата. Но дали лъжеше за жената? Демарко не знаеше. Съмняваше се и Бог да знае. А фактът, че Махоуни може да лъже така ловко, не беше никак изненадващ — той беше политик. Джон Фицпатрик Махоуни беше председател на Камарата на представителите на САЩ, третият по ранг, който би седнал в Овалния кабинет, ако и президентът, и вицепрезидентът са в невъзможност да изпълняват задълженията си. По мнение на Демарко една наистина ужасяваща мисъл.

— Хей! Стига си й зяпал циците и се съсредоточи — нареди Махоуни.

Демарко неохотно отмести поглед и се взря в сините очи на шефа си — кървясалите очи на заклет пияница.

— Има един човек — каза Махоуни, — стар приятел ми е, бивш конгресмен от Вирджиния. Казва се Дик Финли, пенсионира се преди десетина години. Въпросът е, че преди една седмица синът му загина при някакъв странен инцидент и Дик иска някой да проучи случая.

— Нуждае ли се от адвокат? — попита Демарко. — Искам да кажа, ще съди ли някого?

Демарко зададе въпроса не защото се интересуваше от отговора, а защото отново беше погледнал към къщата — и искаше да продължи да гледа. Младата жена все още говореше по телефона, но този път видя, че Демарко я зяпа. Обърна се с лице към него, удостоявайки го с цялостна гледка анфас, след това се усмихна и му помаха с пръсти. Беше толкова стегната, че нищо друго не помръдна. На бас, че Махоуни го беше излъгал.

— Ако имаше нужда от адвокат, Джо — изпръхтя в отговор Махоуни, — нямаше да му дам твоето име.

Демарко се засегна, макар да знаеше, че няма основание. Беше завършил право и дори беше придобил адвокатска правоспособност във Вирджиния, но никога не беше практикувал. Беше прекалено зает да се занимава с други противни неща от името на Махоуни.

— Както изглежда — продължи Махоуни, — има нужда някой да обърне няколко камъка и да види какво ще изпълзи отдолу.

Ето на, помисли си Демарко. Това му беше работата — да обръща камъни и да тъпче гадинки. Не много ласкателно, но достатъчно точно казано.