Джанин Фрост
Двойно изкушени (43)

Глава 42

Огледах старата стая на Синтияна с критично любопитство. Значи тук беше стояла вещицата.

Като всички стаи в къщата на Влад, беше пищна. Беше очевидно женствена, с лилав и кремав декор, дантелени драперии, изящни кристални арматури и балкон, който гледаше към вътрешната градина. Изсушени цветя, излизащи от тънки златни нишки украсяваха камината, изпълвайки стаята с приятен, цветен аромат. Бях много повече от щастлива, когато не подуших Влад, благославяйки почистващият персонал.

— Преди колко време скъсахте?

Гласът ми беше нормален, прикривайки борбата, която се водеше в мен. Злобната Лейла беше радостна, че Влад беше задържал Синтияна два етажа под него в същото крило, където стояха всичките му гости. Практичната Лейла се колебаеше кой предмет да докосне със задоволително количество есенция в него.

— Преди няколко години.

Погледнах го измъчено.

— Преструваш се, че няма достатъчно значение за теб, за да помниш? Защо тогава си запазил спалнята й точно така, както е била, когато е живяла тук?

Той отпусна ръце, сребърните вериги, които носеше издрънчаха от движението.

— Ако все още имаше значение за мен, нямаше да се оженя за теб. Тази стая е останала неизползвана, защото ти беше следващата ми любовница и спеше с мен.

Погледнах настрани, попадайки на леглото. Ефирна материя падаше около постовете, преди да падне на пода в елегантни вълни. Какво бих видяла, ако докосна леглото? Синтияна имаше над триста години опит. Може би бих видяла Влад по-щастлив с нея, отколкото с мен.

— Лейла.

Погледнах настрани почти виновно. Тогава осъзнах, че зъбите ми бяха излезли и бях стиснала челюсти, пробивайки долната си устна.

— Съжалявам. Не знам какво не ми е наред — промърморих, смучейки устна, за да не покапя с кръв дебелият бял килим.

— Не съжалявай. — Изражението му не беше осъдително и чувствата ми сякаш бяха погалени със сатен. — Всички вампири са много защитнически настроени към това, което е тяхно.

Можех да виня кипящата си ревност на вампиризма? Дадено!

Влад започна да обвива китките ми с веригата. Заради това колко беше силен се съмнявах, че беше нужно, дори Синтияна да беше успяла да добави някаква форма на вампирско заклинание, но ако това го караше да се чувства по-добре…

— Ще ги запазиш ли за по-късно? — пошегувах се.

Погледът му ме накара да забравя колко неприятно беше чувството от среброто.

— Когато те завържа, ще използвам коприна и ще оставя ръцете ти свободни, защото обичам да ги чувствам на кожата си.

Не ако. Когато. Въпреки еротичното обещание, да бъда окована, докато съм в стаята на бившата му, трябваше да охлади отговора ми. Вместо това почувствах цялото желание, което Влад обикновено предизвикваше в мен, заедно с дълбока нужда да утвърдя правото си над него на същото място, където някоя друга беше посмяла да го докосва.

Прекалено властна? Да, бях доста затънала.

— Ако оставиш ръцете ми развързани — попитах с гърлен глас, — какъв е смисълът да ме връзваш?

Дяволитата му усмивка ми повлия силно, както и горещината, която се плъзна по емоциите ми, шибвайки ме с хиляди невидими, сексуални камшици. Наведе се, меката му набола брада погали бузата ми.

— Защо да ти казвам, когато мога да ти покажа.

Затворих очи, поемайки си дъх, за да помириша богатата му миризма. Сега знаех как исках да прекарам остатъка от следобеда, но първо работата.

Той се отдръпна, продължавайки да увива веригата около мен, докато не стигна до лактите ми. Ако все още имах циркулация на кръв, досега ръцете ми щяха да са изтръпнали. След това той прокара още сребро между тях, за да може да притисне завързаните ми ръце към тялото, увивайки ме с веригата. Сега всичко, което можех да правя от кръста нагоре, беше да мърдам пръсти и да хапя.

Удовлетворен, той пусна оставащата верига на пода и отиде до леглото. Напрегнах се, но той взе лампата от нощната масичка.

— Внимателно — предупреди ме той, докато ми я подаваше.

Да не би да си мислеше, че докосвам нещо толкова скъпо за пръв път? Хванах гладката кристална повърхност на основата с пръстите на дясната си ръка… и се счупи, сякаш я бях ударила с железен лост.

— Какво, по дяволите? — заявих.

Той ме погледна иронично, докато премахваше парчетата от ръката ми.

— Не си свикнала с новата си сила. Дотогава се отнасяй с всяко нещо, сякаш е по-деликатно от черупка на яйце, и каквото и да правиш, не докосвай човек.

Погледнах към блестящите остатъци с потрепване. Сега имах още една причина да не прегръщам сестра си за сбогуване.

— Тези изсъхнали цветя на камината нейни ли бяха? — попитах, виждайки нещо, което нямаше да струва много, ако го счупя.

— Тя ги бра, да — отговори Влад, изваждайки цветята, без да го интересува колко ги руши.

Казах си, че не беше хубаво да се наслаждавам да гледам нещо на Синтияна да се руши. Беше ме убила, в края на краищата.

Погалих цветята, когато Влад ми ги подаде. Повечето от тях се разпаднаха, показвайки ми, че все още използвам прекалено много сила, но нещо просветна в останките.

„Ето те“, помислих си с мрачно задоволство и всичко около мен се промени.

Вървях през поляната, добавяйки цветя към растящата ми купчина в кошницата. Персоналът на Влад щеше да бъде щастлив да ги добави в градината извън стаята ми, но внимавах да не държа всички съставки на заклинанията на едно място, в случай че някой разпознаеше значението на конкретно тези цветя.

Красивият пролетен ден не направи нищо, за да подобри лошото ми настроение. Бяха минали само шест месеца след последното заклинание, а Влад пак показваше дистанцираност. Издърпах шепа люляци, наранявайки ги в раздразнението си. Всеки друг мъж щеше да бъде лудо, безвъзвратно влюбен в мен, но след седем заклинания едва задържах Влад да не ме изостави.

Проблемът, разбира се, идваше същата причина, поради която беше добър защитник. Силата му. Затова работех толкова здраво, за да привлека вниманието му на първо място, и защо той на практика беше имунизиран срещу заклинанията ми. Не смеех да използвам най-силната магия върху него. Можеше да пренебрегне всичките цветя като женска прищявка, но щеше да забележи съставки за по-черна магия. Това, което Пазителите на закона щяха да ми направят, нямаше да бъде нищо в сравнение с гнева му, ако разкриеше, че съм му правила заклинания.

Хванах друга шепа люляци, отказвайки да разсъждавам какви може да са последиците, ако ме хванат. Нямаше да се случи, стига да бях внимателна, и освен това нямах избор. Повечето вампири имаха Господари, които да ги защитават. Другите имаха достатъчно сила, за да се защитават сами. Останалите от нас — без Господари и със средна сила — бяхме оставени да се грижим сами за себе си. След като Господарят ми беше убит, любовниците ми ми даваха защитата, която другите вампири приемаха за даденост. Когато това не беше достатъчно, магията го поправи. Денят, в който станах вампир, се заклех, че без значение от цената, никога нямаше да бъда безпомощна отново. Бях се наситила на чувството, когато бях шотландска селянка, живееща под английско господство. Прогоних спомените си, за да погледна критично към съдържанието на кошницата. Може би още от това щеше да накара заклинанието да издържи по-дълго…

Когато се върнах обратно, се загледах в натрошените парченца от изсушени цветя в дланта си, разкъсана между яростта неверието.

— Знаеш ли какви са тези цветя?

Той сви рамене.

— Люляк, макове, щир…

— Съставки за заклинание — прекъснах го. — Люляци за предизвикване на любов, червен мак за истинска любов, слез, за да бъдеш победен от любов, син мак, за да може недостижимото да стане възможно, щир за неумираща любов… виждаш ли какво е правила с това?

— Никога не съм я обичал.

Гласът му вибрираше от сила. Усмихнах се мрачно.

— Да, и това я е раздразнило, защото си бил прекалено силен, за да може заклинанието й да проработи с пълната си сила. Все пак си останал с нея тридесет години, така че усилията й не са били напълно напразни.

Влад отвори уста… и нищо не каза. Никога не го бях виждала без думи преди, но да открие, че свободната му воля е била насилена, би било дразнещо за всекиго. Да откриеш това, когато имаш неговата голяма арогантност, би било зашеметяващо.

— Виж дали можеш да я намериш — най-накрая каза. Не бих искала да съм на мястото на Синтияна за всичките пари на света в този момент.

Погалих отново изсъхналите цветя. Споменът за събирането на цветята беше по-слаб, позволявайки ми да мина през него, улавяйки следата на есенцията й.

Там. Като корда, на края на която плуваше риба. Концентрирах се, но всеки път, когато дръпнех кордата, идваше празна. Продължавах да се опитвам, вътрешен часовник отброяваше изминалото време, докато продължавах да се провалям в опитите да стигна до другата страна. Десет минути. Двадесет. Тридесет. Четиридесет.

— Лейла, спри.

Влад махна цветните останки от ръката ми. Раздразнена ги гледах как се пръснаха по пода.

— Не знам защо не я виждам. Мярвах я, преди здравето ми да се влоши, а сега дори и това го няма.

— Вампир си само от ден — каза Влад, докато започна с развиването на веригите. — Всяка клетка в тялото ти беше драстично променена. Удивително е, че можеш да използваш способностите си толкова скоро.

— Удивително. Ако добавим като това още петдесет цента, ще си имам цял долар.

С право бях раздразнена. Дори ако хората на Влад не кажеха за Шрапнел на някой извън дома, всеки един миг Синтияна щеше да осъзнае, че нещо не беше наред и да се скрие. Когато го направеше можеха да минат години, преди да се появи отново. Разбира се, Шрапнел евентуално щеше да се пречупи, ако Синтияна не го беше омагьосала никога да не издава местоположението й, но дотогава тя отдавна щеше да си е заминала. Може и да имах цялото време на света, за да я търся, но семейството ми го нямаше. Не можех да очаквам да се крият години, докато не я хванем, но ако не го направех, бяха ходещи мишени.

Може би вече беше късно. Синтияна щеше да очаква ново съобщение от Шрапнел…

— Знам как да я хванем — казах, осенена от идея. — Изпрати Сандра в града, за да остави ново съобщение, което да казва на Синтияна къде и кога Шрапнел иска да се срещне с нея.

Влад премахна последната верига от мен.

— Не е достатъчно глупава, за да се хване на такъв трик.

— Глупава? Може би не. Арогантна? Можеш да се обзаложиш — противопоставих се. — Тази жена ти е правила заклинания под собствения ти покрив, знаейки много добре, че ще я убиеш, ако разбереш. Това е толкова арогантно, че все едно има камъни вместо топки. — Устните му се присвиха при напомнянето как беше манипулирала волята му, но продължих, сякаш не съм му забелязала реакцията. — Нищо чудно, че ме мрази. Каза, че вампирите са откачено властни. За няколко месеца ми предложи повече, отколкото си й предложил на нея след три десетилетия под магическото й влияние, и все пак те напуснах, защото не беше достатъчно добро. Вероятно е накарала Адриан да направи онази бомба преди Шрапнел да издаде местоположението ми.

Устата му побеля още повече, преди внезапно да се усмихне.

— Знам защо ме подтикваш, но няма да ме накараш да действам прибързано заради наранена гордост.

— Не би го направил — казах, задържайки погледа му. — Но тя би. След като новината за брака ни трябва да е стигнала вече до нея, се обзалагам, че е стигнала до нова червена зона в женския гняв и презрение.

Влад ме погледна.

— Вероятно — каза най-накрая.

Не можах да не погледна към леглото отново. За да бъдем честни, не трябваше да соча с пръст пресичането на линията на ревността на Синтияна. Мисълта за часовете, дните — по дяволите, годините! — които Влад беше прекарал с нея в това легло ме разстройваха далеч отвъд нормалната „вампирска териториалност“. Всъщност желанието ми да призова електрическо въже и да започна да налагам леглото, докато останат само парчета, беше толкова силно, че ръката ми започна да пращи.

Влад я погледна, след което се върна на лицето ми. Преди да успея да кажа нещо, леглото избухна в пламъци.

Устата ми се отвори невярващо. В няколкото мига, които ми бяха нужни, за да се приближа, дървената рамка се беше разпаднала от горещината и нищо не беше останало от одеялата, възглавниците и матрака, освен пушеща купчина пепел. Вместо деликатния аромат на цветя миришеш на пушек.

Силните нежни емоции, които се вляха в моите, ми казаха, че той го беше направил и нямаше нищо общо с гнева му към Синтияна. Просто искаше да унищожи нещо, което ме нараняваше.

Не казах нищо. Нито пък той. Думите вече не бяха нужни.