Джанин Фрост
Двойно изкушени (2)

Глава 1

Четири седмици по-рано

Стоях под водопад от огън. Яркочервено и златно се разливаха около мен, въртейки се в косата ми, разделяйки се на струи по тялото ми, преди да се плъзне между пръстите ми, за да падне в краката ми. Пламъците бяха толкова плътни, че не можех да видя през тях, ограничавайки света ми до блестяща завеса с цветовете на залеза. Да бъда погълната по този начин би трябвало да ме убие, но бях невредима. Дори не ме беше страх. Вместо това ме завладя странно чувство на копнеж. Опитвах се да уловя един от огньовете, но никога не успявах. Огънят може и да ме покриваше от глава до пети, но все пак успяваше да избегне хватката ми.

— Лейла — извика глас, прекалено тих, за да определя на кого е. — Напусни, преди да е прекалено късно.

Логиката ме подтикна да последвам съвета на безименния човек, но не исках да го направя. Пламъците изглежда не искаха да си тръгна. Те продължиха да се плъзгат по мен, галейки ме, вместо да изгарят плътта ми.

Виждаш ли?, помислих си пренебрежително. Няма да ме наранят.

— Лейла — каза пак гласът, но по-подчертано. — Напусни.

— Не — отговорих и се опитах да хвана огъня отново. Както обикновено тези блестящи ленти се плъзнаха през ръцете ми, но този път богатият им цвят потъмня. Когато се приземиха в краката ми, приличаха на панделки направени от катран. Водопадът над мен внезапно изчезна, оставяйки ме гола и трепереща в изненадващата, поразителна тъмнина.

Страх превърна вътрешностите ми в лед. Гласът беше прав. Нещо лошо щеше да се случи…

Нямах време да избягам, преди огъня да освети тъмнината. Не се разля нежно върху мен като преди, а се разби в мен от всички страни. Болката ме опустошаваше, докато пламъците ме атакуваха с ужасната си сила, изгаряйки всеки сантиметър, който докосваха.

— Защо? — изкрещях, усещайки предателство, малко по-слабо от агонията.

— Предупредих те — отговори непознатият глас, в безопасност зад стената от огън. — Не слушаше.

Тогава не чувах нищо повече, освен собствените си викове, докато огънят безмилостно продължаваше да ме унищожава.

— Не!

В главата ми думата беше изкрещяна от болка; в реалност напусна устните ми като шепот. Но беше достатъчно да ме събуди и се изправих ужасена, докато не осъзнах, че съм покрита с одеяла вместо пламъци. Единственият огън беше безопасно задържан от камината, от другата страна на стаята.

Отне няколко дълбоки вдишвания, за да се отърся от последиците от кошмара. След минута сърцето ми престана да блъска и се сведе до по-нормален ритъм. С пробождане от тревога видях, че леглото беше празно. Сега нямаше да се налага да признавам, че отново имам същия кошмар, но не ми харесваше, че все по-често си лягах сама и се събуждах по същия начин.

Ако бях суеверна щях да се притеснявам, че повтарянето на съня е поличба, но когато получавах предупреждения за бъдещето, те не идваха под формата на неясни метафори в съня ми. Идваха като безмилостни превъплъщения, в които имах пълно усещане, за това какво ще се случи, но не бях получавала такова от седмици. Отдавна си мечтаех да не получавам такива усещания — и видения на най-ужасните грехове — само чрез едно докосване, но сега, когато наистина имах нужда от способността си, тя беше на ваканция.

Мисълта ме накара да се измъкна изпод завивките. Прехвърлих краката си отстрани на леглото и слязох от подиума, който правеше голямото легло със завеси да изглежда дори по-впечатляващо. Отидох право пред огъня и коленичих. Повечето пламъци бяха загаснали през нощта, но дънерите все още пушеха. Избутах настрани решетката, задържах ръката си над един дънер за миг и я пъхнах право в разпадащото се дърво.

Убождането от болка ме накара да ахна от облекчение, докато не осъзнах, че идва само от един пръст. Останалата част от ръката ми беше добре, въпреки че беше заровена до китката в горещи въглени. Изчаках още няколко минути, за да съм сигурна, и я издърпах. Освен треска, стърчаща от показалеца ми и десетгодишен белег, ръката ми беше ненаранена, нито едно косъмче изгорено.

По дяволите. Шест седмици по-късно и все още не се беше премахнало.

Някои жени хващаха венерически болести от гаджетата си. Това беше леко в сравнение с това, което ми предаде моето — имунитет към огън, който неочаквано блокира способността ми да улавям психическа информация чрез докосване. Разбира се, не трябваше да съм изненадана. Да излизаш с неофициално признатия Принц на Мрака беше свързано с последствия.

Махнах треската, смучейки пръста си, въпреки че бях един от малкото хора в имението, които не харесваха вкуса на кръвта. Тогава се разтърсих наоколо, докато не намерих широка мъжка тениска, платът беше мек като кашмир. Вероятно струваше повече от това, което бях свикнала да получавам за месец, работейки в цирк, но беше хвърлена на пода с очаквано безразличие. Не бях видяла никой да чисти стаята, но също и не я бях виждала разхвърляна. Слугите сигурно ме чакаха като нинджи да я напусна, за да могат да направят мястото безупречно.

Нямаше да им се налага да чакат много. Трябваше да отида до тоалетната и въпреки великолепието на спалнята на гаджето ми, в банята му липсваше тоалетна. Бъдейки вековно стар вампир, нямаше нужда от такава.

Облякох си захвърлената тениска. Беше достатъчно дълга, за да покрие потника и бельото ми, въпреки че нямаше да срещна никого по пътя към стаята, която официално беше моя. Всекидневната, която свързваше двете спални, не беше използвана от никого другиго. Уединението и елегантността й поне я правеха по-достойна за пътеката на срама.

Щом се върнах в стаята си — по-светла и по-малка версия на среднощно зеленото и махагоновото великолепие, което бях оставила — отидох право в банята.

— Светлини — казах, добавяйки: — Приглушени. — Внезапната светлина ме накара да присвия очи.

Мека кехлибарена светлина се разля върху кремавия мрамор, подчертавайки златните и зелени нишки. Стъкленият душ с размерите на компактна кола също се освети, както и тоалетната масичка. Първия път, когато видях луксозното обзавеждане, бях изпълнена с благоговение. Сега само мърморех под носа си, докато бързах към дискретно отделения ъгъл:

— Четиридесет и пет метра спринт всяка сутрин, защото той не иска да добави тоалетна в банята си. Не е като да не прекарва повече време на вечеря, която никога не яде.

Част от мен знаеше, че мърморенето ми беше, за да прикрия безпокойството си за увеличаващото се време в празно легло, но пикочният ми мехур се сви сякаш в съгласие. След като се справих с него влязох под душа, внимавайки да докосвам нещата само с лявата си ръка. Въпреки че токът, който излъчвах, беше притъпен в момента, нямаше нужда да изпържа тръбите инцидентно, изпращайки напрежение през тях.

След като се изкъпах и облякох, слязох по четири стълбища, докато стигна до основния етаж. В дъното на последното стълбище имаше коридор с висок таван, каменни колони, антични щитове и стенописи. Само вътрешната градина го предпазваше да прилича на готическото имение на Бил Гейтс.

В края на коридора беше често отсъстващото ми гадже, Влад. Да, този Влад, но малко хора правеха грешката да го наричат Дракула. Тъмната му коса беше със същия цвят като наболата брада по лицето му, в нещо повече от следобедна сянка. Извитите вежди подчертаваха очите му с цвят на мед и смарагд, а гладкия плат, покриваше тяло, закалено от десетилетия битки, когато е бил човек. Както обикновено само ръцете и лицето му бяха голи. Останалата част от него беше покрита с ботуши, черни панталони и опушено сива риза, закопчана до врата му. За разлика от повечето добре сложени мъже, Влад не показваше много кожа, но тези дрехи, направени по поръчка, открояваха стегнатото му тяло толкова ефективно, колкото биха го направили панталонки за бягане и потник.

Възхищението ми беше прекъснато веднага, когато видях, че имаше палто, метнато на едната му ръка. Той не просто се беше вмъкнал и измъкнал от леглото, докато спях; излизаше и без да ми каже дума.

Отново.

Да си имал някога момент, когато знаеш точно какво не трябва да правиш… и все пак да го направиш? Нямах нужда от мистични психологически способности, за да знам, че рязкото „Къде отиваш?“, докато вървях по коридора, беше грешният начин да се справя със ситуацията, но направих точно това.

Влад говореше с втория в командването си, Максимус, рус вампир, който изглеждаше точно като отмъстителен викинг, завърнал се към живот. При въпроса ми два чифта очи се обърнаха към мен — единият сив и внимателно неутрален, другият медно зелен и сардоничен. Напрегнах се, искайки ми се да върна въпроса си. Кога се бях превърнала в една от тези дразнещи, вкопчващи се приятелки?

Точно след като основната причина, поради която Влад се заинтересова от теб, изчезна, подигра ми се вътрешният ми глас. Мислиш ли, че е съвпадение, че започна да се държи дистанцирано точно след като загуби способността си да шпионираш враговете му психически?

Веднага започнах да си пея песента „Това е начинът“ на KC and the Sunshine Band на ум. Влад не беше само невероятно силен вампир, чиято история вдъхновяваше най-известните истории за немъртвите. Също така можеше и да чете човешките умове. През повечето време.

Устните му се извиха.

— Един от тези дни ще се замислиш дали да не смениш начина, по който ме държиш извън главата си.

Ако не го познавах, щях да пропусна иронията в тона му, засилвайки лекия му акцент и добавяйки острота към култивирания му тон. Съмнявах се, че някога ще прости на вампира, който ме научи да го блокирам да наднича в мислите ми.

— Някои хора смятат тази песен за класика — отговорих, смъмряйки се за това, което може да е чул, преди да го спра.

— Доказвайки отново, че на света не му липсват глупаци.

— А ти не отговори на въпроса ми — възразих.

Влад си облече палтото, малката усмивка не напускаше лицето му.

— Не е случайно.

Ръката ми изтръпна от тока в мен, който се насочи към нея. Благодарение на инцидент с паднал далекопровод, цялото ми тяло излъчваше електричество, но дясната ми ръка беше главният източник. Ако не овладеех темперамента си, можеше да започне да искри.

— Следващия път, когато искаш да те отървеш от мен, направи каквото правят модерните мъже. — Гласът ми беше по-груб и от шкурка. — Бъди прикрит и кажи, че отиваш да изпълняваш задачи. Ще бъде по-учтиво.

Този меден поглед се промени на блестящо смарагдово, видимо доказателство за нечовешкия му статус.

— Не съм модерен мъж.

Разбира се, че не, но щеше ли да го убие, ако е по-малко сложен, дразнещ и загадъчен? Поне за малко?

Максимус ми хвърли поглед, преди да върне вниманието си към Влад.

— Всичко ще бъде готово за завръщането ти — обяви, поклони се и си тръгна.

„Какво трябва да означава това?“ беше на върха на езика ми, но нямаше да получа отговор. Това обаче не означаваше, че щях да оставя да му се размине. Бях приключила с чуденето какво говори увеличаващото му се отсъствие за връзката ни. Ако факта, че бях изгубила психическите си способности означаваше, че чувствата му към мен са се променили, трябваше да ми го каже. Спрях пеенето си достатъчно да си помисля „Когато се върнеш, трябва да си поговорим.“

Този път усмивката му се разшири достатъчно, за да покаже зъби. Кучешките му зъби не се бяха показали, но усмивката му успяваше да носи нюансите и на любовник, и на хищник.

— Очаквам го с нетърпение.

В следващия миг мястото, на което стоеше, беше празно. Само затварящите се предни врати показваха откъде беше изчезнал. Вампирите не можеха да се дематериализират, но някои вампири Господари можеха да се движат толкова бързо, че създаваха това впечатление.

Въздъхнах. През изминалите няколко месеца живота ми с Влад се беше доказал толкова страстен и бурен, колкото го описваха филмите. Само се надявах Холивуд да не беше прав за съдбата на всяка жена, която се е влюбвала в известния Мрачен принц.

Мисълта беше депресираща, но нямаше да седя и да се цупя. Вместо това се ангажирах с най-изпитаната и древна женска техника за отвличане на вниманието.

Изтичах до стаята на сестра си.

— Събуди се, Гретчен! — извиках през вратата. — Отиваме на пазар.