Джанин Фрост
Двойно изкушени (15)

Глава 14

Когато се събудих не отворих очи или промених дишането си. Вместо това се прегледах, преструвайки се на все още припаднала. Неизненадващо имах главоболие, но като се изключи това се чувствах добре. Ръцете ми бяха завързани зад гърба ми. Дебелината около ръцете ми бяха ръкавици, стегнатото около коленете ми — ремъци. Неудобна превръзка на устата, очевидно.

След като приключих с физическото си състояние преминах към заобикалящата ме среда. Пропадането и издигането под мен трябваше да са вълни, което означава, че съм на лодка. Някои от похитителите ми бяха на горната палуба, но един от тях беше в стаята с мен. Не казваше нищо, но след годините, през които съм живяла с вампир се бях адаптирала към улавянето на едва доловимите звуци, които издаваха.

Затова, когато отворих очи, погледът ми безпогрешно попадна върху чернокосия вампир. Единственият знак, с който показа, че е изненадан, беше премигване.

— Не очаквах вече да си будна — провлече той.

Погледнах надолу към превръзката на устата си и пак към него, повдигайки вежда.

Той разчете мълчаливото послание.

— Трябва ли да ти казвам, че викането е излишно?

Завъртях очи. Какво беше това, ден на аматьорите? Той ми се усмихна, преди да се надигне от койката, в другия край на каютата.

— Предполагам не.

През краткото време, което му трябваше, за да пресече стаята и да премахне превръзката на устата ми, се опитах да разбера възможно най-много за него.

Вампирът изглеждаше горе-долу на моята възраст, но с лишената си от белези кожа, къса подстрижка, избръснато лице и средна височина го определих, че е на по-малко от стотина немъртви години. По-възрастните вампири имаха по-износена, покрита с белези кожа и обикновено презираха модерните прически. Но най-издаващото беше погледът му. Наистина старите вампири имаха определена… тежест в погледа си, сякаш минаващите векове бяха оставили осезаемо своя отпечатък. Безименният ми похитител нямаше това и ако бях щастливка, нямаше да има такъв на борда.

Младите вампири бяха по-лесни за убиване.

— Вода — казах, щом превръзката около устата ми бе премахната. Между това и ефектите от дрогата, с която ме бяха упоили, чувствах устата си толкова суха, че все едно езика ми бе станал като подплатен чорап.

Вампирът изчезна и се върна с кенче Кола. Пиех, докато вампира държеше кенчето до устните ми, което доведе до едно продължително оригване, щом приключих. А факта, че го направих насочено към лицето на похитителя ми, е, не беше моя вината. Бях завързана.

— Очарователно — каза той сухо.

— Спрях да се тревожа за маниерите си, когато простреляхте приятеля ми с течно сребро — отговорих му равно. — И като стана на въпрос за него, искам да го видя.

Устата на вампира се изви.

— Не си в позиция да поставяш искания, но да, все още е жив.

— Не искаш да ме заведеш до него, хубаво — казах, мислейки бързо. — Предполагам знаеш, че улавям психически впечатления чрез докосване, така че махни ръкавиците и ме остави да те докосна. Тогава ще знам дали казваш истината.

Вампирът се изкиска, светлозелено се плъзна в очите му с цвят на торфен мъх.

— Да ме докоснеш? Имаш предвид да използваш този смъртоносен електрически камшик, който призоваваш, за да ме разреже наполовина?

Замръзнах. Откъде знаеше за това? Повечето от хората, които ме бяха видели да използвам тази сила, бяха мъртви.

— Затова тези ръкавици са залепени за теб с тиксо — продължи той невъзмутимо. — За всеки случай.

— Как каза, че е името ти? — Попитах, радостна, че звуча нормално.

Тези широки устни се извиха още повече.

— Наричай ме Ханибал.

Усмихнах се.

— Добре, Ханибал, какво искаш да направя? Да използвам дарбата си, за да открия някой от враговете ти? Да ти кажа дали някой те предава? Или да прочета миналото от предмет?

Ханибал се засмя, и въпреки че повече клонеше към д-р Зло, отколкото смразяващо, все още беше достатъчно, за да изтръпна.

— Не искам да правиш нищо, малко птиче. Аз съм просто доставчика. Дори не знам кой ще те получи. Знам само, че цената е тройна ако си жива, но ако опиташ нещо, заплащането да те доставя мъртва също е достатъчно добро за мен.

Ханибал ми помаха весело, преди да излезе от стаята. Не казах нищо, опитвайки се да измисля начин за измъкване от затруднението си. Нямаше да се оставя да бъда доставена на някакъв непознат злодей. Щях да намеря начин да се измъкна, дори да ме убие.

Фактът, че може и това да стане, не ме разколеба. След всичко, което се случи, предпочитах ранна смърт, докато се боря, вместо повече съжаление.

* * *

На всеки десет минути един от похитителите идваше да ме проверява. Видях четири различни лица плюс това на Ханибал и от облицованите стени, кралския размер легло, прозорците със завеси и размера на стаята, който и да ги беше наел имаше дълбоки джобове. Ако не бях завързана с въжета към парапета бих се насладила на пътуването на такъв хубав кораб.

Единственият прозорец беше със спуснати завеси, но от светлината, която се промъкваше съдех, че все още беше нощ. Предполагам, че Ханибал не излъга, когато каза, че не съм била в безсъзнание прекалено дълго. Езерото Мичиган беше най-близкото голямо водно пространство до хотела и беше по-голямо от някои морета, така че щеше да отнеме известно време, докато стигнем дестинацията си. Или може да пристигнем до минути.

Затова се бях концентрирала, опитвайки се да насоча електричеството към дясната си ръка. След няколко мига пренатоварването започна да оформя нещо като шип. Забута се срещу ръкавицата ми, търсейки и най-малката дупчица в тежката си гумена клетка.

Нямаше такава, но целта ми беше да направя такава. По-добре да бъда убита, опитвайки се да избягам, отколкото да бъда кротко доставена, до който ме искаше жива или умряла. Не трябваше да се подчиня на Ханибал, но не очаквах да знае за пълната сила на способностите ми, а и живота на Максимус беше под въпрос.

Вероятно вече е мъртъв, прошепна гадният ми вътрешен глас. Предаде се за нищо!

Стиснах зъби. Как мразех тъмната част от мен, която непрекъснато предсказваше за провал или за безполезност. Беше ме докарал до опит за самоубийство на шестнадесет, но нямаше да ме победи сега. Малки или големи шансове, щях да се измъкна от това.

Фокусирах се върху дясната си ръка, насочвайки още електричество. Ако това острие от енергия се заостреше и станеше достатъчно силно, щеше да излезе през гумата и щях да се освободя. „Хайде“, мълчаливо го подканих. „Направи дупка, бейби, направи дупка!“

Въображението ли ми беше или пласта гума около електрическия шип сякаш изведнъж стана… вдлъбнат?

Сърцето ми заби силно, дали от въодушевление или от прекомерно напрежение. Нямах нужда от доктор, който да ми каже, че толкова много електричество беше опасно за здравето ми, но продължих да се концентрирам, желаейки тези вътрешни течения да продължат да нарастват и да заякват. По горната ми устна изби пот, зрението ми се замъгли и цялото ми тяло започна да трепери, но продължих с концентрацията…

Бяла светлина за кратко освети стаята и чух зззт точно преди зловещо изпукване в краката си. Погледнах надолу, едновременно ликуваща и леко ужасена, за да видя малка, но очевидна дупка. Добрата новина: пробих ръкавицата. Лошата новина: може да съм пробила дупка в корпуса на кораба.

Не чух стъпки, но не очаквах странните звучи да останат неизследвани. Секунда по-късно, когато пазач с гъста брада и дълга кафява коса се появи на вратата, бях закрила дупката с крака си.

Разбира се, ако от тази дупка започнеше да излиза вода, бях мъртва.

— Трябва да ме пуснеш! — импровизирах, удряйки парапета и вдигайки повече врява. — Аз, ъм, трябва да пишкам!

Пазачът, чиито прякор беше Капитан Морган заради вида си, поклати глава отвратено.

— Хора — промърмори и изчезна.

Изчаках със затаен дъх, но той не се появи и от дупката под крака ми не протече вода. Издишах с облекчение и безмилостна решителност. Още десет минути, преди следващият страж да дойде да ме провери. През това време трябваше да се освободя, а веднъж щом го направех, трябваше да убия всички.