Джанин Фрост
Двойно изкушени (46)

Глава 45

С плъхове, които ме дъвчеха, махнах дясната си ръкавица. Тънка линия от бяло пулсираше от дланта ми, удължавайки се, докато не достигна до земята. Гулите я погледнаха без ни най-малка доза страх, което невинаги беше хубаво нещо. Ако бяха обитатели на тунела, нападащи ме, защото изглеждах вкусно, щяха да се оттеглят, когато им покажех, че не бях лесна плячка. Ако Синтияна беше успяла да хвърли заклинание, тогава като плъховете щяха да продължат, докато не се окажеха мъртви на земята.

Или докато не ме убиеха.

Нямах време да ги питам каква им е мотивацията. Трима скъсиха разстоянието помежду ни със скоростта на гепарди. Изплющях с камшика и се завъртях в кръг, изпращайки още електричество в него, когато усетих съпротивлението на тела. Няколко тупвания прозвучаха и вълната от волтаж през тялото ми накара плъховете временно да напуснат кораба, но след това веднага се хвърлиха отново към мен. Все пак успях да видя, че съм обезглавила двама от тримата гули. Третият лежеше на земята, опитвайки се да придърпа долната част на тялото си към зейналия остатък на горната.

С рев остатъкът от глутницата нападна. Завъртях камшика около мен сякаш беше голямо, смъртоносно ласо, електричеството режеше всичко, което смееше да направи контакт с него. Двама гули паднаха мъртви на земята, присъединявайки се към увеличаващата се камара плъхове, докато волтажът в мен стигаше до нива, които никога преди не беше стигала. Шибнах друг гул, който се приближи, и той падна на две части. Глутницата ме заобиколи по-внимателно, но от празния им поглед бе ясно, че не те контролираха действията си. Щяха да се опитват да ме убият без значение от последствията. Ако не беше битка на живот и смърт, щях да се възхитя на силите на Синтияна. „Повърхностно“ се занимавала с магия, ама друг път!

Други двама гули паднаха на парчета, когато скока им беше посрещнат с удар с бяло покрай вратовете им. Само още четирима и благодарение на новата ми вампирска сила ръката ми дори не беше уморена. Още плъхове изпопадаха, когато гуменият костюм се разкъса на толкова много места, че електричеството течеше от мен като вода през гевгир. Телата на гризачите хрущяха под краката ми, докато нападах гулите, вместо да отстъпвам, камшика ми безжалостно разрязваше тях и плъховете, които все още идваха от всяка посока.

Само един гул остана на краката си. Когато влезе в обсега ми замахнах победоносно с камшика, но той само изсъска на мястото, което удари. Вместо да разреже гула сякаш отскочи от него. Той погледна надолу в потвърждение, че все още беше цял, и устните му се дръпнаха невъзможно широко, разкривайки усмивка като на отворената уста на змия.

О, по дяволите. Разклатих дясната ръка, сякаш за да й влея още електричество, но нишката само просветна по начина, по който просветват фенерчетата, когато батерията им свършва. Завъртях се, готова да побягна, но от другия край на тунела се чуха ново ръмжене, последвано от вълна от плесенясал, земен въздух.

Пътят ми за бягство беше блокиран.

Гулът, когото не успях да убия, закрачи към мен. Паникьосана и без други опции започнах да го замерям с плъхове. Те отскочиха от тромавото му тяло, толкова неефективни в спирането му, колкото бяха и при опита си да спрат мен. Сякаш за да го подчертае той хвана един, отхапа главата му и я изплю към мен. Зад него двама от падналите гули се размърдаха, единият заподскача към мен на един крак, другият се влачеше с ръце към мен през килима от плъхове, защото всичко под кръста липсваше.

Срещу един гул бих имала шанс, но не и срещу няколко. Страхът ме направи имунизирана срещу болката, докато плъховете, които не бяха електрифицирани, продължиха да ме дъвчат. Скоро повече от гризачи щяха да гуляят с мен. Въпреки че никога не съм била по-могъща, все пак бях безпомощна да спра смъртта си.

Изправих рамене, изритвайки плъховете от краката си. Щях да ги накарам да заслужат яденето си. Преди да ме изядат, щеше да се наложи да ме хванат.

Точно когато направих първата крачка, тунелът се освети от оранжев блясък, който беше едновременно зловеща и най-прекрасната за мен гледка.

Гласът на Влад проехтя.

— Лейла, залегни!

Паднах на земята, което ме срещна лице в лице с безброй мъртви и живи плъхове. В следващия момент надолу по тунела изрева огнен ад, който обгори всичко, намиращо се на над метър от земята. Докато огънят минаваше над мен в изпепеляващи вълни, покрих глава с ръцете си и зарових лице по-дълбоко в отвратителната маса от тела. По-добре да съм близо до тях, отколкото до огън със сила на сто гейзера.

Секунди по-късно над ръцете ми се сключиха длани. Опитах се да се дръпна, мислейки, че пълзящият гул ме беше стигнал, но осъзнах, че ръцете бяха горещи като печка. Когато дръпнаха ръцете ми от главата не се възпротивих, и когато крак в ботуш изрита гъмжилото от плъхове около мен, не се поколебах да седна въпреки продължаващите пламъци.

Влад се наведе над мен. Освен шейсетте сантиметра кръг, които ни заобикаляха, огънят изпълваше тунела от тавана до пода, горейки толкова яростно, че не можех да чуя нищо от пукането на пламъците. Той ме вдигна в ръцете си и започна да върви през стената от оранжево и червено.

Тя се разтвори пред него като завеса, държана от невидими ръце. Докато вървеше махнах останалите по мен плъхове, които все още ме дъвчеха, хвърляйки ги в пламъците. Когато стигна до края на тунела, в който имаше затворена врата, имаше останали само няколко, които не можех да достигна.

Влад отвори вратата, пренасяйки ме в по-тесен тунел, който можеше да е бил изоставен тунел за персонала. Вместо да е изпълнен с пламъци мястото беше пълно с хората на Влад. Е, освен един.

Синтияна беше задържана от четирима вампира, което може и да не беше достатъчно, имайки се предвид истинската й сила в магията. Но след един поглед видях защо Влад не се притесняваше, че може да направи някое заклинание на хората му. Не можеше да промълви и дума. Устата й беше пълна с толкова много сребро, че парчета от него стърчаха от бузите й.

— Откъде взе това? — попитах аз.

Той ме пусна, махайки плъховете, които още висяха на гърба ми, преди да ги смачка с крака си.

— Стопих сребърни ножове и ги напъхах в устата й.

Понякога наистина обичах тъмната му страна.

— Защо не изчака на Крангаси? — настоя той, хващайки раменете ми, когато и последните плъхове изчезнаха.

— Направи заклинание на пътниците, които ме нападнаха, и един от тях скъса жицата. Не можах да ти кажа накъде тръгна, така че я последвах.

— Защо? — попита той с дори по-голямо натъртване.

Премигнах.

— Защото се измъкваше.

Хватката му се затегна, докато вълна от раздразнение и друга, далеч по-силна емоция се разля в мен.

— Когато чух, че гулите идват за теб, всичко, за което ме беше грижа, беше да стигна до теб навреме. Колко често трябва да ти казвам, че ме е грижа за теб повече, отколкото за отмъщението? Мога да живея без да победя враговете си, но не мога да живея без теб.

Преди да успея да отговоря той се наведе, устата му покри моята в невероятна целувка. Забравих, че бях покрита с кръв, мръсотия и косми от плъхове. Не ме интересуваше, че пълна стая с хора гледаха, нито пък се интересувах от нещо друго. Целунах го с цялото облекчение, което чувствах от това да бъда жива, за да го направя. Сега, когато битката беше приключила, всичкият страх, който задържах настрани, ме заля и ми напомни колко близко бях да загубя всичко. Влад беше прав. Враговете щяха да идват и да си отиват, битки щяха да бъдат печелени или губени, но нищо не значеше повече от това, което имахме. Всичко останало беше заменимо.

Когато той най-накрая се отдръпна, по бузите ми бавно течаха сълзи.

— Обичам те — прошепнах.

Той ги изтри, сардонична усмивка изви устните му.

— И аз те обичам, поради което имам намерение да те заключа вкъщи веднага щом се приберем.

Засмях се треперливо.

— Няма да има нужда. С радост ще си стоя вътре. — Започнах да разкопчавам бронежилетката си, единственото нещо на мен, което не беше сдъвкано или разкъсано на парчета. — Това беше добра идея. Не съм много добра по операциите под прикритие. Синтияна ме погледна веднъж и веднага започна да стреля.

Усмивката му ми напомни за огъня, който беше толкова голяма част от него — привлекателен, но смъртоносен, унищожителен, но блестящ.

— Нейната решителност да те убие беше това, което я обрече. Когато прокле гулите в тунела да се превърнат в безмозъчни убийци, тя препречи обратният си път за бягство и нямаше на къде да бяга, освен към мен и хората ми.

Обърнах се и погледнах към Синтияна със студенина, на която не знаех, че бях способна.

— Време е да я отведем вкъщи и се надявам, че имаш кол с името й на него.