Майк Лосън
Вътрешно разследване (10)

9

— Гледай го тоя нещастник! — изрева Карл. — На всеки шибан светофар минава на жълто.

— Ще го изпуснеш — предупреди го Джими. — Дай газ. В това сутрешно задръстване и цял час да гледа една и съща кола отзад, няма да му направи впечатление.

— Накъде е тръгнал изобщо? — почуди се Карл. — Мислех, че работи в Капитолия.

Джими поклати глава. Обичаше Карл като собствен брат — дори и оная му работа да напъхаш в мелачка за месо, пак нямаше и думичка да обели, — но не спираше да задава въпроси. Тъпи въпроси. Въпроси, на които Джими не можеше да отговори. Въпроси, на които нямаше отговор. Съвсем скоро щеше да му изтръгне езика, ако не престане.

— И защо изобщо го следим? — попита отново Карл.

Е това вече преля чашата.

— Защото Еди така каза! — изкрещя Джими. — И ти чу същите шибани неща, които и аз, мамка му. Еди каза: „Следете тоя кретен и ако говори с някого, разберете с кого и ми се обадете.“ Друго не знам.

— Да, ама трябваше да ни каже защо. Все едно сме пълни смотаняци, никой нищо не ни казва…

— Да, да, това съм го чувал — каза Джими. — И отвори прозореца. Тоя проклет пушек ме убива.

Наближаваха поредното кръстовище и светофарът отново светна жълто точно когато Демарко стигна пресечката.

— Мамка му! — извика Карл и даде газ до дупка. Светна червено още преди да са стигнали и средата на улицата преди кръстовището.

— Трябваше да му лепнем предавател на колата — каза Джими.

— Няма проблеми, и така ще се оправим — успокои го Карл.

Джими не успя да му отговори, че има проблем. Карл го изпревари.

— Гледай ги обаче тия къщи, тия шибани посолства!

Намираха се на Масачузетс авеню, в частта, позната като „Улицата на посолствата“.

— Чудя се дали тия държави си плащат за къщите, или ние им ги плащаме. Щото много ще избеснея, ако с моите данъци им плащат проклетите дворци.

Джими просто поклати глава.

— Дай газ — напомни той. — Много изоставаш.

На следващия светофар, разбира се, онзи проклетник отново мина на жълто.

— Шибаняк! — Карл натисна газта, за да хване светофара, но вече беше червено, когато излязоха на самото кръстовище. Колата, която се вряза странично в тяхната, беше такси. То удари предния десен калник на наетия им форд, като го завъртя в почти пълен кръг. Въздушната възглавница на Джими, пред мястото до шофьора, се изду с гръм. Тази на Карл не се задейства.

Карл и Джими бавно излязоха от колата, още замаяни, и Джими леко опипа носа си, за да провери дали не е счупен. Възглавницата го беше ударила право в лицето. Шофьорът на таксито блъсна предната врата с известно усилие, за да я отвори, след което се засили към тях, с огромните си жабешки очи и с безумен поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Беше с тъмна кожа и Джими предположи, че е от Афганистан или Пакистан — някоя мюсюлманска държава. Таксиджията се спря на една крачка от Карл, посочи светофара, посочи смачкания капак на таксито и започна да крещи ругатни на някакъв чужд език.

Карл халоса таксиджията между очите, като му строши очилата.

— Мамицата ти терористка — процеди той.