Джанин Фрост
Двойно изкушени (44)

Глава 43

Събудих се със същата внезапност като през изминалите пет дни, минавайки от безсъзнание към ставане на крака за по-малко време, отколкото беше нужно да се каже „Добро утро“. Единствената разлика тази вечер беше, че първата ми мисъл не беше свързана с глад.

— Хвана ли се? — попитах веднага.

Влад стоеше до отворено чекмедже в стената и в отговор държеше към мен кръвта, на която не бях налетяла.

Игнорирах я, въпреки че зъбите ми изскочиха и стомахът ми започна да се свива, сякаш беше отварящ и затварящ се юмрук. Преди четири дни Сандра беше оставила съобщение за Синтияна, казвайки й къде Шрапнел иска да се срещнат. На следващия ден собственика на книжарницата, също хипнотизиран от Влад, кара сто километра, преди да направи обаждане, непроследимо от телефонната кула на Влад. Днес, когато спях, Сандра се беше върнала в книжарницата, за да провери дали в „Одисея“ има отговор от Синтияна.

— Хвана ли се? — повторих.

— Да и не. — Той погали челюстта ми разсеяно, което правеше само когато беше дълбоко замислен. — Съгласи се да се срещне с него утре в седем, но промени мястото на букурещкото метро.

Никога не се бях се качвала на главното румънско метро по очевидни причини, но не беше трудно да се разбере проблемът.

— Избрала е час пик на публично място.

Бяхме избрали склад в не много населен град, който лесно можеше да бъде обграден и нямаше нужда да се притесняваме за много свидетели. Синтияна трябва да беше осъзнала същото. Изглежда и двамата с Влад бяхме прави за нея. Можеше да бъде достатъчно арогантна, за да дойде, но не достатъчно глупава, за да го направи без допълнителна защита.

— Има няколко усложнения, една от които е невъзможността да се охранява. — Той ми се усмихна кратко и сардонично. — Много членове на румънското правителство са от моята линия, но не мога да заповядам цялото метро да бъде затворено. Дори Менчерес не може да замрази десетки хиляди хора и десетки влакове, за да я хванем.

— И ако метрото изведнъж е пълно с вампири, ще стане подозрителна и ще избяга. — Въздъхнах. — Проследихте ли обаждането на собственика на книжарницата?

Влад продължи да гали челюстта ми.

— Да. Заведе ни до изоставен телефон, което не ни помага. Това значи, че остава метрото.

— Каза ли на коя станция?

Той изсумтя.

— Не, но е очевидно.

Оставих това засега.

— Влад, ако те забележи, ще избяга. Всъщност, след като е живяла с теб тридесет години, се обзалагам, че знае повечето от вампирите от линията ти и съюзниците ти, така че един поглед към тях и пак ще избяга.

Той не го оспори.

— След утре ще осъзнае, че Шрапнел е бил разкрит. Ще обявя голяма награда за залавянето й, но ще отнеме време. Трудно или не, метрото е най-добрият ни шанс.

— Да — казах стабилно, — така е, но забравяш нещо важно.

Повдигане на вежда.

— И това е?

— Мен.

— Не това отново — промърмори той.

— Аз съм очевидният избор. Не знае как изглеждам или мириша, така че мога да стоя точно до нея и изобщо няма да се почувства заплашена.

— И защо да я е страх? Тя е триста години по-стара от теб.

Тонът му беше унищожителен, но нямаше да го оставя да ме победи, приемайки го лично.

— Когато се срещнахме ти настоя да се науча как да използвам електричеството си, за да се бия, и беше прав. Спасиха ми живота срещу вампири далеч по-стари от мен. Но повече от това, продължаваш да казваш „аз“, когато това не е само за теб. Синтияна уби приятелите ми на карнавала. Отвлече ме. Нейното проклятие отне смъртността ми, преди да бях готова да се разделя с нея. Ако бях от типа, който ще остави всичко това просто да мине незабелязано, нямаше да ме обичаш, защото това със сигурност не си ти.

Погледът му можеше да засрами лазер с интензивността си.

— Очакваш да забравя за отмъщението си заради твоето?

— Не — казах, усмихвайки се вътрешно, — наричат те Влад Цепеш, не Влад Кастрирания. Всичко, което искам, е да отида до метрото и да я намеря. Тогава или ще я зашеметя, или ще я проследя и ще ти кажа къде е. Което и да бъде, ти ще я заловиш, но тя ще знае — както и ти, — че аз съм помогнала със залавянето й.

Беше мълчалив дълго време, след което каза:

— Никога не си виждала лицето й.

По дяволите, не! Започнах да тръпна в очакване.

— Не се тревожи. Видях достатъчно, за да я забележа.

* * *

Не помнех последният път, когато бях заобиколена от толкова много хора. Може би беше американският снобизъм, който ме накара да предположа, че румънско метро няма да бъде по-заето от някой от големите карнавали, в които бях работила; може би това, че бяхме под земята ме караше да се чувствам, сякаш беше по-пълно. Каквато и да беше причината, докато пресичах платформите на гара де Норд, всъщност трябваше да се преборя с чувство за клаустрофобия.

Поне не трябваше да се притеснявам, че ще електрифицирам някой от пътуващите, които минаваха покрай мен за или извън множеството влакове. Под бизнес панталоните и блейзъра си носех костюм за плуване за цялото тяло, гумата беше дебела, защото обикновено се използваше за плувци в ледени води. Копринен шал скриваше това, което се подаваше от яката, докато театрален грим прикриваше белега ми.

Освен дразнещите скърцащи звуци, които издаваше костюма, докато вървях, можеше да бъде част от новия ми гардероб. Никога преди не съм можела да минавам през тълпа, без да се тревожа, че ще електрифицирам хора, откакто станах на четиринадесет. Ако нямаше да привлече нежелано внимание, можех да прегърна някой непознат просто защото мога.

Разбира се, имаше друг проблем да бъда толкова близо до хиляди хора. Гладът ми. Навсякъде около мен безброй вени изпъкваха с мъчителния нектар, който сега жадувах като дрога. При нормални обстоятелства бих била бавно въведена в среда с хора, за да сме сигурни, че имах достатъчно контрол. Да вляза в подземно метро в час пик беше подобно на скачането в дълбокия край на басейн, за да потънеш или заплуваш. Повече от веднъж зъбите ми изскочиха и се наложи да ги скрия зад питие. Добре, че Влад беше предложил да си взема чаша кафе като подкрепа.

Всъщност неприятната миризма помогна с притъпяването на глада ми. Суматохата от хора и различните тунели носеха различни аромати. Определени части от метрото бяха само няколко нюанса по-ароматни от подземието на Влад. Първото ми пътуване до обществена тоалетна почти ме накара да повърна.

Скърцащ звук изпревари влак, спиращ на линията М1. Пиех кафето си и гледах тълпите, докато се качваха и слизаха, отделяйки специално внимание на жените. Никаква гъста лешникова коса или отличаваща кожа, нюанс по-кремава, плюс, че единствените вибрации, които чувствах, идваха от електричеството по линията. Погледнах часовника си. Шест петдесет и девет вечерта. Време да проверя следващите линия на спирка Басараб.

Да, Влад имаше станция в метрото, кръстена на него. Нищо чудно, че каза, че беше очевидно къде Синтияна би очаквала да срещне Шрапнел. М1 беше в бели и сиви нюанси, но страната на М4 имаше оранжеви стени, черен гранитен под и жълти неонови светлини. Някак си си мислех, че тук бих намерила Синтияна. Щом живостта й ми напомни на Влад, вероятно на нея също би й го напомнило.

Все пак общото помежду ни беше възхищението ни към него.

Друго оглушително скърцане обяви пристигането на влак на станция М4. Облегнах се на широка колона, косата ми падна над част от лицето ми, докато оглеждах пътниците. Може би тази брюнетка? Не, имаше свежа пъпка, нещо, което вампирите не могат да имат. Може би жената с бейзболната шапка… не, не и с вкусната пулсираща вена на врата й от бързането й.

Промърморих проклятие, когато зъбите ми отново изскочиха. Сега знаех как се чувстват момчетата тийнейджъри с нежелана ерекция. Престорих се, че отпивам от кафето, докато тихо ги прибирах във венците си, и тогава го почувствах — аура от сила, невидима, но силна, като облак парфюм, който идваше право към мен.

Задържах кафето пред лицето си, докато я търсех. Не там, не там… там. О, да, бих познала тази гъста, лешникова коса навсякъде, да не споменаваме грацията, която я отделяше от останалите като балерина сред стадо от бикове.

С ръката си в ръкавица натисках жицата, която криеше шала ми, и прошепнах две думи в микрофона.

— Тук е.

Погледнах я, най-накрая виждайки изцяло жената, която беше причинила толкова вълнения в живота ми. Лицето й бяха пълно с недостатъци. Устата й беше прекалено широка, носът й прекалено дълъг и скулите й бяха толкова високи, че приличаха на изкуствени. Но заедно беше красива по начин, който намирах за труден за забравяне, защото не беше „хубава“ красота, а силна, поразителна, която правеше трудно поглеждането настрани.

Затова я разпознах, въпреки че последната ни среща трая само няколко секунди. Нищо чудно, че Синтияна беше използвала заклинание, което не само я беше направило непроследима, но и ме блокира да видя лицето й. Това заклинание не само ни попречи да наемем портретист, за да открием по-рано идентичността й. Неумишлено ми беше попречило да я разпозная като същият вампир, който гледаше последното представление на Даун и Марти в нощта на избухването на карнавала.

Тъмните топазени очи срещнаха моите, когато Синтияна погледна нагоре и се вгледа право в мен.