Джанин Фрост
Двойно изкушени (35)

Глава 34

— Ако избягаш сега, може и да успееш да се скриеш, преди Влад да стигне дотук — казах, променяйки тактиката. Не можех да освободя Гретчен и Сандра и едновременно с това да се отбранявам срещу Шрапнел, преди колата да избухне. И двамата го знаехме.

— Вече е прекалено късно. Не умря в катастрофата и ми отне прекалено дълго да се излекувам, преди да те достигна.

Отново звучеше повече уморено, отколкото злодейски. Дори въздъхна, сякаш мисълта му тежеше.

— Сега всичко, което остава, е да се уверя, че си мъртва.

— Какво съм ти направила? — казах рязко, надявайки се някой от имението да беше видял дима и помощта да е на път.

— Не е какво си ми направила, а какво ще направиш в бъдеще, ако живееш. — Погледът му се отправи към дясната ми ръка. — Смъртта ми е сигурна. Нейната не е.

Нейната. Нанесох последен удар, за да го накарам да избяга или да се приближи към мен.

— Имаш предвид красивата вампирка брюнетка? — попитах, молейки се горещо да бъде същата жена, която бях видяла във видението си. — Съжалявам да ти го кажа, но беше открита преди дни. Влад вече има хора, които я следят. Просто не знаехме кой е предателят.

— Лъжи — изсъска Шрапнел.

Направи крачка към мен и затаих дъх. Хайде, само още малко по-близо!

— Така ли? Висока е метър и шестдесет, с повече извивки от мен, гъста кестенява коса, ритмичен акцент… да продължавам ли?

Не можех, но мирисът на бензин се усилваше, както и отчаянието ми. Зачудих се дали да не го нападна въпреки наклона на хълма и невероятната му скорост, но той пристъпи към мен.

— Как успя да пробиеш заклинанието й, за да я достигнеш?

— О, лесно — казах, мислейки си, колко е добре, че Шрапнел не умее да чете умове, защото си нямах представа за какво говори. — Откъде мислиш съм наследила правата черна коса? Една четвърт чероки съм и баба ми беше могъща шаманка. Научи майка ми и мен на всички магически трикове, така че заклинанието на кучката ти не беше предизвикателство за магията, която аз знам.

Освен частта с четвърт чероки всичко останало беше лъжа. Затаих отново дъх, надявайки се Шрапнел да не го осъзнава.

— Не говори така за нея! — изрева той.

Следващата му стъпка беше моят шанс. Хвърлих се към него, събирайки цялото електричество, което мога в камшик, толкова ярък, че приличаше на светкавица. Той опита се да го избегне, но дори свръхестествената му скорост не беше достатъчна. Тази ослепителна връв го улови за бедрото и мина изцяло през него.

Кракът му падна като отсечено дърво, карайки го да падне напред от инерцията. Стовари се върху мен, а тежестта му ми изкара въздуха. Преди да успея да го избутам, той започна да ме удря с юмруци, докато зъбите му разкъсваха всичко, до което можеха да се доберат.

Изкрещях от бруталната двойна атака. Да бъде почти срязан наполовина не беше намалило свирепостта на Шрапнел. Вместо това изглеждаше почти демоничен в решителността си да ме убие. Зашеметяващ удар накара гръдният ми кош да хлътне, прекъсвайки писъка ми. Свирепата болка ми отне всичко, карайки слепият инстинкт за оцеляване да се задейства. Непреднамерено го сграбчих и изпратих в него цялото електричество, което бях насъбрала. Всичко, което знаех, беше, че тежестта му изведнъж изчезна и съзнанието ми бе изпратено в една тъмна алея.

Уличните лампи бяха счупени, но нямах нужда от тях, за да виждам, докато вървях надолу по тясната пътека между сградите.

— Уби бомбаджията? Кога ще спреш да поемаш такива безразсъдни и глупави рискове!

Викът ми привлече няколко погледа. Не ме интересуваше. Повечето вампири избягваха местата, където се навъртаха бездомниците. Миришеха прекалено много, за да са приятна вечеря.

— Не беше прекалено рисковано — беше невъзмутимият отговор на любовницата ми. — Погрижих се за него, скъпи. Мъртъв е, сложих край на всякакви шансове да бъде проследен до нас.

Яростта ме накара да стегна хватката си на телефона, преди принудително да я отпусна, за да не го счупя и да сложа край на разговора ни.

— Ако не го беше използвала, за да убие Лейла, нямаше да има нужда да се отърваваме от него. Нямаше да ти кажа къде е тя, ако знаех какво възнамеряваш да правиш. Ако Влад не повярва, че експлозията е инцидент, няма да спре, докато не намери убийците.

— Реагираш пресилено — каза тя и скуката в тона й ме изгори, като киселина. — Дори ако подозира нещо, няма да успее да разбере нищо. Каквото и да е струвала за него жива, далеч по-малко опасна е мъртва.

Смехът ми беше рязък.

— Един ден ще ми кажеш истинската причина, поради която не искаш Влад да знае за нас. Дотогава единственият мотив, който виждам за убийството на Лейла, е ревност.

Възнамерявах обвинението ми да я подразни, но не очаквах жлъчта в отговора й.

— Причините ми не са от значение. Важното е, че ти си този, който ми издаде местоположението й. Ще те убие затова, скъпи, и то след години мъчения. Освен ако това не ти звучи привлекателно, нямаш друг избор, освен да пазиш всичко в тайна.

Затворих, отчаянието ми беше равно на знанието, че тя бе права. Влад щеше да отговори само по един начин на участието ми в смъртта на Лейла, и нямаше да спре дотам. Щеше да причини същото и на нея, и въпреки яростта си не можех да позволя това да се случи. Обичах я и ако това означаваше да лъжа, за да я опазя в безопасност, то тогава щях да го направя, дори да коства живота ми.

Алеята изчезна и очаквах да се върна в собствената си реалност, но дори опитвайки се, в следващия миг се свързах със съучастника на Шрапнел. За кратка секунда я видях, носеше костюм с пола, облегната на диван с мартини в ръка. Преди да успея да фокусирам лицето й, чертите й се замъглиха, оставяйки само петно, заобиколено от лъскава кестенява коса.

Вълна от замайване ме обзе, сякаш някой ме беше ударил по главата с дебела дъска. Изтървах връзката, връщайки се към настоящето, където бях свита на една страна, кашляйки между измъчени поемания на въздух. От устата ми течеше кръв и напрежението в гърдите ми се усили, докато не стана мъчително.

Това не беше от побоя на Шрапнел. Не, познавах болката. Способностите ми бяха достигнали критичната точка и единственият вампир наблизо, който можеше да ме излекува, ме искаше мъртва.

Раздразнението ме накара да искам да вия от несправедливостта на ситуацията. Предполагаше се само да използвам способностите си върху Сандра, за да видя дали беше виновна или невинна. Нямах намерение да разбера най-лошият грях на Шрапнел, още по-малко да се свържа с кучката, която беше забъркала цялата каша с карнавалната бомба. Сега тези неща щяха да ме убият.

Стон ме накара да отворя очи. През червена мъгла видях Шрапнел. Електричеството, което му бях вкарала, го беше отхвърлило на няколко крачки. Двете му ръце липсваха, както и краката му, а кожата му приличаше на месо, което някой беше прекарал през мелачка. Въпреки всички щети от тока все още беше жив. Главата му се завъртя към мен и очите ни се срещнаха.

Лека изненада се промъкна през загубата ми на съзнание. Не очаквах някаква съпричастност от него, но и не бях подготвена за смесицата от облекчение и гордост в изражението му. Облекчението имаше смисъл; искаше ме мъртва и от смазващата болка в гърдите си скоро щеше да получи желаното. Но гордостта? Той нямаше нищо общо с пренатоварването на способностите ми, за да постави последните пирони в ковчега ми…

Прекалено късно разбрах.

Как успя да пробиеш заклинанието й, за да я достигнеш?, беше попитал Шрапнел. Мислех, че има предвид, че вампирката брюнетка беше използвала заклинание, за да ми попречи да видя хубаво лицето й, когато се свържа с нея, но беше нещо повече от това.

Заклинанието трябваше и да ме убие.