Джанин Фрост
Двойно изкушени (20)

Глава 19

След няколко приятни часа, през които си говорих със Сандра и другите, се качих обратно горе. Там прекарах няколко не толкова приятни часа с Гретчен и баща ми, опитвайки се да обясня, че някой беше поставил бомбата в газопровода, и че същият човек можеше да приеме семейството ми за чудесна примамка, ако той — или тя — осъзнаеше, че съм оцеляла. Баща ми, пенсиониран подполковник, разбра и изглеждаше готов да ми прости. Чудех се дали Гретчен също ще може.

Накрая се върнах в стаята си и си взех още един душ. Чиста и освежена, погледнах през прозореца към потъмняващото небе и се опитах да не се чудя дали Влад не е буден. От всички хора, ядосани на мен, той имаше най-голямото право. Въпреки студенината, с която приключи връзката ни и колкото трудно беше да съм близо до него, все още му дължах извинение за това че повярвах, че може да стои зад бомбата на карнавала. Следващият път, когато го видех, щях да изплатя този дълг.

Дотогава се разсеях с чудене как се справя Максимус. Нямаше да питам персонала, а питането на Влад можеше да го накара да се подпали. Въпреки това имах друг начин да видя дали Максимус се е възстановил.

Прокарах дясната си ръка по кожата си, намирайки същността, която Максимус беше оставил по мен. Тогава се фокусирах, докато Синята стая не изчезна и пълна тъмнина ме заобиколи. За секунда се обърках, но тогава видях зелена светлина и чух гласа на Влад.

— … не беше мое предпочитание. По-скоро бих те убил.

Тежка въздишка.

— Тогава защо не го направиш?

Гласът на Максимус. Все още не можех да го видя, но звучеше разумно за мое облекчение. Къде бяха те, че единствената светлина идваше от очите на Влад?

— Лейла. — Името ми увисна в тъмнината и Влад се засмя късо. — Отказа да ми каже къде е, докато не се заклех, че няма да те измъчвам или убивам.

Максимус също се засмя и звучеше също толкова безрадостно.

— Не е договорила някои неща, като примерно вечен затвор.

— Млада е — каза Влад — и може и да не е вечен. След век-два може и да ми е минал гнева и да те пусна.

Нещо издрънча и още зелено изпълни тъмнината. Очите на Максимус осветяваха достатъчно, за да видя, че лицето му беше притиснато към дебели метални решетки.

— Дотогава ще е мъртва — изръмжа той.

Погледът на Влад стана по-светъл.

— Дали?

Сега знаех къде са и през мен се стрелна ярост. Максимус не беше в къщата на Менчерес. Беше на тридесет метра по-надолу в подземната тъмница на Влад!

— Лейла отказа да се превърне във вампир. — Тонът на Максимус се втвърди. — Тя приключи с теб, помниш ли?

Смехът на Влад беше нисък, но безмилостен, като гръмотевица по време на пролетна буря.

— Ако вярваш на това, нямаше да ме излъжеш, че е мъртва. Трябва да си отгатнал, че я оставих да ме напусне, но нямаше да я пусна. Затова я задържа да не се свърже с мен, убеждавайки я, че може да стоя зад бомбата.

— Можеше да си — изръмжа Максимус.

Ръцете на Влад се стрелнаха, затваряйки се над тези на Максимус. Само дебелите метални пръчки разделяха лицата им, когато се наведе.

— Трябва наистина да искаш да вярваш на това — каза той меко. — Иначе си ме предал за нищо.

Съвпадащите им светещи погледи показваха всеки нюанс на суровите им изражения. Накрая устата на Максимус се изви и дръпна ръцете си изпод тези на Влад.

— О, не бих казал, че е за нищо.

Устата ми се отвори. Намекът му беше ясен, както го потвърди пламтящите ръце на Влад. Част от мен беше засегната от фалшивото подмятане, докато другата поздравяваше Максимус за успешния удар, въпреки че беше в безпомощно състояние.

За което щях да направя нещо. Заключването в тъмница се броеше като мъчение за мен, особено след като Влад възнамеряваше да държи Максимус там век-два.

Влад излая нещо в отговор, но стаята се завъртя около мен, тъмнината отстъпи на лавина от синьо, докато загубвах връзката. След като се преориентирах, се почувствах зашеметена и нямах нужда от огледало, за да знам каква беше топлината, която течеше от носа ми. Яростта го направи маловажно. Влад можеше и да си мисли, че ме беше изиграл, но щях да му покажа, че е точно обратното.

Изтрих кръвта от горната си устна и излязох от стаята, практически бягайки надолу по стълбите към вътрешната градина и стълбището зад нея. Вземах по две стъпала наведнъж и направих ляв завой вместо обичайния десен. Стъпките ми кънтяха в затвореното пространство, но се забавих в последните осемнадесет метра. Имах план как да мина покрай пазачите и тичайки към тях нямаше да помогне.

Коридорът се изви и стесни, а в края му имаше двама вампири, които пазеха метална врата, дебела тридесет сантиметра.

— Съжалявам, госпожице Далтън, не може да сте тук — каза вампирът с коса с пясъчен оттенък, след което се намръщи. — Кървиш.

Усмихнах му се с най-добрата си безпомощна усмивка, надявайки се, че ще я сбърка гнева, изливащ се от мен, за нещо друго.

— Знам, затова трябва да ме пуснете. Имам нужда Влад да ме излекува. Може да е сериозно.

Стражите се спогледаха.

— Не е дал правомощия да минавате — обяви силният червенокос пазач. — Въпреки това бих се радвал да ви дам кръвта си…

— Това няма ли да го ядоса? — прекъснах го, разширявайки очи. — Да пия кръвта ти толкова близо до него?

Пазачите се спогледаха разтревожено, докато вътрешно се усмихвах. Точно така. Замислете се колко териториални са вампирите и как пиех само кръвта на Влад, когато живях тук преди. За по-голям ефект залитнах и въпреки че пясъчнорусият вампир ме стабилизира, веднага щом се изправих прибра ръката си, докато се оглеждаше виновно.

Шах и мат.

— Ще осигуря решение за минаване — каза червенокосият. Не беше от лесно заблудимите. Трябваше да бъде женен.

В отговор се оставих да се отпусна изцяло. Както и очаквах, не ударих пода, преди да ме хванат силни ръце. Бях вдигната, вятърът фучеше заради силната скорост, с която, който и да ме беше вдигнал слизаше надолу по тесните стълби, водещи към подземието. Държах очите си затворени и главата отпусната, докато минавахме покрай още пазачи. Никой от тях не искаше да бъде виновен за умирането ми, въпреки това се страхуваха прекалено много от Влад, за да ми дадат кръвта си.

Когато четвъртата и последна врата се отвори, се надигнах и бутнах ръцете, които ме държаха. Нямаше нужда да ги улеснявам да ме изтеглят, когато разберяха за номера.

— Пусни ме — казах на пазача, който се оказа русият вместо червенокосия. Никаква изненада.

Краката ми едва докоснаха земята, преди гласът на Влад да избумти през пещерния мрак около нас.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?