Джанин Фрост
Двойно изкушени (26)

Глава 25

С малко помощ от Гретчен си взех душ, радвайки се да премахна доказателствата за трите дни в кома и почти умирането ми. След това изядох купа супа и спах, за да бъда събудена от доктор Романов за преглед и още посетители като Сандра, Джо и другите хора, с които се бях сприятелила. Следобедът Марти и Гретчен дойдоха отново. Дори баща ми ми донесе книги, за да имам нещо за вършене, освен гледането на системата ми, но човекът, който исках да видя най-много, така и не се появи.

На следващата сутрин, когато доктор Романов ме обяви за достатъчно здрава да напусна лазарета, бях развълнувана. Да бъда затворена в малка стая без прозорци, докато физиологичен разтвор и кръв се вливат в мен може и да беше заздравило тялото ми, но беше ад за претоварения ми ум. Защо Влад не дойде? Прекарал е три дни до леглото ми, докато съм била в кома, но сега, когато бях по-добре, дори не си правеше труда мимоходом да ме види?

Може би просто се тревожеше, че ще загуби психичното си оръжие, обади се вътрешният ми глас. Сега, когато си добре, няма причина да е близо до теб, освен ако не му е нужно нещо.

„Млъквай“, отвърнах му.

Влад не ме беше молил да получа спомени и от един предмет, откакто се върнах. Вярно, прекарах по-голямата част от това време в безсъзнание, но това не означаваше, че го беше грижа само заради способностите ми. Гадният ми вътрешен глас можеше да говори каквато си иска отрова. Не покриваше факта, че нещо все още гореше между Влад и мен. А защо ме отбягваше през последните двадесет и четири часа, имах намерение да разбера.

Когато напуснах лазарета, отидох в стаята си, вземайки си душ, след като освободих натрупалото се електричество в гръмоотвода, който Влад беше инсталирал от външната страна. След това отидох до античния гардероб, отворих вратата — и зяпнах.

Празно. Нямаше нито една останала закачалка. Отворих шкафовете с нарастващо неверие.

Всяка дреха си беше отишла. Ако не бяха останали кърпите и хавлията, щях да съм гола.

Затегнах хавлията около себе си и дръпнах дългия пискюл до вратата. След няколко минути приличащият на албинос вампир на име Оскар влезе в стаята.

— Как мога да ви помогна? — попита с поклон.

— Да знаеш какво се е случило с дрехите в стаята?

— Да.

Чаках, но когато той не каза нищо повече, стиснах зъби и опитах отново.

— И не са тук, защото?

Бавно премигване.

— Защото няма да останете тук.

Какво?

— Няма ли? — повторих, в случай че за момент съм се отнесла и не съм го чула.

— Точно така — каза с втори поклон.

Влад ме изритваше? Разбира се, беше ядосан, че преизползвах силите си, но не можех да повярвам, че би предприел нещо толкова драстично.

Казах ти, че не го е грижа наистина!, изгука вътрешният ми глас.

„Изчезни!“, изревах му.

— Къде е Влад сега? — попитах, надявайки се, че прекалено чувствителният ми слух кара въпросът ми да звучи като писък.

— В стаята си.

Освободих Оскар с промърморено „Благодаря“, преди да изляза от стаята и да тръгна към стълбището изкачвайки го, държейки долната част на хавлията си, за да не види някой нещо.

Никой не ме задмина на стълбището. Дългият коридор на четвъртия етаж също беше празен. Завих наляво, подготвяйки се психически за битката. Нямаше да оставя Влад да направи това. Имахме прекалено много недовършена работа помежду ни.

Влязох в стаята му, без да чукам. Никога не заключваше вратата си, вероятно защото който влезеше в стаята му без позволение изкушаваше смъртта. Тази седмица вече умрях веднъж, така че това нямаше да ме спре.

— Трябва да поговорим — казах.

За щастие светлините бяха включени, така че не си беше легнал. Въпреки че бях решена да разчистим въпроса, Влад не беше господин Слънчице, когато се събудеше. Затворих вратата, а погледът ми се плъзна наоколо. Стаята му беше разделена на четири части: малка библиотека, както наричах частта с дивани и лавици по цялата стена; спалнята; банята; и гардероба, в който влизаш.

Влад излезе от този гардероб в панталони и яке с цвят на буреносни облаци. Ризата му от сурова коприна беше няколко нюанса по-ярка, както и дебелият, дълъг копринен шал, който висеше с непринудена елегантност на врата му. Трябва да съм го хванала, преди да започне да се преоблича, защото краката му бяха боси, което правеше приближаването му по-безшумно от обикновено.

Вдигнах ръка.

— Преди да кажеш нещо, чуй ме. — Преди да го изчакам да каже нещо, продължих: — Познавам те, истинският теб, и макар да не харесвам всичко, защото имаш магистърска степен по средновековно мъчение, без да споменавам нежеланието ти да говориш за чувства, различни от привързаност и страст, за което всеки психиатър ще ти каже, че са проблеми свързани с обвързването — поех си дъх за следващата част, — все пак те обичам, Влад. Теб, драконът, не въображаемият рицар, и няма да ти позволя да ме изриташ, защото мисля, че и т-ти ме обичаш.

Дъхът ми свърши от прекалено много думи и прекалено малко кислород помежду им. През цялата ми реч Влад продължаваше да се приближава към мен. Мирисът на канела, подправки и дим изпълни ноздрите ми. Трябва да е естествената му миризма, нещо, което не бях забелязала, преди да получа подобрението на обонянието си.

Гледах го, искайки ми се да имам способността му да чета мисли, защото изражението му не издаваше нищо. Единственото, което разбрах от погледа на лицето му, беше, че брадата му пак се беше завърнала към обичайната му дължина и медните му очи съдържаха намек за изумрудено.

— Права си — каза той накрая, тонът му беше плътен от неща, които не можех да определя.

— За кое? Прекалените мъчения, проблемите с обвързването или другите неща?

Усмивката му беше дразнеща и плашеща, като да бъдеш шибнат и да разбереш, че болката ти харесва. Не можах да спра трепета, който пробяга по мен, докато гледах към мъжа, който все още държеше сърцето ми в една такава опасна хватка.

— За всичко.

Хвана ме, докато говореше, едната му ръка се заплете в косата ми, докато другата се разпери на гърба ми. Топлината им не беше нищо в сравнение с тази на устните му, когато ги притисна към врата ми.

— Знаеш ли какво се случи последният път, когато обичах някого?

Изръмжа срещу кожата ми с умерено насилие, което накара трепета ми да се превърне в потръпване. Кимнах.

— Не, не знаеш. — Още едно изръмжаване. — Знаеш само как умря. Нека ти кажа как живя — в страх. Действията ми я ужасиха, както и теб. Враговете ми я използваха, точно както използваха теб, така че беше повече от напреднала армия, която я накара да се хвърли от покрива ни. Аз бях.

Увери се да каже думите, докато кучешките му зъби бяха на врата ми, сякаш имаше нужда от буквален пример колко опасен би бил животът с него. В отговор ръцете ми се вдигнаха, прегръщайки врата му. Една по една махнах ръкавиците си и пъхнах ръце в косата му, оставяйки електричеството да премине през него, докато го държах близо до врата си.

— Аз не съм нея.

Радвах се, че думите ми вибрираха от страстта ми. Исках не само да ги чуе, но и да ги усети.

— Ти си най-страшният мъж, който някога съм срещала, но не се страхувам от теб. Колкото до враговете ти, нека дойдат. Оцелявала съм преди и ще го направя отново.

Смехът му подразни врата ми — горещ, рязък и по-мек, отколкото материята, която го покриваше. Повдигна глава и погледът му задържа моя в плен, сякаш ме беше хипнотизирал.

— Трябва да те е страх. Много. Преди ти казах, че ако приключиш отношенията помежду ни, че ще те пусна, но, Лейла — гласът му се задълбочи, — излъгах.