Джанин Фрост
Двойно изкушени (31)

Глава 30

Вчера се събудих в лазарета, все още грижеща се за разбитото си сърце. Днес се събудих в леглото на Влад като госпожа Дракула. Колко голяма разлика имаше след само един ден.

— Ако се представиш на някого като госпожа Дракула, ще те захапя по начин, който няма да ти хареса.

Усмихнах се, без да отварям очи. Някои неща не се променяха, като това Влад да се събуди сърдит.

— Треперя от страх.

— Както и трябва, и бях буден, моя прекрасна булко.

Сега отворих очи. Влад беше облечен, за мое разочарование, и седеше на стол с iPad на коленете си. Изправи се и се приближи към мен с изражение толкова сериозно, че се напрегнах.

— Какво има?

— Само чета някои имейли — каза, докато пръстите му се движеха светкавично по малката клавиатура, след което ми показа екрана.

Някой в тази къща ме е предал.

Поех си дъх. Иронична усмивка изви устата му, докато пишеше още нещо и го обърна към мен.

Освен Максимус, разбира се.

Оставих това без коментар. „Как разбра?“, помислих.

Още бясно писане.

Станах подозрителен, когато персонала ми проследи телефона на Максимус, но Ханибал стигна там преди мен. Ти каза, че Ханибал знаел детайли за силите ти, които бяха известни само на членовете на къщата. Като последно доказателство имейла, който Менчерес ми прати, потвърди, че още уличаваща информация е изтекла, която може да идва само от някой тук.

Не бях забравила за прекалено точните детайли, които Ханибал знаеше, но да ме отвлекат, да умра, да бъда в кома и да се омъжа за Влад, всичко това за по-малко от седмица, ме бе накарало да избутам тези факти някъде назад.

Но явно не и Влад.

„Знаеш ли кой е?“

Завъртане на очи придружи отговора.

Нямаше ли вече да измъчвам човека, ако знаех кой е?

Вярно и докато детайлите за способностите ми можеха да са достигнали до грешни уши, да кажеш на шефа на Ханибал къде бяхме аз и Максимус не беше невинно изтърване на език.

Тогава значението на писането Влад ме осени.

„Мислиш, че който и да е той, е на този етаж?“

Вампирите имаха страхотен слух, но спалнята на Влад беше по-добре изолирана от другите. Още повече че къщата му винаги беше пълна с хора, което означаваше доста фонов шум. Освен ако не мислеше, че предателят беше много близо, Влад нямаше да пише, вместо да говори.

А само най-доверените му хора живееха на този етаж.

Потрепнах.

„Съжалявам.“

Не съжалявай мен, написа той моментално. Съжалявай мъжът, който ще умре от ужасна смърт, щом намеря кой е.

Вероятно тогава нямаше да съжалявам мъжът, но сега трябваше да го открием. Повдигнах дясната си ръка с мрачна решителност.

„Ще ти помогна с това.“

Влад ме погледна, студеното му изражение се превърна в непроницаемо. Когато го видях да пише отговор се наложи да го прочета три пъти, въпреки че не можех да повярвам какво пише.

Докато си човек, няма.

* * *

Слязох по тесните стъпала на подземието, стражите, които преди бях изиграла, сега ми се кланяха, докато минавах покрай тях. Марти вървеше до мен, два извити сребърни ятагана висяха на колана му. Ножовете достигаха до коленете му, карайки го да изглежда почти комично, но знаех колко бърз можеше да бъде. Влад също, поради което сега Марти беше личният ми бодигард.

Не исках Влад да ме придружава поради различни причини, не само заради караницата, която имахме. Знаех, че бракът ни ще бъде бурен, но не очаквах да започнем с борбите по-малко от двадесет и четири часа, след като сме казали „Да.“

Какво казваше за разликата след един ден?, прокълнатият ми вътрешен глас се подигра.

Игнорирах го и продължих да вървя, кимайки на стражите, които ни пропускаха нататък. Вътре факлите осигуряваха достатъчно светлина, за да мога да виждам какво правя. Каменният монолит с веригите беше празен, както и коловете отпред. Нямах представа какво значеше това и не бях сигурна, че искам да питам.

— Оттук — каза Марти, завивайки по десния коридор.

Не бях влизала в тази част от подземието преди и когато видях следващото помещение ми се прииска никога да не бях идвала. Светлината на факлите разкриваха машини едновременно древни и високо технологични, довършени със зловещи аксесоари, които затрудняваха дори моето въображение относно употребата им. Накара частта от подземието с коловете да бъде толкова блага колкото чакалня.

— Зловещо, нали? — изсумтя Марти. — Когато си затворник първото нещо, което правят, е да те разведат наоколо. След това те оковават на каменната стена, за да помислиш какво си видял. Следващото е колът, където започва първият разпит. Ако не отговориш задоволително идваш тук за повече стимул.

Огледах се с трепет. Защо някой от хората на Влад би го предал, знаейки, че ще свърши в тази малка част от Ада, ако бъдат хванати?

Но бях дошла да видя някой, който беше направил точно това.

Марти ме поведе покрай зловещи машини в другия край на стаята в друг малък коридор. Този не завърши с широка стая. Вместо това в скалата бяха изсечени поредица от килии. Повечето бяха високи колкото Марти, оставяйки тези, които не са имали късмет, невъзможни да стоят прави. Тази част на подземието беше и по-студена. Тюркоазената ми пола беше до коленете ми и имах блуза с дълъг ръкав, но трябваше да си взема и палто.

Докато минах покрай по-малките клетки, нищо не се раздвижи в тях. Те, като останалата част от подземието, бяха празни.

Трябваше да попитам.

— Знаеш ли къде са затворниците?

Марти отвори уста, но друг глас го изпревари.

— Влад ги екзекутира в чест на сватбата си.

Тонът на Максимус беше по-твърд от каменните стени, които ни заобикаляха. Преглътнах и го последвах, докато стигнах до края на коридора, където последните няколко клетки бяха с нормални размери.

— Колко великодушно.

Не бях саркастична. Предпочитах смъртта пред това да изпитам всичко, което подземието можеше да предложи, и ако някой ядосаше Влад достатъчно, за да свърши тук, смъртта беше единственият начин.

Е, почти.

Когато се приближих, видях Максимус по-ясно. От последния път, когато го видях, му бяха дали нови дрехи, но косата му все още беше червеникава от изсъхналата кръв в нея. Той се наведе към решетките, сивият му поглед беше зелен. Погледна към пръстена на ръката ми с ръкавица и устата му се изви надолу.

— Бих казал поздравления, но и двамата знаем, че ще излъжа.

Сложих ръце на решетките.

— Имайки предвид къде си, не те виня.

— Не затова.

Бърз като нападаща змия хвана ръцете ми и пръстите му се стегнаха, пречейки ми да се дръпна.

— След като скъса с него, мислех, че Влад все още е насочил вниманието си към теб, защото ти беше тази, която сложи край на случващото се между вас. Но след това той повика на помощ Менчерес, въпреки факта, че молейки за помощта на друг Господар, ще го направи да изглежда слаб. Още тогава знаех.

— Какво?

— Че те обича — каза Максимус каза със същия тон, с който повечето хора казват някаква лоша новина.

Устата ми потрепна.

— Да, каза ми го. Дори и да не беше, предложението щеше да е голяма подсказка.

Максимус издаде груб звук, освобождавайки ръцете ми, за да се обърне в тесен кръг.

— Идеализираш го, но сега си в капан. Не позволи на първата си жена да го напусне. Защо си мислиш, че скочи от онзи покрив?

— Защото е мислила, че той е мъртъв и армия се е насочила към нея, за да я плени. — Дори Уикипедия знаеше това.

— Значи затова е оставила младият си син да ги посрещне? — попита Максимус, обръщайки се пак към мен. — Не мисля. Той беше светът на Клара.

Не казах нищо, докато осмислях двата факта, които преди не знаех. Първо, Влад никога не ми беше казвал името на първата си жена, и историята го беше забравила. Но другият детайл беше много по-важен.

— Познавал си я.

Мрачна усмивка се разля по устните му.

— Бях един от пазачите, които Клара взе със себе си в новия дом на съпруга си.

Думите на Влад от предния ден прозвучаха в главата ми. „Действията ми я ужасиха, както те ужасяват и теб… Беше нещо повече от настъпваща армия, която я накара да се хвърли от покрива ни. Бях аз…“

Дали Максимус беше прав? Дали първата жена на Влад се беше самоубила, защото смъртта беше единственият начин да избяга от него?

Поех си дълбоко дъх.

— Каквито и причини да е имала, аз не съм нея. Знам тъмната страна на Влад и мога да я понеса.

Максимус въздъхна.

— Дали? Белезите на китките ти показват, че тъмнината още веднъж се е появила на повърхността.

Замръзнах.

— Ако си мислиш, че Влад е такъв ужасен човек, защо тогава си останал с него всички тези години?

Смехът му звучеше кухо.

— Погрешно си разбрала. Обичам Влад и с радост ще умра за него. Но когато той обича нещо, накрая го разрушава. Не може да се промени. В природата му е.

Марти ми хвърли твърд поглед. Очевидно беше на същото мнение, но всичко, което каза, беше:

— Направи това, за което дойде.

Гледах Максимус, докато натисках някои числа на клавиатурата пред килията. Подземието може и да приличаше на средновековно, но имаше всички подобрения на модерните затвори. Решетките изчезнаха в каменния под с мек звук.

Максимус не помръдна.

— Какво е това?

— Моят откуп за булката — казах студено. — Влад ми каза да назова всичко, което искам. Избрах свободата ти, както той знаеше, че ще направя.

Максимус все още не помръдваше и помахах с ръка.

— Ако очакваш червен килим, не го включих в условието.

Много бавно той излезе от килията, оглеждайки се наоколо, сякаш очакваше сребърни ножове да се посипят върху него всеки момент. Изпълнила задачата си, аз се обърнах на пета и тръгнах обратно.

— След като вероятно няма да се видим отново, благодаря, че ми спаси живота. Сега сме квит, така че късмет с останалата част от твоя.

— Чакай.

Студени пръсти потънаха в рамото ми. Завъртях се, ядосана от мрачните му предсказания, и свалих ръкавицата на дясната си ръка.

— Пусни ме или ще използвам това.

Максимус отпусна ръка, смесица от раздразнение и симпатия се изписа на лицето му.

— Лейла, ако знаех какво чувства към теб Влад нямаше да…

— Да ме убедиш, че може да стои зад бомбата? Да го излъжеш, че съм мъртва? Или да се опитваш да спиш с мен?

— Всичко — отговори той просто. — Но ти все пак трябва да внимаваш. Не го познаваш толкова добре, колкото аз.

Прав е, не го познаваш, омразният ми вътрешен глас прошепна.

Обърнах се отново. Без значение дали бях ядосана на Влад или не, нямаше да слушам повече как го обвиняват.

— Оставя те да си тръгнеш от тук, Максимус. Обзалагам се, че не си очаквал това да се случи, така че изглежда ти не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.