Джанин Фрост
Двойно изкушени (45)

Глава 44

Възможно най-естествено погледнах настрани, преструвайки се, че се усмихвам на някого надолу по перона. Просто друг вампир, срещаш се с приятел, нищо за гледане. Когато все още чувствах погледът й върху себе си, се насочих в посоката, в която гледах, надявайки се търкането на кожата, което беше еквивалент на слагането на дезодорант, да беше премахнало всички следи от мириса на Влад. Избрах си случаен човек и се приближих към него, казвайки „Здравей!“ на румънски, сякаш бяхме стари приятели.

Нещо ме удари в гърба, два пъти и силно, което ме накара да се обърна бързо и да залея с кафе най-близкият до мен човек. Докато мъжът започна да псува, други два удара ме уцелиха точно в гърдите.

Погледнах надолу. Сребро течеше от две дупки в блейзъра, но преди умът ми да регистрира, че бях застреляна, инстинктът пое контрол. Скочих, изскачайки от тълпата, и за по-малко от секунда бях до тавана на тунела. Близо до главата ми експлодира парче бетон и се завъртях възможно най-бързо, след което гравитацията ме привлече обратно в тълпата. Приземих се на няколко човека, събаряйки ги без да искам. Веднага щом уцелих земята, крещенето започна.

Не можех да виждам нищо в морето от крака, което ме заобикаляше, което означаваше, че и стрелецът не може да ме види. Все пак нямаше да ги използвам за прикритие. Куршумите с течно сребро бяха опасни за мен, както обикновен куршум беше опасен за хората, но благодарение на настояването на Влад носех бронежилетка под дрехите си. Хората около мен нямаха същата защита. Започнах да пълзя далеч от тълпата, хвърляйки настрани чашата си от кафе, когато с неверие забелязах, че я бях държала през цялото време. Докато пълзях натиснах жицата под шала си. Не я бях видяла, но нямах нужда от психически способности, за да знам кой ме беше прострелял.

— Забеляза ме — казах кратко. — Стреля със сребърни куршуми.

Стигнах до края на тълпата и се изправих. Сякаш привлечен, погледът ми се насочи към Синтияна, която спокойно прибираше пистолета си обратно в якето си сред ужасените пътници. Вероятно си мислеше, че куршумите са си свършили работата и бях мъртва под движещата се тълпа.

Гласът на Влад излая през приемника:

— Не я ядосвай. Отиди на Крангаси. Скоро ще сме там.

Синтияна се завъртя дали усещайки присъствието ми или заради гласа на Влад, чула над шума от пътниците.

Погледна ме само за секунда, но сякаш беше цяла вечност. Не знам какво ме накара да го направя, но вдигнах ръката си, намокрена с кафе, и я прокарах по лицето си, изтривайки грима и разкривайки белега си. Когато тя го видя, погледът й стана яркозелен и оголи зъби в ръмжене.

— Ти.

Очаквах да се насочи към оръжието си или да ме нападне; изглеждаше толкова ядосана, колкото се и чувствах. И двете щяха да ме устроят. Ако ме нападнеше, щях да я отдалеча от хората, а ако ме застреляше, поне нямаше да нарани невинни пътници. Но Синтияна не направи нито едно от двете. Вместо това вдигна ръка и извика нещо на език, който не разбирах.

Сякаш дръпнати от невидими нишки, всеки пътник, който беше тръгнал да бяга, се насочи към мен, ръцете им бяха извити като нокти и израженията им бяха убийствени. Над тълпата видях как ръмженето на Синтияна се превърна в ухилване, след което побягна в обратна посока на тунела за гара де Норд.

Промърморих проклятие, когато започнах да минавам през тълпата, опитвайки се да не ги нараня, когато ги бутах настрани. Не ми показаха същото отношение. Косата ми беше дърпана, множество юмруци ме удряха и дори бях ухапана, когато жена се хвърли на крака ми и не искаше да ме пусне, въпреки че я влачех, докато бягах. Първият ми опит да използвам умствен контрол не проработи. Или го правех грешно, или заклинанието на Синтияна беше прекалено силно. Успях да се освободя само след като изгубих якето, шала си и няколко части от панталона си при хапещата жена, след което избягах, преди останалата част от тълпата да се включи в мелето.

Докато бягах към Крангаси натиснах жицата на врата си.

— Тръгна надолу по тунел М1 — изкрещях, след което простенах, когато видях искрящият край на жица, стърчаща от бронежилетката. Някой я беше скъсал. Без колебание се обърнах в посоката, в която беше тръгнала Синтияна. Без начин да кажа на Влад накъде отиваше, ако не я проследях, можеше да избяга, преди хората на Влад да слезеха в метрото.

Остър звук и заслепяващи светлини сигнализираха, че се приближава влак. Махнах се от релсите, подскачайки на малкия бетонен бордюр в тунела, прегръщайки стената, докато продължавах колкото мога по-бързо. Когато влакът ме задмина, вятърът от скоростта му се опита да ме засмуче, но новите ми мускули ме задържаха за стената, сякаш бях залепена. Щом ме задмина скочих обратно долу и продължих, погледът ми осветяваше тъмнината със зелено.

Ако не беше подобреното ми зрение, щях да пропусна мястото в тунела, където беше отбелязан входа на друг тунел. Никакви светлини нямаше там и стените бяха мокри от както изглеждаше от повтарящ се теч, оставяйки плитка, мръсна локва пред входа. Трябваше да бъде един от многото неизползвани тунели, които съставяха подземният лабиринт на метрото. Спрях, гледайки между входа и останалата част от тунела, в който се намирах. Ако бях Синтияна, по кой път бих тръгнала?

Виждайки мръсен отпечатък, водещ към тунела, ме накараха да взема решение. Проследих отпечатъците, правейки физиономия при миризмата, която предполагаше, че бедните използваха тунела като приют. Нямаше смисъл да се опитвам да проследявам Синтияна чрез миризмата, въпреки че над вонята усещах странен, земен аромат. Това ли беше тя? Ако да, трябваше да смени парфюма си.

Побягнах по-бързо, когато чух звуци напред, почти като лудо дращене. Да не би хората на Влад да бяха влезли от другата страна на тунела и да я бяха хванали? Тесният тунел правеше завой, така че не можех да видя. В случай че Синтияна ме чакаше с насочена към главата пистолет, се наведох, за да бъда по-ниска от очакваното, и погледнах зад ъгъла.

Сякаш стотици светещи очи ме погледнаха и дращещият звук се усили, заедно с църкането, докато маса от сива козина и зъби се хвърлиха към мен.

— Кучка! — извиках надолу по тунела.

Синтияна не беше приключила с триковете си. Сега изглежда беше омагьосала всеки плъх в тунелите да ме атакува.

Въпреки отвращението си започнах да бягам към тях. „Вампирите не могат да се заразят с бяс“, повтарях си мислено, докато десетки гризачи се хвърляха към мен, сякаш бях покрита с месо. Смазах няколко, докато продължавах напред, но доста се задържаха за мен с остри като бръсначи зъби и нокти. Болка експлодира в почти всяка част от мен, освен където бях покрита от бронежилетката. Някои от тях успяха да прегризат костюма за плуване и захапаха кожата ми, но повечето останаха на местата си.

Исках да се завъртя, докато не изпопадат всички, но продължих да ги махам, докато бягах. Ако Синтияна мислеше, че ще изпразни пълнител с куршуми с течно сребро, докато бях разсеяна от последиците от последното й заклинание, то грешеше.

Отказа ми да погледна настрани от това, което беше пред мен, беше причината да ги видя. Големи фигури прегръщаха стените на следващия ъгъл, покрити с толкова много мръсотия, че почти се сливаха с тъмния бетон. Улових мирис на странната земна миризма над вонята на плъхове и аромата на собствената си кръв, и когато спрях да тичам, явно осъзнаха, че съм ги видяла, защото излязоха от скривалището си. Десетки от тях.

Приличаха на хора, но очите им блестяха с вътрешна светлина, която никой нормален човек нямаше. Не беше вампирското зелено и нямаха удължени кучешки зъби, но се движеха с бързина, която идваше само от свръхестествени способности. Когато успите им се отвориха невероятно широко, докато се насочваха към мен, осъзнах какво бяха.

Гули. А те ядяха хора, включително вампири.