Джанин Фрост
Двойно изкушени (24)

Глава 23

Някога да сте били достатъчно будни, за да чувате какво става около вас, но прекалено замаяни, за да реагирате? За както ми изглеждаше няколко часа, бях в това странно, полусъзнателно състояние, чувайки части от гласа на Гретчен, на баща ми, Влад и дори този на Марти. В един момент викаха, но точно когато нещата бяха станали разбираеми, отново изпаднах в забрава.

Когато отново се върнах обратно, бях наясно с две неща: мириса на кръв и звука на барабани. Между миризмата и дразнещото бум-бум, бум-бум, нямаше как да спя, което беше гадно, защото бях наистина уморена. С голямо нежелание отворих очи, виждайки ярка, размита белота със сребърни клони над мен.

— Спри… барабаните — изхриптях.

Нещо тъмно изпълни зрението ми. Отне ми няколко премигвания, за да разбера, че това беше лицето на Влад. Брадата му беше по-гъста и косата му беше разбъркана и твърда на места. Виждала съм същият развлечен вид на хора след нощен запой, но ме изненада да видя Влад да прилича сякаш беше на края на гуляй с текила. И — подушвайки — ТОЙ миришеше на кръв? Какво се беше случило?

— Татко, Лейла е будна!

Развълнуваният вик на Гретчен преряза въздуха. Барабаните станаха по-силни, ударите им се припокриваха, когато още хора се присъединиха към биенето. Простенах, затваряйки очи. „Някой, моля, нека ги спре!“

— Двамата, излезте — заповяда Влад. — Прекалено е за нея.

— Тя ми е дъщеря, ти излез — изкрещя баща ми.

Това ме накара да отворя очи. Хю Далтън рядко повишаваше глас и не го интересуваше, че проклетата група звучеше сякаш беше разменила нормалните барабани за метални?

— Излезте. Сега — отсече Влад, очите му проблеснаха в зелено.

Бих се скарала с него заради това, че използва умственият контрол върху семейството ми, само че три неща бяха по-важни. Това, което първо бях помислила за сребърни клони бяха стойки за системи, имах нови гумени ръкавици и щом баща ми и Гретчен напуснаха стаята без да продумат, единственото бумтене, което чувах, идваше от гърдите ми.

— Какво става? — попитах, трепвайки при силата на гласа ми. — И защо изглеждаш така, сякаш си се търкалял по пода на кланица? — добавих, шокирана, че опитът ми за шепнене също излезе силно.

Влад ме гледаше, изражението му се промени от безизразното, което използваше за семейството ми, към нещо, което можех само да опиша като привързана ярост.

— Покрит съм с кръв, защото изкървя до смърт в ръцете ми и още не съм сменил дрехите си.

Устата ми се отвори.

— Умряла съм? — изкрещях.

Кратка усмивка пробяга по лицето му.

— Не крещиш. Имаш толкова много от кръвта ми, че сетивата ти са много чувствителни. Затова мислеше, че сърцебиенето ти е барабанене и това на семейството ти звучи като още барабани.

Погледнах към стойките. От едната висеше система с прозрачна течност, но другата съдържаше гъста червена течност.

— Все още ми даваш от кръвта си? — попитах.

— Едва сега излезе от комата — беше равният му отговорът.

Умряла съм и съм била в кома? Може ли денят да стане по-лош?

— Колко дълго? — попитах, снижавайки гласа си колкото мога.

Той се облегна на стола си, потупвайки подлакътниците, докато погледът му се сменяше от лъскав мед към ярко изумрудено.

— В кома? Три дни. Мъртва? Шест минути и четиридесет секунди.

Нямах нужда от чувствителни сетива, за да чуя обузданият гняв в гласа му или да позная причината зад него.

— Влад…

— Недей.

Думата отекна в, както започвах да осъзнавам, нещо, приличащо на много разхвърляна болнична стая. Дефибрилатор с овъглени белези беше в ъгъла, подкожни игли бяха разхвърляни на плота и тъмна ЕКГ машина стоеше до вратата.

— Следващият път, когато имаш намерение да претовариш силите си, помни това — продължи той със същия стоманен глас. — Ще те върна обратно с всички необходими средства, така че, ако цениш човечността си, не прави това отново.

Изправи се, давайки ми изглед към останалата част от окървавеното, намачкано и наистина миризливо облекло, преди да се наведе и да погали бузата ми.

— Колкото до причината, поради която го направи — каза той с нисък и гърлен глас — ще го обсъдим, след като се възстановиш. Още един ден с кръв и почивка на легло би трябвало да са достатъчни. Сега имам работа, а ти имаш друг посетител.

Марти се появи на вратата, изражението му беше едновременно облекчено и сънливо.

— Хей, хлапе.

Влад отпусна ръка, тръгвайки се без друга дума. Исках да остане, но вероятно искаше да си вземе душ и да си смени дрехите, не че го винях. Освен това имах някой, когото да прегърна… и да изискам обяснение.

— Ела тук, Марти — казах, надявайки се, че усиленото ми слух ме караше да звуча сякаш му крещя.

В гърлото ми се образува буца, докато той се приближаваше. Никога не бях мислила, че ще видя набитата му, висока метър и двадесет фигура или гъста черна коса отново и когато използва стола на Влад, за да може да се наведе и да ме прегърне, не можах да спра потока от сълзи.

— Липсваше ми, хлапе — промърмори той, изтривайки сълзите от бузата ми. — И можеш ли да престанеш с близките до смъртта преживявания?

— Трябва да си поговорим — отговорих, подсмърчайки. — Какво се случи? Видях караваната. Никой не би оцелял от това.

Потупа рамото ми за последно, преди да се измъкне от системите ми и да седне обратно.

— Права си, но не бях вътре, когато избухна газопровода. След последното ни представление с Даун се връщахме към караваната и видях жена, която стоеше на паркинга сама, ядейки сладолед…

Започнах да се смея, въпреки че ми беше мъчно за Даун. Любовта на Марти към сладката кръв беше добре позната за мен.

— Значи вкусът ти към сладкото е спасил живота ти. — Смехът ми затихна и не можах да задържа болката в гласа си, когато попитах: — Защо не ме потърси след взрива? Виках те, но не дойде. Само Максимус се появи.

Той въздъхна.

— Знаех, че си в караваната на Хамър, защото те видях да влизаш. Тогава експлозията… — Изражението му се втвърди. — Всичко в радиус от четиридесет и пет метра беше заличено. Дори на двойно по-голямо разстояние жената, от която пиех, беше ранена. Знаех, че трябва да те е убила, но се опитах да стигна до теб. Жегата стопи кожата ми, преди да успея да стигна до караваната на Хамър, така че се върнах обратно. След това всички викове… хората бяха в капан в караваните си или бягаха, докато горяха. Не можех да те спася, но се опитах да спася колкото мога повече хора. След като линейните отнесоха най-зле ранените си тръгнах. Не можех да понеса да остана и да гледам как изкопават тялото ти.

Гласът му се пречупи при последната дума. Хванах ръката му, радвайки се, че новите ми ръкавици ми позволяват да го направя, без да му пускам ток.

— И тогава се обади на Влад — довърших, събирайки парченцата.

Марти изсумтя.

— Не прие новината добре. Накара ме да намеря къде транспортират телата и скочи на самолета си. Казах му, че няма да има достатъчно останало, което да въздигне, но не ме послуша.

— Да въздигне? — повторих, преди да разбера. Гулите бяха създадени, карайки човек да пие вампирска кръв, след това убивайки въпросният човек и заменяйки сърцето на човека с това на гула. След като редовно пиех кръв и Влад знаеше, че по онова време бях огнеупорна, знаеше, че такава трансформация беше възможна, ако експлозията не ме е разкъсала…

Това правеше в моргата, когато се бях свързала с него в съня си! Не искаше да види тялото ми, за да скърби или злорадства, както си мислех. Беше отишъл там, за да ме върне обратно.

— Да те въздигне като гул — каза Марти, без да знае, че го бях разбрала. Сви рамене. — Ще изглеждаш по същия начин, но от време на време ще имаш нужда да ядеш бяло месо.

Все още бях замаяна от откритието. Дали Влад знаеше веднага щом е видял костите, че съм жива? Или не го беше осъзнал, докато не ме „чу“ да го шпионирам? И най-важният въпрос: Защо, ако го беше грижа достатъчно, за да прелети над океан и нахлуе в морга, за да ме върне от мъртвите, действаше толкова безразлично, когато го напуснах?

— … изглеждаш бледа, Лейла. Ще си тръгвам, почини си.

Чух това, но всичко преди тези думи беше изгубено.

— Спах три дни, не би трябвало да съм уморена.

Но бях. Все пак имаше няколко неща, които трябваше да направя.

— Можеш ли да намериш баща ми и Гретчен? Влад им заповяда да излязат, но вече мога да се справя със сърцебиенето им.

И гласовете им. Тъкмо си спомних, че всичко ми звучеше като викане.

— Разбира се. — Марти прочисти гърло. — Трябва да знаеш нещо. Когато изкървя толкова, че сърцето ти спря, Влад вкара игли в артериите ти и те наводни с кръвта си, след което счупи дефибрилатора, карайки сърцето ти да забие отново. Ако това не беше проработило, сега щеше да си ходеща немъртва и нямаше да има нещо, което да направи баща ти, за да го спре.

Затворих очи. За това ли беше викането, което бях чула в полусъзнателното си състояние? Влад каза, че би ме върнал с всички възможни средства и явно наистина го имаше предвид.

Което означаваше, че го беше грижа далеч повече, отколкото си признаваше.

Имаше ли надежда за нас все пак?