Джанин Фрост
Двойно изкушени (22)

Глава 21

Влязох във всекидневната точно в десет часа. Влад беше на дивана, на обсидиановата масичка пред него имаше две винени чаши и бутилка вино. Телевизорът беше изключен и светлината от камината хвърляше мек блясък върху ръждивия на цвят диван.

Спомените ме нападнаха точно толкова безмилостно, колкото очаквах. Влад и аз прекарвахме доста следобеди, отпуснати с бутилка вино на този диван. И други неща бяхме правили на него. Нежелана топлина се разля в мен, която нямаше нищо общо с горящия огън.

Опитах се да унищожа с прямота.

— Не си разбрал погрешно причината за желанието ми да те видя, нали?

Той се засмя и това полуизръмжено, полуразвеселено мъркане разбърка чувствата ми, дори когато косъмчетата ми настръхнаха.

— Мислиш, че се опитвам да те прелъстя? Колко самонадеяно, имайки се предвид, че никога не съм позволявам на бивша любовница да се върне в леглото ми.

Погледнах към винените чаши, романтичното осветление и накрая обратно към него. Ако Влад не се опитваше да ме прелъсти, тогава ме дразнеше с това, което не мога да имам. Бях облечена в обикновена рокля с военна шарка, която ми стигаше до коленете. Черните му панталони прилепваха към краката му, бялата му блуза си контрастираше като сняг срещу поръчковото му абаносово яке. Блузата беше разтворена, разкривайки гърлото му и първите няколко сантиметра от гърдите му. Платинени копчета за ръкавели проблеснаха на огъня и дългата му, тъмна коса беше сресана назад, за да подчертае чистите му, чувствени черти и привличащи вниманието медни очи.

Единственото нещо, което липсваше, беше бавно да полива с горещ фъдж разкриващата се част от гърдите му. Тогава всеки съд в света би приел това като сексуален капан.

Усмивката му се разшири. По дяволите, бях забравила да си пея, за да го държа извън мислите си.

— Хубаво. И двамата сме тук по платонически причини и ще си тръгнем, без да ги нарушим — казах, мразейки дрезгавостта на гласа си, която се беше появила изведнъж.

— Хубаво.

Изведнъж беше на сантиметри от мен, привличайки погледа ми към разтворената му яка и кожата, която тъкмо си бях представила капеща от шоколад. Преглътнах. Мисли за подземието и нарушеното му обещание, не колко опияняващ е вкуса му, дори когато не е покрит със сладко!

Картината на подземието помогна.

— Трябва да пуснеш Максимус — заявих с вече силен глас.

— Не. Вино?

Премигнах, гневът покри желанието ми.

— Обеща, че няма да го измъчваш, но да е затворник в подземие за векове се брои като измъчване.

Влад повдигна чаша и я изпи наведнъж, когато отказах с рязко поклащане на глава.

— Не, не се брои — каза той, все още с този проклет невъзмутим тон. — След като имам опит с двете от първа ръка, уверявам те, че измъчването и затворничеството са различни.

— Въпрос на гледна точка. Знаеш много добре какво имах предвид, когато поисках обещанието ти.

Свиване на рамене.

— Изпълних обещанието си, точно както беше дадено. Ако искаше повече, трябваше да си по-специфична.

— Бях дрогирана!

— А аз бях принуден — отговори, присвивайки очи. — Много биха приели тази причина за достатъчна, за да анулират обещанието си. Не го направих и Максимус знаеше, че предателството му ще има цена. Заради теб не му коства толкова, колкото би трябвало.

— Точно това направи и с Марти — закипях. — Даваш ми обещание, което е безполезно, след като си поиграеш на думи с него, след това се засягаш, когато те нарека лъжец!

Влад постави чашата долу толкова силно, че се учудих как столчето не се счупи, след което отиде към вратата. Когато я отвори, мислех, че ще ми заповяда да си ходя. Вместо това излезе.

— Къде отиваш? — извиках.

— Да убия Максимус — беше отговорът, който получих. — Ако съм лъжец, поне мога да извлека полза от това.

— Чакай!

Вече беше стигнал до края на коридора, когато пробягах до него, но при неистовото ми викане се обърна.

— Не можеш да го имаш по двата начина, Лейла. Или съм лъжец, или не, а ако не съм, тогава нямаш причина да се вайкаш над това, което направих с Максимус.

Раздразнението ме накара да удрям ниско.

— Той е единствената причина, поради която оцелях след бомбата. Нищо ли не означава за теб?

Той се приближи с бавната походна на истински хищник, карайки коридора сякаш да се свие около мен. Колкото повече се приближаваше, инстинктивно се отдалечавах. Докато не видях стените с махагонови панели, не осъзнах, че ме беше накарал да вляза във всекидневната.

— Да, означава. Затова му простих, че ми каза, че проверява хората си, когато в реалност те преследваше. Но няма да му простя, че повтори лъжите си след експлозията. Те не бяха, за да те спасят. Бяха, за да те пазят далеч от мен, защото те искаше за себе си.

— Наистина мислеше, че може да стоиш зад бомбата — промърморих.

Влад завъртя очи.

— Повярва на това, но Максимус знаеше, че няма да убия невинна жена от злоба.

— Мислеше, че наранената ти гордост може да те направи по-смъртоносен от обикновено.

— Не, искаше да те чука.

Равнодушният му тон изчезна, заменен от такъв, който звучеше като ножчета върху натрошено стъкло.

— Ако вярваше на нещо, което ти е казал, е било само за да задуши вината си заради предателството му към мен. — Очите му се промениха от медни към изумрудени за мигване на около. — Искаше те още откакто те видя. Когато открих, че си жива, се зачудих дали не е успял и двамата сте изфабрикували експлозията, с цел да избягате заедно.

— Мислиш, че съм убила куп народ, за да фалшифицирал смъртта си, за да избягам с Максимус? — Ако гласът ми станеше по-висок, близките чаши биха се счупили.

— Ти вярваше, че съм заповядал смъртта ти заради наранената ми гордост, защото си ме напуснала. — Погледът му ме прониза. — Не се преструвай, че ти си наранената страна, когато също имаш грешно заключение.

При това темпераментът ми не издържа.

— От двама ни, кой е по-вероятно да убие всички тези хора?

Усмивката му беше като на акула; цялата зъби, никакъв хумор.

— Аз, но все пак трябваше да знаеш по-добре. Мартин, когото изтезавах в деня, когато се срещнахме, се свърза с мен след експлозията, защото знаеше, че не съм го направил. И все пак ти, някога внимателно пазената ми любовница, беше толкова уверена, че ме остави да вярвам, че си мъртва.

Едва чух останалата част от изречението. Умът ми се концентрира само върху едно нещо, шок замени гнева ми.

— Марти се е свързал с теб след взрива? Но това означава… че не е…

— Не е убит — довърши Влад, извивайки устни. — Ужасно жестоко от моя страна да те оставя да вярваш, че някой, за когото те е грижа, е умрял, нали?

Ярост се смеси с голяма вълна от радост. Тези диви контрастиращи си емоции бяха прекалено много. Тръгнах към Влад, ръмжейки:

— Проклет да си! — Но в очите ми имаше щастливи сълзи.

Той ме хвана и ме повдигна на няколко сантиметра от земята. На тази височина очите ни бяха на едно ниво и погледът му щеше да ме накара да отстъпя, ако можех.

— Недей — каза той, думата падна като чук. — Ти си единствената, която някога ме е удряла без последствия, но вече не си ми любовница, така че не мога да бъда снизходителен отново.

Нямах намерение да го ударя. Вярно, искаше ми се да го разтърся, докато зъбите му не затракаха, задето ме остави да повярвам, че най-добрият ми приятел беше мъртъв — и само да стигна до Марти — но желанието изчезна, докато го гледах в очите. Изражението му беше толкова гръмотевично, че трябваше да се страхувам, но нещо различно от страх ме изпълни. Без да мога да си помогна погледнах устата му. Изглеждаше твърда, но ако се наведях напред няколко сантиметра, знаех, че не това е чувството…

Внезапно устата му беше върху моята, доказвайки ми, че греша. Чувствах я твърда. Брадата на лицето му също беше по-груба и щях да имам синини от силата, с която ме дръпна към себе си.

И никога не се бях чувствала по-хубаво. В тялото ми нахлу възторг, помитайки всичко по пътя си. Целунах го също толкова яростно, че нараних устната си на един от кучешките му зъби, но не усетих болка. Познавах само вкуса, подобен на подправено вино, разбъркано с най-тъмните фантазии. Как ръцете му ме придърпаха, докато горещината му се просмука през дрехите ми. Чувствено бруталният начин, по който езикът му се преплиташе с моя, и невероятното желание да го докосна толкова бързо, колкото могат да се движат ръцете ми по тялото му. Имах нужда от него, както имах нужда от накъсаните вдишвания, които си поемах между целувките, но една от емоциите се оказа по-силна, давайки ми силата да го избутам, въпреки че всяка клетка в тялото ми ревна протестиращо.

— Какво правиш? — успях да попитам.

Изражението му беше диво и ако погледът му станеше малко по-горещ, щях да изгоря от него.

— Никога не си правила ядосан секс. Ще ти покажа какво си изпуснала.

При тези думи пулсирането между бедрата ми стана болезнено силно, но въпреки това го спрях, когато се наведе да ме целуне отново.

— Каза, че не приемаш обратно бивши любовници.

Устата му се отклони към врата ми с опустошителен ефект.

— Ти се доказваш като изключение на правилата ми.

Тези горящи устни направиха хладния натиск на кучешките му зъби далеч по-еротично. Въпреки това дълбоката ми болка надви страстта.

— Не всички твои правила.

Влад издаде звук, прекалено остър, за да бъде ръмжене.

— Няма да си удовлетворена, докато не си ме свалила на колене, това ли е?

— Защо не? — изстреля се от мен с необмислеността на все още разбитото ми сърце. — Ти ме свали на моите.

Той ме освободи толкова рязко, че трябваше да използвам дивана, за да запазя равновесие. Без тялото му срещу моето чувствах студ въпреки приятната топлина на стаята.

— Казах ти, че не можеш да го имаш по двата начина, това важи за нас също.

Да не би да пропуснах нещо?

— За какво говориш?

— Аз съм Влад Цепеш — каза той, захапвайки всяка дума. — Оцелял съм над петстотин години, защото, ако някой ме прекара, го убивам, а ако ме предаде, ще си отмъстя. Казах ти го, когато се срещнахме, но ти все още се разстройваш, когато го правя.

— О, няма нужда да ми напомняш колко си безмилостен — казах, горчивината ми изплува на повърхността.

— Очевидно има — отговори и обхвана лицето ми с толкова горещи ръце, че ги чувствах като дамги.

— Казваш, че ме обичаш, но мъжът, който обичаш, не съществува. Този мъж нямаше да оцелее години побой и изнасилване като момче, защото чистата омраза го е предпазила от пречупване. Този мъж нямаше да побие на кол, двадесет хиляди затворници, за да изплаши по-голяма напреднала армия, защото страхът е единственото тактическо предимство, което има, и този мъж нямаше да затвори един от най-близките си приятели, защото го е излъгал заради жена, в която е влюбен. Не съм този мъж. — Ръцете му се отпуснаха и отстъпи назад, изражението му все още беше плашещо със силата си. — Виждаш ли, не искаш да ме обичаш. Искаш версията, която си си изградила за мен, рицарят. Аз съм драконът и винаги ще бъда.

И си тръгна. Този път, въпреки че го извиках, не спря. За секундите, които ми отне, за да стигна до коридора, вече го нямаше, следващите двойни врати в края му вибрираха от излизането му през тях.