Джанин Фрост
Двойно изкушени (5)

Глава 4

Отидох право в малката, облицована с гума стая в мазето на Влад, която беше направил за мен. Щом влязох свалих дясната ръкавица. Моментално се образуваха съскащи нишки от електричество, докато емоциите, които се опитвах да контролирам, се превръщаха в миниатюрни електрически мълнии енергия. Превърнах тези нишки в едно пулсиращо въже и го метнах към каменната статуя в другия край на стаята.

Главата й падна, подскачайки към основата, която беше заварена. Друг удар от въжето и статуята загуби ръка. След това и другата. Следващото беше всичко над кръста, но болката, разочарованието и унижението ми не намаляха. Вместо това имах чувството, че ще се разпадна всеки момент.

Не спрях да шибам статуята, докато от нея не останаха парчета. Преди Влад работех в посока потискане на силата си, както бях направила със самотата, която идваше от невъзможността ми да докосна някого, без да го нараня.

Влад беше променил всичко това. Научи ме да превръщам способностите си в предимство, и събуди чувства в мен, които никога не бях мислила, че ще изпитам. Беше повече от моя първи любовник. Беше и първата ми любов, но се бях оставила да хлътна прекалено много. Въпреки всички предупреждения се бях надявала, че един ден той ще почувства същото към мен. Ето тук ме доведе надеждата: в мазе, изкарвайки си скършените мечти на неодушевен предмет.

Погледнах към останките на статуята и почувствах мрачен вид удовлетворение. Като мен, беше солидна и цяла. Сега, отново като мен, беше толкова изпочупена от разрушителни емоции, че никой от нас нямаше да е същият.

— Проклет да си — прошепнах и не знаех дали беше насочено към мен или вампира, в който глупаво се бях влюбила.

Прекрасната ми рокля сега беше влажна от усилието ми, но не ме интересуваше. Нямаше да се върна на вечеря. Всички бяха разбрали причината, поради която напуснах, така че вероятно разбираха продължителното ми отсъствие. Ако не го разбираха, майната им. Бях приключила с вечерните занимания.

Изтощена изкачих няколкото стълбища до стаята ми, радостна, че не пресрещнах никого по пътя. С малко късмет, Влад щеше да закъснее с гостите си и нямаше да го видя до утре. Щеше да ми даде толкова много необходимата самота.

Точно затова простенах, когато видях, че спалнята ми не е празна. Влад стоеше до канапето, ръцете му хванати зад гърба му, за щастие прокълнатата кутия не се виждаше. Един поглед от него обхвана потният ми, разрошен вид.

— Чувстваш ли се по-добре сега? — попита той с обичайната си прямота.

Нито дори близо. Дори само видът му разваляше крехкия контрол, който електрическата тренировка ми даде.

— Невероятно — казах рязко. — Всъщност, освен факта, че имам нужда да припадна от пиене, никога не съм се чувствала по-добре.

Емоция, която не успях да назова, премина през лицето му, след което отново стана неподвижно.

— Съжалявам за развитието на вечерта. Трябваше да го обсъдя офертата си с теб насаме, но никога не бях очаквал да я разтълкуваш погрешно.

Не знаех какво искам да чуя след това фиаско, но каквото и да беше, мина много далеч покрай него. Железният му контрол беше като сол в раната ми. Едва се държах, а той изглеждаше хладен. Гняв се присъедини към другите ми емоции.

— Роклята, луксозната вечеря, ласкателните ти думи, след това кутията за бижута. — Изброих нещата на пръсти. — Наистина, какво трябваше да си мисля?

Краткото му изсумтяване ме прониза до кости.

— Всичко, но не и това. Ти и аз сме заедно едва от няколко месеца. Знаеш ли колко незначително е това за някой на моята възраст?

Новата вълна от болка направи тона ми попарен.

— Да, ти си на почти шестстотин години, но в днешния свят, когато кажеш нещо като „вечна връзка“ преди да дадеш на приятелката си кутия с размера на пръстен, обикновено в него има само един вид пръстен!

— От векове всеки вампир, когото съм направил, е получил реплика на пръстена ми, защото е доказателство, че е член на линията ми. Това е полезно, ако хората ми са уловени от съюзници. Или врагове.

Вярвах му, но това не направи нищо с киселината, изливаща се постоянно върху емоциите ми.

— Не разбираш — казах рязко. — Не сме заедно от дълго, дори по моите стандарти, но присмеха ти при мисълта за брак показва колко различно се отнасяме към връзката ни. Това е истинският проблем и не мога да го игнорирам повече.

Устата му се стегна и в камината пламъците се увеличиха, сякаш черупката се беше счупила и темпераментът му се беше разпалил. Не ме интересуваше. Аз бях тази, която беше емоционално нарязана публично и сега отново насаме.

— Ценя връзката ни. Никого не съм оставял да споделя личната ми спалня, освен теб…

— И все пак не ти се занимава да инсталираш тоалетна — прекъснах го. — Сякаш продължаваш да ми показваш „До тук си, никакъв шанс да продължиш напред“.

Сега погледът му е изцяло смарагдов, всички следи от мед си бяха отишли.

— Предложих различно решение на този проблем тази вечер.

Да ме превърне във вампир наистина би премахнало нуждата ми от тоалетна. Също така щеше да гарантира прекарването на остатъка от неестествено дългия ми живот, обичайки мъж, който никога не ме искаше по-близо от една ръка разстояние. Влад беше познат за жестокостта си, но не мисля, че осъзнаваше жестоката съдба, на която щеше да ме обрече, ако приемех офертата му.

Част от това беше по моя вина. Бях оставила емоционалното неразбирателство помежду ни да продължи прекалено дълго, защото не исках да го загубя. Проблемът беше, че никога не съм го имала наистина, както тази вечер ме беше принудила да разбера. Въпреки че имах чувството, че сърцето ми се разкъсва в гърдите ми, срещнах погледа му, без да трепна.

— Не си предположил, че ще видя пръстена като предложение, защото никога не си имал намерението да ми предложиш истинска връзка. Имаше време, когато нямах против това. Но вече не е така.

— Не разбираш. — Тонът му беше спокоен въпреки пламъците наблизо, които се издигнаха още по-високо. — За вампирите не съществува развод. Заради промяната на хората през годините, няколко от моя вид избраха да се оженят. Чувствата може и да изчезнат, но вампирският съюз никога. — Тогава топлата му, силна ръка обхвана лицето ми. — Предлагам ти истински ангажимент — място в живота ми завинаги. Дори ако връзката ни приключи, свързването ни няма. Нека те направя вампир, Лейла, и гледай как десетилетията отминават като дни, докато си до мен.

Исках да кажа да. Думата беше на устните ми, но я принудих да се върне с накъсаното ми вдишване. Не ми предлагаше нещо различно, само по-дълга версия на това, което вече имах. Фактът, че бих желала да махна човечността си като старо палто беше достатъчно доказателство, че бих направила всичко за Влад, въпреки че обмислено държеше сърцето си извън обсега ми.

Не можех да приема това, нито като човек, нито като вампир. Щом сега болеше така, как щях да се чувствам след десетилетия обичане на мъж, който не ме смяташе за нищо повече от приятна за леглото?

— Ще кажа само при едно условие.

Той погали лицето ми.

— И какво е то?

Не мигнах.

— Можеш да четеш ума ми, така че вече знаеш. Обичам те, Влад, така че повече от кръвни връзки или шанса да живея вечно, искам да кажеш, че и ти ме обичаш.

Ръцете му паднаха, свивайки се в юмруци.

— Говорихме за това…

— Помня — прекъснах го. — Първата нощ, когато спахме заедно, ти ми каза, че ще ми дадеш страст, честност и моногамия, но не и любов, защото не си способен. Тогава го вярвах, но сега го наричам глупост. Помниш ли последното нещо, което Жилегай каза, преди да детонира експлозията? — От гранитната линия на челюстта му личеше, че помнеше, но нямаше да го признае. Продължих. — Жилегай каза, че ще ме убие заедно със себе си, защото ще те нарани. Дори най-лошият ти враг можеше да види, че съм повече от метреса за теб, но ти отказа да ми предложиш нещо друго. Докато не го направиш не мога… — Гласът ми прекъсна и въпреки решителността ми, две сълзи се изплъзнаха през миглите ми. Изтрих ги, принуждавайки се да говоря през затворилото ми се от емоции гърло. — Не мога да бъда с теб — обобщих. — Боли прекалено много да съм близо до теб, но постоянно избутвана настрани.

Изражението му стана невярващо.

— Напускаш ме?

И веднага разбрах, че идеята е по-скоро шокираща, отколкото болезнена. Тонът му ме удари в гърдите, карайки още сълзи да потекат, които не можах да потисна.

— Какъв избор имам? Знам как ще завърши това. Със способностите ми преживях края на стотици други двойки. Дори гледах как майка ми дава всичко на мъж, който продължаваше да се отнася с нея като с втора ръка и отказвам да направя същата грешка.

Въпреки знанието, че всяка моя дума е истина, не можах да спра пороя от мисли.

Кажи ми, че ме обичаш, и ще остана. По дяволите, кажи ми, че си отворен към идеята да ме обичаш и ще остана. Кажи ми нещо, освен това да се примиря със студенината, която обвива сърцето ти.

Вместо това той каза:

— Не е безопасно. Издълбахме каквото беше останало от планинското леговище, но още не сме открили останките на Жилегай. Ако е успял да оцелее, ще тръгне след теб.

Това беше най-голямата му тревога? Не краят на връзката ни, а врагът му да ме използва срещу него отново? За миг не можех да дишам от яростта, с която разкъса сърцето ми. Мислех, че бях подготвена за отхвърляне. Бях сгрешила толкова, толкова много.

— Смъртта на Жилегай — успях да кажа дрезгаво. — Дори ако е оцелял, способностите ми ги няма. Което означава, че няма да има полза от мен, за да открие хора от настоящето или да погледна в бъдещето.

„Кажи ми, че това не е единствената причина, заради която искаш да остана!“, прокънтя в мислите ми със силата на последната ми надежда. Само волята ми ми попречи да го изрека на глас.

Влад само ме гледаше, погледът му се сменяше между медно и смарагдово, докато огънят вилнееше в огнището. С всеки продължаващ миг на тишина сълзите, които не можех да сдържам, се плъзгаха надолу по бузите ми.

Тогава, всяко движение плъзгащо се като бръсначи по емоциите ми, той отиде до вратата. Когато я достигна, спря за момент, ръката му се задържа на бравата.

„Не прави това!“, исках да изкрещя. „Обичам те! Не можеш ли поне да се опиташ да ме обичаш?“

Огънят се издигна толкова високо, че премина решетката и облиза стената, но все пак той не проговори. Когато пламъците се протегнаха към покрива, се насочих към тях с инстинктивното желание да ги угася, но те изчезнаха със свистене, което не остави след себе си дори пушек.

Когато се обърнах, Влад го нямаше.