Майк Лосън
Вътрешно разследване (35)

34

На Демарко посещението на общинския комплекс в Александрия никак не му се бе сторило забавно по светло. Още по-малко пък по тъмно.

Паркира под единствената улична лампа в квартала, която все още работеше, излезе от колата, заключи я и отиде до входната врата на семейство Пери. Почука, почака една минута, после пак почука. Най-сетне вратата отвори набита тъмнокожа жена на около петдесет, облечена в избелял розов халат. Имаше набръчкано, повехнало от работа лице, а кожата под очите й беше посивяла от изтощение. Тъмните й очи издаваха един живот, преминал в скръб, бедност и лош късмет.

В ръцете си държеше момченце на не повече от две годинки. Беше облечено в пижамка, изрисувана с подскачащи зайчета, и смучеше биберон, докато гледаше Демарко. Очите му бяха огромни, невинни и любопитни и за разлика от тези на жената пухкавите черти на бебето не издаваха никакви грижи. Не беше достатъчно голямо, за да знае, че неочаквани гости посред нощ обикновено носят лоши новини.

— Да? — попита жената.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, госпожо. Вие ли сте майката на Маркъс Пери?

— Да. Кой сте вие? Поредният репортер?

— Не, госпожо. Търся Маркъс. Вкъщи ли е?

— От полицията ли сте? Какво е направил пак?

— Не съм от полицията, госпожо. Адвокат съм. Търся сина ви по работа.

— По работа? Да не сте му клиент?

— Не, госпожо. Просто трябва да говоря с него. Важно е.

Тя огледа Демарко и изражението й на погнуса го накара да се почувства като червей. Очевидно си мислеше, че купува дрога от Маркъс.

— Моля ви, госпожо, ще ми кажете ли къде мога да го намеря?

— По това време на нощта — каза тя — обикновено е с изпадналите си приятели в онзи клуб в центъра.

Демарко я попита за името на клуба.

— Казва се… не мога да се сетя. Ето, подръжте бебето. — Тя бутна детето в ръцете му. — Някъде в кухнята имаше рекламно кибритче.

Демарко несръчно хвана малкото момченце и те се спогледаха мълчаливо, любопитните кафяви очи в циничните сини. Детето се пресегна и стисна носа на Демарко, след което, тъй като не откри нищо друго, с което да си струва да се занимава, продължи да го зяпа и да смуче биберона. Госпожа Пери се върна с кибрита с името на клуба, подаде го на Демарко и си взе бебето. Демарко й благодари и се обърна да си ходи.

— Ей — провикна се тя. — Като го видите, кажете му, че момичето, дето е наел да му гледа сина, не му е сменяло пелените цял ден. Сега бебето цялото се е обринало от собственото си ако. Кажете му, че малката кучка беше толкова надрусана, като се прибрах, че дори не ме позна. Кажете му, чухте ли?

Тя тресна вратата в лицето на Демарко, преди той да успее да обели и дума.

 

 

Рап, мелодичен като пневматичен чук, щурмува слуха на Демарко, когато влезе в клуба. Очите му се пригодиха към оскъдната светлина и видя, че е единственият бял човек в помещението, а всички глави са обърнати в неговата посока. Той остро усети уязвимостта на това да си различен.

Взря се през опушения мрак и най-сетне откри Маркъс Пери, седнал с някаква млада жена на една маса в най-далечния край. Беше облечен в по-официално облекло, отколкото предишния път. Нямаше ги якето с качулка и развързаните маратонки. Носеше черно сако върху бяло копринено поло. Около врата му имаше златни верижки, а диамантената му обеца проблясваше на оскъдната светлина. Тази вечер той съвсем добре би се вписал и в най-скъпите клубове в града, стига никой да не забележеше пистолета в кобура под мишницата му.

Младата чернокожа жена с него беше красавица с дълга шия и профил като на нубийска кралица. Беше облечена с тясна червена рокля, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие великолепен бюст, и достатъчно къса, за да покаже перфектни крака. Прекрасната приятелка на Маркъс обаче не изглеждаше много щастлива; зяпаше нанякъде с отегчено изражение на красивото си лице и потропваше нетърпеливо по масата с дългия си маникюр.

— Господин Пери, трябва отново да говорим — каза Демарко.

Маркъс не му обърна грам внимание, дори не си направи труда да го погледне. Бавно вдигна една чаша към устните си, отпи, след това внимателно я постави обратно на масата до полупразна бутилка „Джак Даниълс“. Имаше бавните движения и стъкления поглед на много пиян човек.

Преди Демарко да се повтори, младата жена каза на Маркъс:

— Скъпи, ще отида да седна при Реджина, докато ти си говориш с този човек. Съжалявам за брат ти — много добре го знаеш, миличък, — но не знам защо ме покани да излезем тази вечер. И две приказки не си казал, откакто сме тука. Ела да ме викнеш по-късно, ако искаш. Окей?

Маркъс не отговори. Продължи да гледа право напред, съсредоточен в някакъв невидим хоризонт. Младата жена леко тръсна глава с отвращение и се изправи. Застана до Демарко и го погледна изотгоре; с високи токчета беше доста над метър и осемдесет. Демарко усети топлината, която струеше от тялото й, като че ли в слабините й гореше малка пещ.

— На ваше място щях да съм много внимателна, господине — каза тя на Демарко. — След тази работа с брат му е като побесняло куче. Вече преби един тази вечер, а той нищо не му беше направил.

Прекрасно. Демарко седна на мястото на жената срещу Маркъс.

— Как ме намери? — попита Маркъс, все още втренчен напред. Говореше завалено и толкова тихо, че Демарко едва го чуваше.

— Майка ви ми каза, че сте тук.

Маркъс безчувствено се изсмя.

— На бас, че не е била много щастлива.

— Не беше.

Демарко предаде на Маркъс какво бе казала майка му за детегледачката.

— Ще й счупя главата на тая малка кучка — мрачно се закани Маркъс.

— Причината да дойда тази вечер…

За пръв път Маркъс погледна Демарко право в очите.

— Мислиш си, че не ми пука за сина ми, нали? Мислиш си, че той е просто някакво бебе с майка, дето се е чукала за пари, друсала се е и накрая пукнала, а баща му е наркодилър. Нали така?

Точно това си мислеше Демарко, но не каза нищо.

— Ама грешиш. Ожених се за майката на детето. И не се друсаше, и не беше курва. Не е взела свръхдоза и не е умряла от СПИН или някакви такива лайна. Имаше рак, онзи лимфния. Обичам сина си.

— Радвам се да го чуя, господин Пери. Но аз дойдох да поговорим за брат ви.

— Казах ти всичко, което знам.

— Не, не всичко — кротко отрече Демарко.

Очите на Маркъс злокобно се присвиха и спомняйки си предупреждението на младата жена, на Демарко му се прииска да беше измислил по-дипломатичен начин да нарече Маркъс лъжец. И трезвен беше достатъчно опасен, а когато беше пиян и разкъсван от скръб, всяко противоречие можеше да е фатално.

— Брат ви имаше ли кола?

Маркъс се замисли, лицето му придоби подозрително изражение. Знаейки, че Демарко може да провери, той в крайна сметка отговори:

— Не. Що питаш?

— Мисля, че знаете защо. Закарали сте брат си до къщата на сенатора в нощта, когато са го убили. Нали? Когато ми обяснихте за доставката на пистолета в полунощ, казахте: „Аз изобщо не стоплих“. Закарали сте го, нали? — повтори Демарко.

Маркъс се размърда в стола си и се поизправи, стана още по-огромен пред очите на Демарко.

— Мъчиш се да ме изкараш съучастник, а?

— Не, не мисля, че сте съучастник. Мисля, че сте свидетел.

Маркъс несъзнателно кимна безмълвно.

— Кажете ми какво стана. Моля ви.

Маркъс продължаваше да мълчи.

— Господин Пери…

— Да, закарах го. Седях в колата, докато той отиде до къщата. Каза, че след минутка се връща. Както и да е, той влиза в къщата — не видях кой му отвори — и след около пет минути чувам два изстрела. След още две минути чувам трети изстрел. Не знаех какво да правя. Беше ясно, че нещо не е наред, но не исках да нахлувам в къщата, не и в тоя бял квартал. И така си останах в колата, и се молех той да излезе, но вместо него се появи онзи, белият. Нисък трътлест тип с къдрава коса. Щях да изляза от колата и да го хвана тоя малък шибаняк — да го питам какво е станало с брат ми, — но тогава запищяха сирени от другия край на квартала и аз се чупих.

Демарко вече разбираше, че не само мъката разкъсваше Маркъс, а и гузната съвест. Чувстваше се лично отговорен за случилото се с малкия му брат и поставяше собствения си кураж под въпрос, задето не бе направил нищо, след като бе чул изстрелите.

— И сега какво? — попита предизвикателно Маркъс. — Ще идеш при ченгетата да им кажеш, че съм помогнал на брат ми да застреля онази госпожа? Нищо не можеш да докажеш.

— Аз нищо няма да направя, господин Пери. Но вие трябва да направите нещо. Трябва да кажете на полицията какво наистина се е случило.

Маркъс бавно поклати глава. Понечи да заговори, когато очите му рязко се съсредоточиха в нещо зад Демарко. Демарко се обърна и видя младата жена с червената рокля да танцува с някакъв мъж. Всяко нейно движение беше прелъстително. С такова тяло нямаше и как другояче; би изглеждала прелъстителна и докато чисти риба.

Демарко се обърна с лице към Маркъс и видя, че той все още гледа жената и партньора й на дансинга. На лицето му имаше малка злобна усмивчица.

— Трябва да говорите с полицията — повтори Демарко.

— Какво си мислиш, че ще стане, ако отида при ченгетата? — попита Маркъс, докато все още гледаше жената. После се обърна към Демарко. — Е, нека аз да ти кажа. Ще рекат, че съм бил там да помагам на Исая, че съм му бил шофьор, ама като шофьор, дето ще го измъкне. Никога, ама никога няма да повярват, че е доставял пистолет на оня мъж.

Демарко за кратко поспори с него, но после осъзна, че Маркъс е прав. С неговото досие никой нямаше да му повярва, че не е замесен в убийството.

— Не, няма да говоря с полицията — каза тихо Маркъс, — но ще оправя нещата. Да, ще оправя нещата.

Не говореше на Демарко, а даваше обещание пред себе си.

— Не бъдете глупав — каза Демарко. — Пол Морели е сенатор на Съединените щати, не някой квартален наркопласьор. Ако искате да направите нещо, отидете в полицията.

Маркъс се изправи и бавно достигна височината си от метър и деветдесет и пет. Демарко се изправи срещу него.

Маркъс отново хвърли поглед към жената на дансинга, после към Демарко. В очите му блестяха сълзи. Той протегна дългите си ръце и ги сложи на раменете на Демарко, след което се наведе, така че лицата им едва не се докоснаха. Той се ухили — усмивка, която противоречеше на проблясващите сълзи в очите му.

— Ти наистина си въздух под налягане. Известно ли ти е?

Маркъс заобиколи Демарко и бавно се насочи към дансинга, към жената в червената рокля и мъжа, който танцуваше с нея.

Демарко бързо си тръгна от заведението. Не искаше да става свидетел на бурята, която всеки момент щеше да се отприщи.