Джанин Фрост
Двойно изкушени (23)

Глава 22

Слязох на втория етаж, толкова разстроена от обвиненията на Влад, че минах покрай семейството си, без да ги забележа.

— Лейла — излая Гретчен, привличайки вниманието ми към дневната, която тъкмо бях задминала. — Какъв ти е проблемът?

— Какъв ми е проблемът? — Засмях се истерично, но успях да го преглътна. — Даже не знам от къде да започна.

Погледът на баща ми мина по мен, забелязвайки разбърканата ми коса, подути устни и искряща дясна ръка.

— Гретчен, искам да поговоря със сестра ти.

Тя сви рамене.

— Давай, не те спирам.

— Той има предвид да излезеш — казах уморено.

Това беше последното, от което имах нужда, но в последно време го бях прекарала през Ада, а всеки знаеше как работеха разплащанията.

Тя стана, мърморейки под носа си:

— Късметлийка си, че Влад покри всичките ми разходи за годината.

— Какво?

— Гретчен, тръгвай. — Заповяда баща ми.

Тя излезе, оставяйки ме с баща ми. Свлякох се на дивана срещу него, забелязвайки разликите между тази дневна и онази, която напуснах преди малко. Цветовете бяха по-светли и нямаше оръжия и варварски щитове над камината. Изведнъж намразих кайсиевия и кремав декор и бялото огнище с безвкусния маслен пейзаж над нея. На стаята й липсваше сложност, ярост, страст…

Липсваше й всичко, което беше Влад.

— Значи е покрил разходите на Гретчен за годината. — Разбира се, не ми го беше казал. Влад рязко споменаваше за делата си. — Много щедро от негова страна.

Баща ми ме погледна остро.

— Може да си го позволи.

— Също така може да я накара да го забрави и да я остави в апартамента й без цент — казах хладно. — Хайде, татко. Доверявай се, когато е заслужено.

Прошарената глава се надигна.

— Правя го. Обеща, че ще те доведе безопасно и го направи. Обеща да ни върне към животите ни, когато опасността премине и му вярвам. Но отказа да обещае да те остави сама и от това, което виждам, спазва и това обещание.

Бях пораснала жена, но не мисля, че някога се бях чувствала удобно да обсъждам сексуалния си живот с баща си. В този случай нямаше за какво да се тревожи.

— Не е каквото мислиш. Не сме заедно.

— Все още го обичаш — каза той просто.

Не и според Влад, присмя ми се вътрешният глас. Мисли си, че обичаш версия на човека, който не съществува.

Поех си дълбоко дъх. Ако можех да извадя този глас, бих го изпратила на Луната с електричеството, което бих изпратила в него. Но да мисля по този начин ме поставяше една стъпка от Ам-гъл от „Властелина на пръстените“. Скоро щях да започна да се карам със собственото си отражение.

— Кога любовта е разрешила нещо? — отговорих.

Баща ми изсумтя.

— Прекалено млада си, за да бъдеш толкова измъчена.

Вдигнах дясната си ръка с къс смях.

— Помниш какво виждам с това, нали? Най-лошите грехове на всеки, така че може да съм само на двадесет и пет, но не съм млада от много време.

Той замълча за няколко мига и накрая кимна.

— Предполагам, че си права. — Наведе се напред и гласът му заглъхна до шепот. — Но, мила, трябва да стоиш далеч от Влад. През десетилетията, в които бях в армията, се срещнах с всички видове закоравели мъже, и все пак никога не бях поглеждал в очите им и почувствал страх. Когато погледна в неговите, сякаш някой е минал по гроба ми.

Нормална реакция, имайки се предвид, че Влад не беше често срещаният войник, наемник, военачалник или всичко останало, с което може да го сравни баща ми. По много начини той беше неопитомена част от историята сред нас, и все пак имах само един отговор. Докато беше последното, което баща ми искаше да чуе, беше истина.

— Нямам това чувство, когато го погледна.

Изправих се, изпълнена с нова решителност. Влад си мислеше, че обичах фалшивата му версия, защото не можех да се справя с истинския Дракула? Ще му докажа — и на омразния си вътрешен глас, — че греши.

— Лека нощ, татко. Има нещо, което трябва да направя.

Уверих се наум да си пея най-дразнещата песен, за която мога да се сетя, в случай че Влад се е върнал. Това, което щях да направя, можеше да е рисковано, но кога животът ми не е бил такъв? Освен това последните два пъти, когато използвах силата си, получих кървене от носа. Имах кръвта на Влад днес, така че това допълнително намаляваше опасността. Накратко, беше сега или никога.

Щом стигнах на първия етаж минах покрай трапезарията, библиотеката и оранжерията към стая, която обикновено избягвах. Стаята на оръжията, както я нарекох.

Тази стая беше втората след подземието с кървави спомени. Беше пълна с ризници, брони, мечове, дълги извити ножове, дървени чукове, щитове, копия, лъкове и шипове, повечето с вдлъбнатини, петна и други доказателства за употребата им. Дори да съм близо до тях караше дясната ми ръка да гъделичка, сякаш същността на предметите се пресягаше към мен.

Последният път, когато бях тук, държах дясната си ръка близо до мен, защото не исках да знам ужасните истории, които съдържаха тези предмети. Този път се пресегнах, търсейки събитията, които бяха направили Влад мъжа, който мислеше, че не обичам. Първото нещо, което докоснах, беше дълго копие.

Метнах копието с вик, който беше повторен от хиляди войни зад мен. Превъзхождан по брой или не, по-скоро бихме умрели, отколкото да позволим Влахия да бъде завоювана. Пришпорих коня си надолу по стръмния хълм, чувайки гърменето на копита, докато мъжете ми ме следваха…

Картината избледня и отидох към щит, докосвайки драконовата емблема, оформена в метала.

Облак стрели почерни небето. Повдигнах щита си и се подготвих, чакайки да видя дали ще живея или умра. Щом щита ми спря да вибрира, се изправих, срязвайки стрелите, стърчащи от него с груб удар на меча си и се ухилих въпреки кръвта, която течеше от челото ми. Все още жив…

Сърцето ми започна да тупти силно от екота на битките, но нямаше да спра. Погалих зловещо изглеждащият чук.

Седях на трона си, без да показвам яростта, която минаваше през мен. Мехмед мислеше да ме сплаши, избирайки трима от бившите ми мъчители, за да придружат пратеника му. Грешеше.

— Благочестието ви ви пречи да махнете чалмите си в мое присъствие? — повторих. Усмихнах се на мъчителите от детството ми. — Нека се уверим, че ще останат там. Дръжте ги.

Стражите ми задържаха пратениците, докато вземах чук и няколко дълги шипа. Яростта ми се превърна в студена решителност и забих тюрбаните за главите им. След като падна и третият безжизнено на пода, хвърлих кървавия чук към ужасения пратеник.

— Ето го отговора ми към условията на султана.

Минавах от един спомен в друг по-бързо, отколкото виждах какво беше следващото, което докосвах. Зрението ми се замъгляваше колкото повече картини от миналото завладяваха настоящето. Веднъж забелязах жена с наситенокафява коса, но когато се опитах да я видя по-ясно лицето й, то се замъгли. После изчезна, когато докоснах нещо друго в решителността си да видя всичко, което Влад мислеше, че не мога да понеса. Фантомните болка и емоции влизаха в мен с всеки следващ предмет, идвайки толкова бързо и жестоко, че започнах да губя фокус върху това, което беше истинско. Вече не бях жена, търсеща потвърждаване на чувствата си към бившия си любовник.

Бях Владислав Басараб Дракула, разменен от баща си в адско политическо затворничество като момче, след това като млад мъж, биейки се в битка след битка, за да запазя страната си свободна, само за да бъда предаден от благородниците си, църквата и дори брат си. Бях изоставен от вампира, който беше мой господар, овдовял от жена, която ме отхвърли заради делата ми, и отново затворен от Михал Жилегай, вампир, който искаше да управлява Влахия чрез мен. Предателство, болка и смърт бяха постоянните ми спътници, но нямаше да позволя да ме пречупят. Щях да ги използвам, за да пречупя враговете си.

— Лейла!

Сякаш отдалеч чух гласа на Влад. Почувствах го как ме хваща, но не можех да го видя. Зрението ми виждаше само червено.

Влад ме извика отново, но гласът му дойде още по-отдалеч. Скоро нямаше да го чувам изобщо. Хубаво. Не виждаше ли, че се опитвах да спя?

Нещо се изля в гърлото ми и съзнанието ми се завърна. През червена пелена видях лицето на Влад. Почувствах силните му ръце около мен, докато притискаше китката си към устата ми.

— Лейла, чуваш ли ме? — попита, махайки китката си, за да мога да отговоря.

Премигнах, не червеното не се махна от погледа ми. Подадох му предмета, който все още стисках, смътно забелязвайки, че беше древно изглеждаща корона.

— Грешиш — прошепнах. — Обичам истинският теб.

Ако Влад отговори, не го чух. Вълна от световъртеж беше последвана от заслепяваща болка, която мина през ума ми, и вече не чувствах нищо.