Джанин Фрост
Двойно изкушени (41)

Глава 40

Събудих се толкова рязко, че се стреснах. В една секунда бях мъртва за света, в следващата бях на крака и гладна, погледът ми шареше в търсене на храна.

— Там — каза Влад, сочейки отвореният шкаф в стената.

Грабнах плазмената торбичка, разкъсвайки я като акула от „Челюсти“. Когато приключих, кръв капеше от лицето, ръцете и гърдите ми. Забелязах, че се ближа, чак когато ниският смях на Влад прекъсна предизвиканият от глад транс.

— Трябва да призная, че това ми дава идеи.

Срамът ми даде сили да спра да се ближа като някаква объркана котка. Влад седеше на матрака, подпирайки гърба си на стената и небрежно отпуснал крака. Беше се преоблякъл от последния път, когато го видях, и въпреки че ризата му с дълбок пурпурен цвят беше без петна, както и абаносовите му панталони, с едно подушване разбрах къде е бил.

— Ходил си до тъмницата.

Усмивката му съдържаше повече от намек за мрак.

— Може би все пак ще го напръскам с Febreze.

Прокарах ръка през косата си след последно облизване.

— Съгласихме се, че ще търсим Синтияна по другият начин.

— След като беше заспала, имах малко време за убиване. — Гласът му беше безгрижен, но течение от раздразнение погали емоциите ми. Въздъхнах.

— Знам, че не си свикнал да даваш обяснения, но това е бракът. Не съм свикнала да се събуждам с неконтролируем глад, така че и двамата ще минем през фаза на приспособяване.

Различен вид усмивка изви устните му.

— Твоята ще продължи само седмица. Моята цял живот.

Засмях се сухо.

— Ако искаше жена, която никога не поставя под въпрос действията ти, не трябваше да се жениш за мен.

Нещо друго подразни емоциите ми, плъзгайки се през тях като откос от сексуален огън. По-богат, по-топъл мирис изпълни стаята, напомняйки ми на сготвени подправки и миризма на дърво.

— Съгласен. Но исках да си нещо повече от моя робиня.

Гласът му беше гърлен, стягайки неща ниско в мен. Преглътнах, различен вид глад накара кучешките ми зъби да се издължат. Той изглеждаше толкова изискан в хубавите си дрехи, толкова отпуснат срещу стената, но емоциите му разказваха различна история. Може и да бях окървавената и разчорлената, но не бях звярът в стаята.

И нямаше да го приема по друг начин.

Поклатих глава, за да я изчистя излишните мисли, които започнаха да се тълпят. Имах вампир-убиец, когото да преследвам плюс травматизиран баща, когото да успокоя. В тефтерчето ми за танци нямаше място за часове секс, а Влад не се задоволяваше с бързо въргаляне.

— Трябва да се изкъпя — казах и звучах бездиханна, въпреки че вече не дишах.

Усмивката му стана опасно сексуална.

— След това.

— Влад, наистина, има толкова много неща, които трябва да…

— Помниш ли, когато ми каза, че няма да приемеш една секунда за другите? — прекъсна ме с копринен глас. — Нито пък аз.

Беше до мен за мигване на окото, натискайки вътрешен бутон в прибиращото се чекмедже. Още една торбичка изскочи, сякаш беше автомат. Преди да проговоря, Влад ме дръпна към гърдите си, покривайки се с червени ручейчета.

Нужда нарасна в мен, толкова яростна, че заглуши съвестта ми. Не бях засрамена от това как се хвърлих към него. Не ме интересуваше, че разкъса дрехите ми така настървено, колкото и аз неговите в опит за достигане на всяка капка и наистина нямах против, когато ме притисна в стената и вдигна краката ми около кръста си. След това нямаше нищо, освен вкуса на кръв по кожата му и прелестната грапавост на тялото му, влизащо в моето, отново и отново, докато екстазът, течащ през мен, не ме накара да забравя за глада.

* * *

Беше десет и петнадесет, когато излязох напълно облечена от банята. Влад вече се беше преоблякъл и ме чакаше, след като го накарах да се изкъпе някъде другаде. Иначе щяхме да закъснеем още повече, срещу което Влад нямаше възражения. Шрапнел нямаше да отиде никъде, Синтияна все още не знаеше, че беше разкрита и меденият ни месец беше достатъчно провален, заяви той.

— Преди да започна с Шрапнел, трябва да видя баща си — казах на Влад. — Доста е откачил. Може ли да стоиш наблизо, в случай че пак ме удари вълна от глад?

Влад пиеше вино, но при това остави чашата.

— Много хора, които познават вампири, имат проблеми да приемат тези, които обичат, променени. Може да предизвика страх, отчуждение и безпомощност. За някой като баща ти, свикнал толкова да контролира нещата, тези чувства често са по-силни.

Внимателно подбраните му думи ме разтревожиха. Обикновено Влад беше толкова честен, че граничеше с грубост. Явно сега ставаше нещо.

— Без да го подслаждаш. Какво се случило?

— Не иска да те види в момента и настоява да си тръгне с Гретчен — отговори с обичайната си директност. — Имам други къщи, където ще са в безопасност, но отказвам да го пусна, ако не си съгласна.

Сега имах суперчовешка сила, но седнах така, сякаш коленете ми се бяха превърнали в желе.

— Гретчен също ли не иска да ме види? — Може би не бях разчела правилно поведението й преди.

— Не, сестра ти беше ясна, че иска да остане, което направи баща ти още по-решен да я вземе със себе си. — Влад ме погледна измъчено. — Не го осъзнава, но се опитва да си възстанови контрола там, където не може. Все още те обича. Ако не беше така, реакцията му за промяната ти във вампир нямаше да бъде толкова емоционална.

Не казах нищо, мислейки си колко странен беше животът. Когато бях дете, работата на баща ни ни местеше от място на място, без значение колко разстройващи бяха тези катаклизми. Сега моите обстоятелства бяха тези, които го принуждаваха да напусне живота, който беше изградил. „Кармата е кучка“, беше казала Кат, но не исках баща ми да понесе някакво възмездие, а само да бъде щастлив и в безопасност.

— Остави го, но изчакай до утре сутринта. Искам първо да говоря с Гретчен.

Гласът ми беше мек, но стабилен. Знаех каква беше нуждата да си тръгна, дори и само да си докажа, че го мога. Колкото до Гретчен, беше по-добре да отиде с него. С новия ми яростен глад не си имах доверие, когато съм около нея. Освен това нещата щяха да станат още по-опасни.

Изправих се, усмихвайки се криво на Влад.

— Сега нека видим дали мога да намеря лудата кучка, с която си се срещал.

* * *

Мислех, че ще отидем обратно в подземието и ще уловя есенцията на Синтияна, докосвайки Шрапнел, но Влад ме отведе до Стаята на оръжията. Там ми подаде сребърна кама с келтски символ, филигриран на дръжката.

— Нейна е — заяви той.

Отне ми секунда да си спомня защо ми изглеждаше позната и се засмях кратко.

— Разбира се. Докоснах това, когато проверявах другите ти оръжия. Скоро след като мернах жената, започнах да кървя до смърт.

Точно както беше намерението на заклинанието на Синтияна, въпреки че не беше мислила, че Влад ще бъде там, за да ме съживи. Или че Максимус ще направи същото, когато се свързах с нея, несъзнателно наранявайки се почти смъртоносно. Сега собствения ми нежив статус беше всичко, което ми трябваше.

Кармата е кучка беше идеално за обстоятелствата.

Издърпах дясната си ръкавица и докоснах красивото оръжие. За моя изненада първият ми инстинкт беше да се дръпна. Металът накара кожата да ме сърби по начин, който ми напомняше на падането ми в отровен бръшлян като малка.

— Чувството е… грешно. От среброто ли е?

Развеселеността му се изтърколи през емоциите ми.

— Ще свикнеш. Всички вампири го правят.

Опитах се да игнорирам колко дразнеше металът кожата ми и се фокусирах върху есенцията, която съдържаше. След няколко минути на концентриране цветните картини ме завзеха.

Стигнахме до вратата, но когато Влад се обърна да си ходи, след като ми пожела лека вечер, хванах ръкава му.

— Чакай. — Извадих нож от гънките на палтото си и му го подадох с дръжката към него. — За теб — прошепнах.

Той я взе, устата му се изви в полуусмивка.

— Какво е това? Подранил коледен подарък?

— Трябва ли да има повод, за да ти дам подарък? — попитах.

Той подхвърли ножа, преди да го хване.

— Перфектно балансиран. Благодаря, Синтияна. Прекрасен е.

Наведе се, топлите му устни докоснаха моите. Когато започна да се обръща, го задържах.

— Не тръгвай — прошепнах срещу устата му.

Той се отдръпна намръщен.

— Един от хората ми липсва. Не искам да чакам до сутринта, за да го търся.

— Съжалявам, разбира се, че не, скъпи — казах, знаейки добре да не посочвам, че може да изпрати някой друг.

Той прибра ножа в палтото си.

— Лека вечер, Синтияна.

— Лека вечер, Влад.

Гледах го как си отива, прикривайки раздразнението си с усмивка, в случай че се обърне. Не го направи. Никога не го правеше и посещенията му ставаха все по-непостоянни. Не бях живяла триста години, без да зная какво означава това. Уморяваше се от мен.

Усмивката ми изтъня. Прекалено дълго бях живяла без защитата, която заслужавах, и нямаше да загубя мястото си до един толкова могъщ вампир. Рисковано или не, беше време за по-убедителни мерки, за да запазя Влад. Ако бях внимателна никога нямаше да открие причината за новооткритата си привързаност.

Връзката ми със спомена се загуби и се завърнах в реалността, за да осъзная, че съм стиснала ножа толкова силно, че ме беше порязал. Погледнах към Влад с нарастващо подозрение.

— Синтияна да се е преместила при теб скоро след като ти е дала това?

Той повдигна вежда.

— Така мисля, защо?

— Чудех се. Знаеше ли, че има интерес към магията?

Свиване на рамене.

— Знаех, че се беше пробвала, но магията е срещу вампирския закон, така че по-сериозно занимаване с нея не си струваше риска.

— Или е далеч по-замесена с нея, отколкото е показала.

Ами ако не беше съвпадение, че Синтияна се беше преместила при него скоро след като беше решила, че са нужни по-убедителни мерки, за да не бъде изоставена? Ако да, тогава не си имахме работа с аматьор, който от време на време правеше по някое заклинание, а с напълно развита вещица, която можеше да бъде далеч по-опасна, отколкото Влад или аз осъзнавахме.