Джанин Фрост
Двойно изкушени (3)

Глава 2

— Това е единственото хубаво нещо досега, свързано с Румъния — каза сестра ми, поставяйки купчина дрехи пред касиерката.

Затворих очи, без да знам какво да направя първо: да се извиня на жената заради забележката на Гретчен, свързана със страната й, или на Максимус, който трябваше да прибави още няколко чанти към половин дузината, които вече носеше. Това се случва, когато дам на сестра си нечия чужда кредитна карта. Влад имаше основното правила, че всички покупки на гостите му са за негова сметка.

Може би ще си промени мнението, когато получи сметката. Опитите ми да насърча пестеливостта също не бяха помогнали. Само раздразниха Гретчен до точката, в която спря да пробва дрехи, преди да ги купи.

— Уморена съм. Трябва да се връщаме — казах, променяйки тактиката.

Синият поглед на Гретчен се присви.

— Няма начин. Бях затворена в замъка на гаджето ти за седмици, въпреки че вампирският му враг трябва да е мъртъв, иначе Марти и татко нямаше да си тръгнат.

Не посочих факта, че баща ни и най-добрият ми приятел Марти бяха далеч по-склонни към безразсъдство. Шансовете бяха малки, но ако врагът на Влад, Жилегай, беше оцелял, тогава Гретчен беше в по-голяма безопасност тук. Тя не умееше да се скатава и да стои далеч от проблемите, дори животът й да зависеше от това, както беше доказала. Погледнах към касиерката, принуждавайки се да се усмихна, и използвах ръкава на Гретчен, за да я дръпна към себе си.

— Без говорене за знаеш-кого на публично място — изсъсках.

— Защо? — изстреля обратно в същия тон. — Половината хора в този град знаят за вампирите, след като Влад го притежава и използва някои от тях като кървави закуски. Колкото до останалите, Максимус може да ги хипнотизира и да ги накара да забравят това, което вече не знаят.

Очите ми оглеждаха касиерката. Тя вдигна ръка към русия вампир и каза нещо на румънски.

— Не се тревожи, лоялна е към Влад — преведе ми той. Тогава буреносният му поглед се приземи на Гретчен. — Трябва да покажеш повече дискретност или следващият човек, когото хипнотизирам, ще бъдеш ти.

— Няма да посмееш — изсумтя тя.

Той се изправи до пълните си два метра височина, сякаш мускулестата му фигура не беше достатъчно впечатляваща.

— Правил съм далеч по-лоши неща, за да защитя принца си.

Все още исках да ударя сестра си, но никой — дори приятел като Максимус — можеше да си позволява просто така да плаши малката ми сестра.

— Схвана — казах студено. — А ако не е, аз ще съм тази, която да се справи с нея.

Максимус погледна Гретчен, поклати едва забележимо глава и ми се поклони ниско.

— Както пожелаеш.

Изчервих се. За мой ужас, откакто бях станала приятелката на Влад, вампирите от линията му ми се кланяха, също както на него.

— Моля те спри, мразя това.

Той се изправи, лека усмивка извиваше устата му.

— Да, помня.

Когато погледът му срещна моя за кратка секунда видях мъжа, който връхлетя на шанса да излиза с мен, когато за пръв път пристигнах като неохотен гост в дома на Влад. Тогава познатата завеса падна над очите на Максимус и учтивият ми формален бодигард се завърна.

— Имате още един час, ако желаете да продължите с пазаруването. После трябва да се върнем в къщата.

— Защо? — попитах, изпреварвайки Гретчен.

— Защото трябва да се приготвите за гостите за вечеря на Влад. Няма да искате да закъснеете.

Този път Гретчен ме изпревари.

— Гости на вечеря? Кой? Защо не ни казаха по-рано?

— Защото присъствието ви е по избор — отговори Максимус. Усмихна ми се слабо. — Изчаках да ти кажа, защото изглеждаше да имаш достатъчно неща на ума си.

Срам и примирение се смесиха в мен. Всички ли знаеха, че Влад и аз имаме проблеми? Разбира се, отговорих си на въпроса. Със способността за слушане на немъртвите вероятно знаеха, че Влад и аз не бяхме правили секс от седмица заради цикъла ми.

Въздъхнах.

— Изглежда, че все пак ще трябва да се купи още нещо. — Все още не си бях купила нещо, въпреки че посетихме няколко магазина, не искайки да добавям още към вече разбиващата сметка на Гретчен.

Нещо, което не успях да определя, пресече лицето на Максимус.

— Не е нужно. Влад нареди роклята ти да те чака в стаята ти.

Първо тръгва, без да ми казва къде отива, после неочаквани гости, сега рокля, избрана за мен. Очите ми се присвиха. Какво беше намислил?

— Няма дори да ми намекнеш за какво става въпрос, нали? — попитах Максимус.

Усмивката му беше малко стегната.

— Както казах, правил съм далеч по-лоши неща, за да защитя принца си.

* * *

Един поглед към роклята ми показа, че вечерята няма да е заради стари приятели на Влад, дошли, за да си поговорят. Беше черен сатен, на гърба имаше малка цепка и ниско деколте отпред, което сякаш беше инструктирано с малки черни украшения. Черни токчета и подобно изглеждащи черни ръкавици до лакътя — подплатени с гума, отблъскваща тока разбира се — завършваха екстравагантния тоалет. Пробвах я, без да се изненадвам, че ми пасна сякаш е шита с точните ми мерки. Дори успя да ме накара да изглеждам сякаш имам деколте — рядко постижение, имайки се предвид малките ми гърди.

Беше най-хубавата рокля, която някога съм носила, но бих я разменила заедно с всеки друг скъп подарък, който Влад ми е давал някога, за да мога да затворя дупката помежду ни. Погалих мекият плат, искайки ми се да си върна възможностите, за да знам дали това беше неговият начин за извинение заради студенината си или просто се уверяваше, че изглеждам достатъчно добре да бъда украшение на ръката му. Всичко беше възможно с Влад.

Затова трябваше да го конфронтирам по-късно, без значение от последиците. Последното нещо, което исках, бе да съм наконтена, но това очевидно беше официално събитие. Когато приключих, правата ми коса висеше на големи къдрици, гримът ми беше умело положен, освен тъмночервеното червило, което силно си контрастираше с черната рокля и снежнобяла кожа. Всички тези години в цирка ме направиха сръчна с прикриването на белега, започващ от слепоочието ми към пръстите. Лъскава черна коса висеше от тази страна на лицето ми, заедно с още, преметната през дясното ми рамо. Плъзнах ръкавиците така, че само няколко сантиметра кожа показваха инцидента, дал ми необичайните ми способности.

Способности, които Влад беше притъпил, покривайки ме с устойчивата си на огън аура, за да ме защити от експлозията, която Жилегай активира. Врагът на Влад мислеше, че ще ме убие със себе си, но оцелях през огнения ад. Оказа се, че спасяването ми имаше цена. Съдбата никого не пускаше лесно.

Поклатих глава, за да я прочистя от миналото. Тогава, чувствайки всичко друго, освен празнично настроение, че насочих към основния етаж.

Влад ме чакаше в основата на стълбището. Черният му смокинг трябваше да изглежда прекалено обикновен с липсата си на акцентиращ цвят, но вместо това приличаше на чувствена версия на Ангела на смъртта. Не можах да спра трепета си, когато погледът му се плъзна по мен. За кратко очите му блеснаха в изумрудено, и когато пое ръката ми, почувствах топлината му през ръкавицата си. Обичайно вампирите бяха със стайна температура, но не и Влад. Пирокинезата, направила го толкова страшен сред вида му, го правеше по-топъл от повечето хора, особено когато способността му, характера или желанието му се разпалеха.

— Изглеждаш възхитително.

Ниското му ръмжене ми помогна да определя коя емоция го затопляше и отново потреперих. Чувствата ми към него можеха да са смесени със съмнение, но тялото ми не беше раздвоено. Приближих се по-близо, преди да го осъзная, зърната ми се стегнаха веднага щом гърдите му докоснаха моите. Тогава нещо по-ниско в мен се стегна, когато устата му одраска врата ми, гъстата брада прекрасно галейки кожата ми.

Той вдиша, въздухът се приземи като най-меката целувка на пулса ми, когато издиша. Ръцете му хванаха раменете ми, а топлината им бе прекрасно силна. Трепване на пръстите му отстрани косата ми, разкривайки врата ми. Ахнах, когато устата му се наведе и два твърди, остри зъба се притиснаха в кожата ми. Тъмният екстаз от захапката му беше на второ място след правенето на любов с него, а в последно време ми липсваше участието и в двете неща. Без да мисля придърпах главата му, почти треперейки от очакване.

Той промърмори нещо неясно и се отдръпна, погледът му все още грееш в смарагдово.

— Не сега. Гостите ни чакат.

„Не ме интересува!“ беше първата ми мисъл, последвана веднага от „Какво ми има?“ Да, хората ни чакаха, без да се споменава за няколкото пазача, мотаещи се в коридора. Дори никое от изброените да не беше вярно, имах сериозни проблеми, които трябваше да реша с Влад. Да удовлетворя либидото си трябваше да е последно в списъка ми.

— Вярно — казах, отпускайки ръце и отстъпвайки. Не го погледнах, когато върнах косата си обратно над рамото ми, покривайки колкото се може повече от зигзагообразния белег. Не бях засрамена, но неизбежните състрадателни погледи от хората, които го видяха за пръв път, омръзваха.

— Лейла.

Начинът, по който каза името ми, накара главата ми да се вдигне рязко. Очите на Влад се бяха върнали към полиран махагон, единственото зелено в тях беше от естествения пръстен, който очертаваше ирисите му.

— Не се крий заради никого — каза, махайки косата ми от рамото. — Само глупаците съжаляват оцелелите заради белезите им и ти никога не трябва да се прекланяш пред тях.

Протегна ръка, собствените му избледнели бойни белези бележеха плътта му като малки бледи ивици.

— Ела.

Взех ръката му, принуждавайки емоциите, стягащи ме с невидими ленти, да се оттеглят. Започнах да припявам песни, прикривайки най-опасните мисли, преди да ги достигне.

„Това е една от причините да те обичам. Не се кланяш пред никого.“

За нещастие същата тази черта можеше да ни раздели.